Паоло Бачигалупи
Момиче на пружина (27)

27.

Когато Андерсън излезе от сградата, където живееше, Карлайл вече го чакаше на тръни в рикшата. Чакаше и стрелкаше с поглед тъмнината наоколо, наляво-надясно, наляво-надясно. Като заек.

— Изглеждаш ми притеснен нещо — отбеляза Андерсън и се настани до него в рикшата.

Карлайл се намръщи.

— Белоризците току-що щурмуваха „Виктория“. Конфискуваха всичко.

Андерсън вдигна поглед към прозорците на своя апартамент и благодари мислено на бедния стар Йейтс, който бе предпочел да се настани далеч от другите фаранги.

— Много ли загуби?

— Парите в сейфа. Списъци с клиенти, които не исках да държа в офиса. — Карлайл се наведе напред да даде адреса на рикшаря. — Дано имаш какво да им предложиш.

— Аккарат чудесно знае какво предлагам.

Потеглиха във влажната нощ. Чешърки се пръснаха в сенките. Карлайл хвърли поглед през рамо за евентуални преследвачи.

— Официално никой не е погнал фарангите, но за всички е ясно, че ние сме следващите в списъка. Започвам да си мисля, че ще е по-разумно да напуснем страната, докато е време.

— Погледни го от добрата страна. Ако погнат фарангите, Аккарат ще го сполети същата участ.

Движеха се през тъмния град. Пропускателен пункт се материализира пред тях в мрака. Карлайл изтри челото си. Потеше се като прасе. Белоризците дадоха знак на рикшата да отбие.

Андерсън се напрегна.

— Сигурен ли си, че планът ще сработи?

Карлайл отново изтри челото си.

— Скоро ще разберем. — Рикшата спря и белоризците ги наобиколиха. Карлайл заговори бързо на тайландски. Подаде им някакъв лист. Белоризците си размениха няколко думи, после се поклониха раболепно и дадоха знак на фарангите да продължат.

— Проклет да съм.

Карлайл се засмя, без да крие облекчението си.

— Правилните печати върху лист хартия правят чудеса.

— На мен пък ми е чудно, че Аккарат още има някакво влияние.

Карлайл поклати глава.

— Не е Аккарат.

Наближаваха вълнолома. Високите сгради постепенно отстъпваха пред схлупените коптори на гетата. Рикшата заобиколи парчета бетон, паднали от горните етажи на стар хотел от ерата на Разширението. Сградата сигурно е била прекрасна някога, предположи Андерсън. Терасираните нива се издигаха високо, изящно очертани под лунния светлик. Сега обаче порутени колиби бяха налазили основата на хотела, а последните останки от стъклопакетите на сградата лъщяха като изпочупени зъби. Рикшата намали и спря в основата на вълнолома. Парапетите на стълбището към върха на дигата бяха увенчани с две каменни наги. Змиите закрилници сякаш следяха с поглед Карлайл, докато той плащаше на рикшаря.

— Хайде. — Карлайл поведе Андерсън по стъпалата, плъзгайки ръка по каменните люспи на нагите. От върха на дигата се откриваше широка гледка към града. Великият дворец грееше в далечината. Високи стени скриваха вътрешните дворове и сгради на комплекса, където живееха Невръстната кралица и нейните придворни, но златният купол на двореца се издигаше над тях и блестеше меко на лунната светлина. Карлайл дръпна Андерсън за ръкава. — Стига си зяпал.

Андерсън се поколеба. Опитваше се да пробие с поглед мрака и да види крайбрежието долу.

— Къде са белоризците? Това място би трябвало да гъмжи от тях.

— Спокойно. Тук те нямат власт. — Засмя се на някаква своя шега и се мушна под въжетата сайсин, опънати над дигата. — Хайде. — Спусна се бавно по изронения скат към вълните долу. Андерсън се поколеба още миг, оглеждайки района, после тръгна след него.

Щом стъпиха на брега, от мрака се появи пружинникова лодка и пое на скорост към тях. Андерсън едва не хукна, решил, че са попаднали на белоризки патрул, но Карлайл му прошепна:

— Това са нашите хора.

Нагазиха в плиткото и се качиха в лодката. Тя зави и бързо се отдалечи от брега. Луната посребряваше вълните. Единствените звуци бяха от плискането на водата в корпуса и ритмичното тиктакане на развиващия се пружинников механизъм. Скоро различиха силуета на баржа, тъмна, ако не се брояха няколкото примигващи сигнални светлинки.

Лодката им се удари леко в корпуса на по-големия съд. След миг им спуснаха въжена стълба и двамата се покатериха на палубата. Мъжете от екипажа ги посрещнаха с почтителни поклони. Карлайл даде знак на Андерсън да мълчи и го поведе надолу, към трюмовете. В дъното на коридора имаше врата с охрана. Единият от пазачите извика, че фарангите са пристигнали. Вратата се отвори и видяха неколцина мъже, насядали около голяма маса. Смееха се и пиеха.

Включително Аккарат. Андерсън позна и един адмирал, който ръководеше тормоза над калорийните кораби, плаващи към Кох Ангрит. Стори му се, че разпознава и един генерал от южните провинции, но не беше сигурен. Слаб мъж с черна военна униформа стоеше в ъгъла и държеше стаята под око. Друг…

Андерсън спря да диша.

Карлайл прошепна:

— Покажи малко уважение. — Самият той коленичи и се поклони. Андерсън го последва без бавене.

Сомдет Чаопрая ги наблюдаваше безизразно как раболепничат.

Аккарат се изсмя открито на нескопосаните им поклони и ги подкани да станат.

— Няма нужда от такива официалности — каза с усмивка. — Заповядайте. Седнете. Тук всички сме приятели.

— Така е. — Сомдет Чаопрая се усмихна и вдигна чашата си. — Елате и пийнете с нас.

Андерсън се поклони отново, толкова дълбоко, колкото можеше да го направи, без да се просне по очи на пода. Хок Сенг често повтаряше, че Сомдет Чаопрая е убил повече хора, отколкото пилета са заклали белоризците от министерството на околната среда. Преди да го издигнат за протектор на Невръстната кралица, бил генерал и кампаниите му на изток станали легендарни с жестокостта си. Говореше се, че ако не бил злощастният факт на простосмъртното му потекло, би имал основание да узурпира дори кралската власт и да даде начало на своя династия. Вместо това той беше човекът зад трона и всички лазеха в краката му.

Сърцето на Андерсън щеше да изскочи. Ако Сомдет Чаопрая подкрепяше промяна в правителството, значи всичко беше възможно. След толкова години на търсене и след провала във Финландия семенната банка най-сетне се беше приближила на една ръка разстояние. Доберяха ли се до нея, щяха да открият тайната на беладоната, на нгото и на хиляди други генетични загадки. А този мъж със сурови очи, който вдигаше чаша за наздравица и им се усмихваше — приятелски или хищнически беше друг въпрос, — държеше ключа към всичко.

Слуга предложи вино на Андерсън и Карлайл. Двамата седнаха при другите на масата.

— Тъкмо говорехме за въглищната война — каза Аккарат. — Виетнамците временно са се отказали от отбраната на Пном Пен.

— Това е добра новина.

Разговорът се поднови, но Андерсън го следеше с едно ухо. Зает беше да наблюдава тайничко Сомдет Чаопрая. За последен път го беше видял пред храма на Фра Сюб в министерството на Прача, когато и двамата бяха зяпали с отворена уста момичето на пружина от японската делегация. Отблизо мъжът изглеждаше доста по-стар, отколкото на рисуваните плакати, които бяха разлепени из целия град, славословейки го като верен защитник на Невръстната кралица. Лицето му беше петносано от алкохолна злоупотреба, очите му бяха хлътнали в черепа като белег за развратните вкусове, които мълвата така упорито му приписваше. Хок Сенг твърдеше, че страховитата му репутация на бойното поле не отстъпвала на нещата, които вършел в личния си живот, и че макар тайландците да се кланяли пред него, не го обичали и наполовина колкото обичали Невръстната кралица. И сега, когато Сомдет Чаопрая вдигна очи и улови погледа му, Андерсън си помисли, че разбира защо.

Срещал беше висши калорийни ръководители, които приличаха на него. Мъже, опиянени от властта и влиянието си, от способността си да поставят на колене цели държави със заплахата от соево ембарго. Човек суров, брутален. Андерсън се зачуди дали Невръстната кралица изобщо има шанс да поеме след време кралската власт, ако този човек продължи да й диша във врата. Струваше му се малко вероятно.

Разговорът около масата все така грижливо заобикаляше причината за това среднощно рандеву. Мъжете говореха за реколтата на север, за проблема с пълноводието на Меконг, причинен от новите язовири, които японците бяха построили близо до извора на реката. Говореха за новите модели ветроходи, които „Мишимото“ планирали да вкарат в производство.

— Четиридесет възела при попътен вятър! — Карлайл удари доволно по масата. — С двойни подводни криле и хиляда и петстотин тона полезен товар. Ще си купя цяла флотилия такива!

Аккарат се засмя.

— Мислех, че бъдещето на товарните превози е по въздух. С тежкоподемни дирижабли.

— При положение че на пазара има такива ветроходи? Склонен съм да ревизирам мнението си, сериозно. По време на Разширението транспортът на товари се е извършвал по много начини. По въздух, по море. Не виждам защо и сега да не стане същото.

— Напоследък всички говорят за ново Разширение. — Усмивката на Аккарат повехна. Той стрелна с поглед Сомдет Чаопрая, който кимна едва доловимо в отговор. Търговският министър продължи, обръщайки се директно към Андерсън. — В кралството има елементи, които се противопоставят на този прогрес. Невежи елементи, вярно, но неприятно вкопчени в невежеството си и със силни позиции.

— Ако искате съдействие — каза Андерсън, — ние с радост ще ви го осигурим.

Нова пауза. Аккарат стрелна отново Сомдет Чаопрая с поглед. Изкашля се и каза:

— Уви, налице са известни притеснения във връзка с това ваше съдействие. Историята показва, че на вашего брата не може да се има доверие.

— Почти като да си легнеш в едно легло с гнездо скорпиони — добави Сомдет Чаопрая.

Андерсън се усмихна леко.

— А на мен ми се струва, че вече сте пуснали някой и друг скорпион в леглото си. Смятам, че поне част от тях могат да бъдат премахнати, с ваше позволение. И за обща полза.

— Цената, която искате, е твърде висока — каза Аккарат.

Андерсън се постара да овладее гласа си.

— Искаме само достъп, нищо повече.

— И този човек, Гибънс.

— Значи го познавате? — Андерсън се наведе напред. — Знаете къде е?

Хората около масата се умълчаха. Аккарат отново погледна Сомдет Чаопрая. Мъжът вдигна рамене, но и това беше достатъчно красноречив отговор. Гибънс беше тук. Някъде в страната. Вероятно в града дори. И без съмнение работеше по следващия си триумф след нгото.

— Нямаме никакви претенции към независимостта на вашата страна — каза Андерсън. — Тайландското кралство не е като Бирма или Индия. Вие имате своя богата история на независима и свободна нация. И ние се отнасяме към това с безусловно уважение.

Лицата на мъжете около масата застинаха като каменни маски.

Андерсън се срита мислено. „Глупак. Събуждаш най-големите им страхове.“ Смени тактиката:

— Тук има големи възможности. Сътрудничеството ще е от полза и за двете страни. Ако стигнем до съгласие, моите хора са готови да предложат значителна помощ на кралството. Помощ с пограничните ви спорове, както и калорийни доставки в невиждани след Свиването размери, всичко това може да бъде ваше. Възможност, от която всички да се възползваме.

Андерсън замълча. Генералът кимаше. Адмиралът се мръщеше. Аккарат и Сомдет Чаопрая не даваха никакъв израз на мислите си. Никакъв.

— Моля да ни извините — каза Аккарат.

Не беше молба. Охраната даде знак на Андерсън и Карлайл да излязат. След миг двамата се озоваха в коридора в компанията на четирима пазачи.

Карлайл стоеше, забил поглед в пода.

— Не ми изглеждат убедени. Сещаш ли се за някаква причина да ти нямат доверие?

— Разполагам с готови оръжия и пари за подкупи. Ако те могат да влязат във връзка с генералите от кликата на Прача, аз мога да ги купя и въоръжа. Не виждам защо се дърпат. — Андерсън поклати глава раздразнено. — Би трябвало да приемат офертата с отворени обятия. Това е най-щедрата сделка, която сме предлагали някога.

— Проблемът не е в сделката. А в теб. В теб, в „АгриГен“ и в миналото на проклетата ви калорийна компания. Ако решат, че могат да ти имат доверие, работата ще стане. Иначе… — Карлайл не довърши, само сви рамене.

Вратата се отвори и ги поканиха да влязат. Аккарат каза:

— Благодаря ви за отделеното време. Ние без съмнение ще обмислим офертата ви.

Карлайл увеси нос, тотално обезсърчен от любезния отказ. Сомдет Чаопрая се усмихваше лекичко. Сигурно му беше приятно да удари шамар на фарангите. Размениха се още любезни думи, но Андерсън не ги чу. Бяха отхвърлили предложението му. Беше се приближил толкова много, че почти усещаше вкуса на нгото в устата си, а ето че бяха спуснали пред него поредната бариера. Преговорите не биваше да свършват така, сигурно имаше някакъв начин да… Вгледа се в Сомдет Чаопрая. Трябваше му лост, нещо, с което да окаже давление, да обърне посоката…

Андерсън едва не се разсмя с глас. Парченцата щракнаха на мястото си. Карлайл още бръщолевеше разочаровано. Андерсън мълчеше, усмихваше се и дебнеше сгодния момент. Начин да продължи още малко разговора.

— Напълно разбирам притесненията ви. Явно не сме си спечелили достатъчно доверие. От друга страна, навярно бихме могли да обсъдим нещо различно. Проект на приятелство, да речем. Нещо с не толкова високи залози.

Адмиралът изкриви лице.

— Нищо не искаме от вас.

— Не прибързвайте, моля ви. Предложението ни е напълно добронамерено. Колкото до другия проект, ако промените мнението си за нашето съдействие, било след седмица, след година или след десет години, винаги ще можете да разчитате на нашата добра воля.

— Много хубава реч — каза Аккарат. Каза го с усмивка, което не му попречи да стрелне с отровен поглед адмирала. — Сигурен съм, че никой не храни лоши чувства. Моля ви, пийнете по още едно. Дойдохте чак дотук и няма причина да не се разделим като приятели.

Значи още бяха в играта. Вълна от облекчение валя Андерсън.

— И ние виждаме така нещата.

Скоро алкохолът потече отново. Карлайл взе да обещава многословно как с радост щял да достави шафран от Индия веднага щом се вдигнело ембаргото, а Аккарат разказа виц за белоризец, който се опитал да вземе три подкупа от три различни колички за бързо хранене, но постоянно обърквал броенето. През цялото време Андерсън наблюдаваше Сомдет Чаопрая и чакаше сгоден момент.

Когато Сомдет Чаопрая стана от масата и отиде до прозореца да погледа водата, Андерсън го последва.

— Жалко, че предложението ви не беше прието — каза мъжът.

Андерсън вдигна рамене.

— Аз пък се радвам, че ще си тръгна оттук жив. Само преди няколко години дори опитът ми да се срещна с вас би ми струвал главата.

Сомдет Чаопрая се разсмя.

— Вярвате, че ще ви пуснем да си отидете по живо, по здраво?

— Така мисля, да. Рискът е приемлив — каза Андерсън. — Вие и Аккарат сте хора на честта, нищо че имаме различия по един или друг въпрос. Напълно приемлив риск, така смятам.

— Сериозно? Половината хора в тази стая настояваха да нахраним с вас шараните в реката. Според тях това било най-мъдрото решение. — Замълча, фиксирал Андерсън с хлътналите си очи. — Размина ви се на косъм.

Андерсън се усмихна чинно.

— Ако съм разбрал правилно, с адмирала не сте били на едно мнение.

— Така е, тази вечер не сме на едно мнение.

Андерсън се поклони.

— В такъв случай позволете да ви благодаря.

— Не бързайте да ми благодарите. Не е изключено да променя решението си относно скоропостижната ви кончина. Хората от вашия сой имат много лоша репутация.

— Няма ли поне да ми дадете шанса да се пазаря за живота си? — попита сухо Андерсън.

Сомдет Чаопрая вдигна рамене.

— Не би имало смисъл. Животът ви е най-интересното нещо, което бих могъл да взема от вас.

— Значи ще трябва да ви предложа нещо уникално.

Хлътналите очи на мъжа го фиксираха.

— Невъзможно.

— Напротив — каза Андерсън. — Мога да ви дам нещо, което не сте виждали. Още тази нощ всъщност. Нещо изящно и рядко. Не е за гнусливите, но е удивително и уникално. Това ще промени ли решението ви да ме хвърлите на речните шарани?

Сомдет Чаопрая го изгледа с раздразнение.

— Не можете да ми покажете нищо, което да не съм виждал.

— Да се обзаложим?

— Още залози? — Сомдет Чаопрая се разсмя. — Не рискувахте ли достатъчно за една нощ?

— Ни най-малко. Просто се опитвам да опазя целостта на крайниците си. Рискът е нищожен, като се има предвид какво бих могъл да загубя иначе. — Погледна Сомдет Чаопрая в очите. — С радост ще се обзаложа. А вие?

Сомдет Чаопрая го измери с поглед, после извика на другите:

— Нашият калорийник е хазартен тип! Казва, че може да ми покаже нещо, което не съм виждал. Вие какво мислите?

Мъжете се разсмяха дружно.

— Залозите не са във ваша полза, изглежда — каза Сомдет Чаопрая на Андерсън.

— И все пак мисля, че облогът е добър. И смятам да заложа доста пари.

— Пари? — Сомдет Чаопрая изкриви лице. — Мислех, че говорим за живота ви.

— Какво ще кажете тогава за спецификациите на пружинниците, които произвеждаме в моята фабрика?

— Ако поискам, бих могъл да ги взема и без вашето благоволение. — Сомдет Чаопрая щракна с пръсти. — Ето така. Щраквам с пръсти и са мои.

— Добре. — Андерсън направи физиономия, „Всичко или нищо.“ — Ами ако предложа на вас и на вашето кралство следващия вариант на ориз Ю-Текс, който нашата компания разработи? Как ви се струва такъв един облог? При това не просто ориз, а семената, преди да ги подложат на стерилизация. Посеви, които ще се възпроизвеждат сезон след сезон, поне докато поредният нов щам на мехурчестата ръжда не ги унищожи. Животът ми едва ли е по-ценен от това.

Хората в каютата се смълчаха. Сомдет Чаопрая го наблюдаваше внимателно.

— И какво трябва да заложа аз в замяна? Какво ще искате от мен, ако спечелите облога?

— Да дадете зелена светлина на политическия проект, който дискутирахме. При същите условия, които предложихме. Условия, които са изключително изгодни за вас и за вашето кралство.

Сомдет Чаопрая присви очи.

— Вие сте много упорит, нали? И каква е гаранцията, че ще ни дадете Ю-Текс ориза, ако изгубите?

Андерсън се усмихна и махна към Карлайл.

— Предполагам, че ако не устоим на думата си, лесно ще ни разчекнете с мегодонти, мен и господин Карлайл. Това задоволителна гаранция ли ви се струва?

Карлайл се разсмя истерично.

— Що за облог е това?

Андерсън не сваляше очи от Сомдет Чаопрая.

— Единственият смислен. Искрено вярвам, че негово превъзходителство ще си признае честно, ако успея да го изненадам. И като знак за това доверие ние се поставяме в ръцете му. Съвсем разумен облог. И двамата сме мъже на честта.

Сомдет Чаопрая се усмихна.

— Приемам облога. — Разсмя се и удари Андерсън по гърба. — Изненадайте ме, чужденецо. И ви желая късмет. Не че няма да се радвам да видя как ви разчекват мегодонти.

 

 

По улиците на града рядко се виждаше компания като тяхната. Ескортът на Сомдет Чаопрая им осигуряваше достъп през пропускателните пунктове, тъмнината ехтеше от изненаданите викове на белоризци, осъзнали кого се опитват да спрат за проверка.

Карлайл избърса челото си с кърпичка.

— Боже, ти си откачил тотално. Изобщо не трябваше да ти се връзвам на приказките и да ти уреждам среща с тия хора.

Сега, след като облогът беше сключен и рискът — ясно очертан, Андерсън беше склонен да се съгласи с Карлайл. Онова със следващото поколение ориз Ю-Текс беше истински риск. Дори началниците на Андерсън да подкрепяха плана му, хората от финансовия отдел щяха да нададат вой до небето. Смъртта на един калорийник беше несравнимо по-приемлива от раздаването на нестерилизирани семена. А ако тайландците започнеха да изнасят ориза, това би подкопало печалбите на компанията за години напред.

— Няма проблем — измърмори той. — Имай ми вяра.

— Да ти имам вяра? — Ръцете на Карлайл трепереха. — Че заради теб ще ме разчекнат с мегодонти! — Огледа се трескаво. — Най-добре да си плюя на петите.

— Не се хаби. Сомдет Чаопрая даде указания на охраната си. Ако случайно ни налегнат колебания… — Кимна към мъжете, които пътуваха в рикшата зад тях. — Побегнеш ли, ще те убият на място.

След няколко минути пред тях се очертаха познати силуети.

— Плоенчит? — попита Карлайл. — Господи Исусе и Ной, наистина ли водиш Сомдет Чаопрая тук?

— Успокой се. Точно ти ми даде идеята.

Андерсън слезе от рикшата. Сомдет Чаопрая и свитата му се събраха пред входа. Сомдет Чаопрая го изгледа пренебрежително.

— Това ли е най-доброто, което можете да ми предложите? Момичета? Секс? — Поклати глава.

— Не бързайте с преценката. — Андерсън им даде знак да влязат. — Заповядайте. Ще трябва да се качим по стълбите, за което моля да ме извините. Тук липсват удобства, каквито се полагат на човек от вашия ранг, но няма да съжалявате, уверявам ви.

Сомдет Чаопрая вдигна рамене и остави Андерсън да води. Мъжете от охраната ги наобиколиха, нащрек в тъмната теснотия на кулата. При вида на върховния сановник наркоманите и курвите по стълбището се проснаха ничком. Вестта за пристигането им се разпространи като горски пожар. Телохранителите на Чаопрая хукнаха нагоре да обезопасят стълбището.

Вратите на „Прах“ се отвориха. Момичета се просваха на колене. Сомдет Чаопрая огледа с отвращение интериора.

— Вие, фарангите, често идвате тук, така ли?

— Както казах, заведението не е от най-изисканите. За което се извинявам. — Андерсън му даде знак. — Насам. — Тръгна през клуба и дръпна завесата към вътрешното помещение.

Емико лежеше на сцената, обкрачена от Каника. Около подиума се бяха струпали мъже и гледаха жадно как Каника изважда наяве движенията, характерни за едно момиче на пружина. Тялото на Емико се кълчеше и тресеше под сиянието на светулките. Сомдет Чаопрая спря и зяпна.

— Мислех, че само японците имат такива.