Паоло Бачигалупи
Момиче на пружина (33)

33.

По обед пристигна армейски камион. Гигантска машина, която трещеше и бълваше изгорели газове, все едно се е пренесла незнайно как от времето на старото Разширение. Чула бе трясъка отдалече и въпреки това едва не извика, когато видя механичното чудовище. Толкова бързо. Толкова шумно. Беше виждала подобна машина веднъж, в Япония. Гендо-сама й обясни, че се движела с втечнени въглища. Невероятно мръсна технология в разрез с лимитираните емисии на въглероден двуокис, но почти магически мощна. Сякаш дузина мегодонта бяха впрегнати под капака й. Идеална за военни цели, нищо че от гражданска гледна точка беше неоправдана като разходи и замърсяване.

Машината спря, обвита в синкави облаци изгорели газове. Последва я малка флотилия от пружинникови скутери, управлявани от мъже с черните униформи на дворцовите пантери и зелените куртки на армията. Мъже се изсипаха от каросерията на камиона и щурмуваха входа на кулата, където живееше Андерсън-сама.

Емико се сви в пресечката. Първоначалното й намерение беше да избяга, но бързо осъзна, че няма къде да отиде. Андерсън-сама беше единственият спасителен сал в бурния океан.

Затова остана наблизо. Клечеше в укритието си и гледаше кулата, която бързо се превърна в истински мравуняк. Опитваше се да разбере. Още не можеше да проумее защо хората, които разбиха вратата на Андерсън-сама, не бяха белоризци. Трябваше да бъдат белоризци. В Киото полицията отдавна щеше да я е намерила с помощта на кучета. Никога не беше чувала за Нов човек, който така тотално да е отхвърлил вмененото му подчинение. Камо ли да пролее кръв и да избяга като нея. Изгаряха я равни части срам и омраза. Не можеше да остане тук, а в същото време разбираше, че апартаментът на гайджина, макар и окупиран, е последното й прибежище. Градът й беше враг.

Още хора се изсипаха от каросерията на военния камион. Емико отстъпи по-навътре в пресечката. Очакваше щурмоваците да разширят периметъра на търсенето, готвеше се за нов взрив на горещина и скорост, с чиято помощ да избяга. Ако побегне, би могла да стигне до канала и да се охлади там, преди отново да си плюе на петите.

Само че щурмоваците блокираха основните пътни артерии и по нищо не личеше да я търсят.

Ново раздвижване. Облечени в черно войници измъкнаха двама закачулени мъже със светли ръце. Определено гайджини. Единият като че ли беше Андерсън-сама. Блъснаха го напред и той се спъна. Удари се в задницата на камиона.

Двама от войниците се разпсуваха и го качиха в откритата каросерия. Оковаха го до другия гайджин. Още войници се метнаха в камиона и ги обградиха.

Лимузина отби до бордюра, двигателят й с въглищен дизел мъркаше — тихо и някак странно в сравнение с рева на камиона, но количеството изгорели газове беше същото. Автомобил на богат човек. Не беше за вярване, че някой може да е толкова богат…

Емико ахна. Телохранители изведоха министър Аккарат и го качиха в колата. Минувачите спираха и зяпаха. Емико зяпаше заедно с тях. А после лимузината потегли, след нея и военният камион потегли с гръмотевичен рев. Двете возила раздрусаха улицата, повлекли облаци дим, и изчезнаха зад ъгъла.

Тишина нахлу да изпълни празнотата, почти физически осезаема след трясъка на двигателите. Емико чу хората да си говорят: „Политически… Аккарат… фаранг!… Генерал Прача…“

Но дори за нейния остър слух дочутото нямаше смисъл. Гледаше напрегнато след камиона. Решеше ли, можеше да го последва… Не. Абсурд! Където и да водеха Андерсън-сама, тя не биваше да тръгва след него. В какъвто и политически проблем да се беше забъркал той, щеше да се стигне до грозната развръзка, характерна за всички политически конфликти.

Дали да не се промъкне в апартамента сега, когато всички си бяха тръгнали? Недалеч от входа на сградата двама мъже раздаваха листовки на минувачите. Други двама минаха по улицата с товарен велосипед, чиято кошница беше пълна с още листовки. Единият скочи, закачи листовка на стълба на уличната лампа и се затича да настигне велосипеда.

Емико понечи да тръгне към велосипеда, да си вземе и тя листовка, но параноята я спря. Остави ги да се отдалечат, после тръгна предпазливо към уличната лампа. Стъпваше внимателно, съсредоточена максимално върху движенията си, върху това да изглеждат естествени, да не привличат излишно внимание. Навлезе бавно в събиращата се тълпа, хората я бутаха, а тя проточваше врат над морето от черни коси и устремени тела.

Надигна се гневен шепот. Някой се разплака. Един мъж се обърна, очите му бяха разширени от скръб и страх. Емико се мушна покрай него. Шепотът набираше сила. Емико се приближи още малко, внимателно и много бавно… Дъхът й секна.

Сомдет Чаопрая. Протекторът на нейно величество кралицата. И още думи… тя се съсредоточи да ги прочете, да си ги преведе на японски. С всяко следващо изречение, което разчиташе, все по-осезаемо усещаше хората наоколо си, хората, които я притискаха от всички страни и които също като нея четяха за момиче на пружина, което живеело сред тях, пружинка, която убила протектора на кралицата, агент на министерството на околната среда, същество със смъртоносни способности.

Хората се бутаха около нея, за да прочетат съобщението, притискаха я, ръгаха я с лакти, мислеха я за една от тях. Позволяваха й да живее само защото още не си бяха отворили очите.