Паоло Бачигалупи
Момиче на пружина (28)

28.

— Открихме още един.

Каня се стресна. Вдигна глава и видя на прага Паи. Разтърка лице. Уж беше седнала зад бюрото си да напише поредния доклад, докато чака новини от Ратана. А ето че опакото на ръката й беше мокро от слюнка, а писалката й се беше разтекла навсякъде. Заспала беше. И насън й се беше явил Джайде — седеше си преспокойно и се подиграваше на всичките й оправдания.

— Спеше ли? — попита я Паи.

Каня потърка отново лице.

— Кое време е?

— Слънцето вече изгря. — Паи я изчака търпеливо да се разсъни. Лицето му беше надупчено от шарка. Беше достатъчно възрастен и опитен да й е шеф, ако Каня не го беше изпреварила в служебната йерархия. Паи беше от старата школа. От онези, които боготворяха Джайде и неговите методи, които помнеха министерството на околната среда от времето, когато хората са почитали белоризците, вместо да ги мразят и вземат на подбив. Добър човек. Човек, чиито подкупи Каня познаваше отлично. Може да беше корумпиран, но пък тя знаеше на кого за колко се е продал, така че му имаше доверие.

— Открихме още един — повтори той.

Каня изправи гръб.

— Кой друг знае?

Паи поклати глава.

— Уведоми ли Ратана?

Той кимна.

— Изобщо не го бяха вписали като подозрителна смърт. Не беше лесно да го открием. Тая работа е като да търсиш риба лещанка в оризище.

— Не са го вписали? — Каня си пое дълбоко дъх и издиша през зъби. — Всички са некомпетентни. Забравили са как започват тези неща. Никой не помни.

Паи кимна спокойно, чакаше началничката му да си излее гнева. Дълбоките белези по лицето му я гледаха като десетки очи. Поредната жертва на заразна болест. Каня не можа да си спомни дали беше пострадал от генехакерската гъгрица или от вариант на бактерията фии. Накрая Паи попита:

— С което стават двама, нали?

— Трима. — Каня замълча. — Име? Жертвата има ли си име?

Паи поклати глава.

— Внимавали са много.

— Искам да обиколиш районните управления. Провери сигналите за изчезнали роднини. Трима души са изчезнали. Нека им направят снимки.

Паи сви рамене.

— По-добра идея имаш ли? — сопна се тя.

— Може би криминалистите ще открият нещо, което ги свързва — предложи той.

— Да, добре. Заеми се и с това. Къде е Ратана?

— Изпратила е тялото в ямите. Иска да идеш при нея.

— Разбира се. — Каня разчисти документите по бюрото си и остави Паи да се занимава с безплодното си разследване.

На излизане от административната сграда се запита какво би направил Джайде в тази ситуация. При него идеите идваха лесно. Случваше се да спре на улицата, поразен от внезапно вдъхновение, а миг по-късно двамата хукваха през града към източника на заразата, който неизменно се оказваше там, където Джайде го беше предвидил. Коленете й се подкосяваха при мисълта, че сега кралството трябва да разчита на нея.

„Аз съм купена — мислеше си тя. — Платена. Купена.“

Когато постъпи в министерството на околната среда като къртица на Аккарат, с изненада установи, че дребните привилегии на белоризците се услаждат и на нея. Седмичните вноски от количките за бързо хранене, срещу които белоризците си затваряха очите за незаконния, но много по-евтин метан, с който се приготвяше храната. Удобството да се наспиш добре по време на нощен патрул. Беше лесен живот. Дори под ръководството на Джайде беше лесно. А сега, за зла участ, Каня трябваше да работи здраво, задачата й беше наистина важна, а от толкова време имаше двама господари, че вече трудно се ориентираше кой е с предимство.

„Трябваше да поставят другиго на твоето място, Джайде. Някой, който е достоен за поста. Кралството е под заплаха, защото ние не сме силни. Не сме добродетелни, не следваме осморната пътека на Буда към просветлението и сега заразите идват отново.“

И тя беше тази, която да застане на пътя им, като Фра Сюб, но без неговата сила, без неговия морален компас.

Вървеше през вътрешния двор, кимаше на другите офицери, мръщеше се. „Джайде, какво в твоята карма ме издърпа на твоето място? Кое постави делото на живота ти в моите недостойни ръце? Що за шегаджия го нареди така? Може би Фий Оун, пакостливият чешърски дух, който обича да си прави грозни шегички със света? И който иска да види труповете ни на високи купчини?“

Недалеч пред нея мъже с филтърни маски на лицата застанаха мирно, видели я да отваря портите на крематориумния комплекс. Дадоха й маска, но тя не я сложи. Не беше добре висш офицер да показва страх пред подчинените си, а маската и без това нямаше да я предпази. Каня имаше повече вяра в амулета на Фра Сюб.

Откритите ями на крематориума се ширнаха пред погледа й — големи ями, изкопани в червеникавата пръст и добре изолирани, за да не се просмуква влага от плитките подпочвени води. Толкова вода имаше в тайландската земя, а повърхността й се спичаше като бетон под жаркото слънце. Сухият сезон сякаш нямаше край. Щяха ли изобщо да дойдат мусоните тази година? И ако дойдеха, дали щяха да ги спасят, или да ги удавят? Много хора правеха залози за това и ги променяха ежедневно. И нищо чудно — климатът така се беше променил, че дори моделиращите компютърни програми на министерството не можеха да предскажат със сигурност кога и дали ще дойдат мусоните. И така година след година.

Ратана стоеше до една от ямите. Мазен дим се издигаше от горящите на дъното тела. Гарвани и лешояди кръжаха в небето. Някакво куче се беше вмъкнало в комплекса, обикаляше край стената и дебнеше за огризки.

— Как е влязло? — попита Каня.

Ратана вдигна поглед и видя кучето.

— Природата винаги намира начин — изтъкна тя. — Ако оставим храна, все някоя твар ще я намери.

— Намерила си още един труп.

— Същите симптоми. — Ратана стоеше отпусната, с приведени напред рамене. Пламъците под тях пукаха. Лешояд описа кръг на метри от главите им. Един униформен стреля с оръдието, силният трясък прогони птицата и тя се издигна с крясъци в небето и закръжи там. Ратана затвори за миг очи. Сълзи се бяха събрали в ъгълчетата им. Каня я гледаше тъжно и се чудеше дали и двете ще преживеят тази нова чума.

— Редно е да уведомим всички — каза Ратана. — Генерал Прача. И двореца.

— Вече си сигурна?

Ратана въздъхна.

— Бил е в трета болница. На другия край на града. Клиника. Решили, че е свръхдоза яба. Паи го открил случайно. Отивал към „Банкок Мърси“ да търси подозрителни случаи, заприказвал се с някакви хора и така надушил, че има нещо гнило.

— Случайно. — Каня поклати глава. — Това Паи не ми го каза. Колко ли вече са се заразили, починали? Стотици? Или хиляди?

— Не знам. Единственото хубаво е, че няма данни самите пациенти да са заразни.

— Засега.

— Трябва да отидеш при Ги Бу Сен, да поискаш съвет. Само той знае срещу какво чудовище сме се изправили. Това са негови деца, които идват да ни измъчват. Той ще си ги познае. Подготвила съм новите проби. Стават три с предишните. Няма начин да не познае причинителя.

— И няма друг начин?

— Другият е да поставим града под карантина. Направим ли го, ще започнат бунтове и няма да остане нищо, което да спасяваме.

 

 

Оризища се бяха проснали във всички посоки, изумруденозелени, неоново ярки под тропическото слънце. Каня от толкова време живееше в помийната яма на Крунг Теп, че беше истинско облекчение да види този свят на растеж. Гледката я подлъгваше, че все още има надежда. Че сочните оризови треви няма да се спаружат почервенели от някой нов щам на мехурчестата ръжда. Че някоя генномодифицирана спора няма да прелети с вятъра от Бирма и да пусне корени тук. Оризищата изглеждаха чудесно, дигите държаха, а помпите на негово кралско величество крал Рама XII работеха.

Татуирани фермери се кланяха ниско и не се изправяха, докато Каня не ги подминеше с колелото си. Ако се съдеше по печатите върху ръцете им, повечето бяха отработили ангарията си за тази година. Други бяха маркирани за началото на дъждовния сезон — тогава щяха да дойдат в града и да почистят основно дигите. Каня също имаше татуирани печати, спомен от живота си на село, преди агентите на Аккарат да я вербуват и да я пратят като къртица в самото сърце на министерството на околната среда.

След като въртя педалите близо час по издигнатите пътеки между оризищата, видя пред себе си комплекса. Първо телената ограда. После мъжете с кучетата. После високите зидове, посипани с натрошено стъкло, увенчани с бодлива тел и заострени бамбукови колове. Каня караше по шосето, като умело избягваше дупките. Технически това беше просто домът на богат човек, кацнал на върха на изкуствено възвишение, изградено от бетон и отломки на стара Разширителна кула.

Предвид скоростта, с която бе намаляло населението през последните сто години, не беше за вярване, че някой е дръзнал да отклони толкова работна ръка за изграждането на нещо толкова глупаво — при положение че дигите имаха нужда от поправки, че нивите имаха нужда от обработка, а войните от войници, — трудно беше да се повярва, че някой е съумял да отклони работна ръка за изграждането на хълм. Богаташко убежище. Първоначално било на Рама XII и официално още беше собственост на двореца. Видяно от дирижабъл, мястото не правеше впечатление. Беше просто поредният комплекс. Екстравагантен каприз на някой от клоновете на кралското семейство. И все пак стената си беше стена, замаскираните ями с остри бамбукови колове си бяха капани, а мъжете с кучетата не бяха излезли на разходка.

Каня показа документите си на охраната. Мастифите ръмжаха зловещо и изпъваха веригите си докрай. Бяха истински зверове, много по-големи от нормалните кучета. Бяха пружинки. Вечно гладни, смъртоносни и конструирани с едно-единствено предназначение. Тежаха два пъти колкото нея, целите бяха мускули и зъби. Рожба на извратеното въображение на Ги Бу Сен. Кошмар, претворен в реалност.

Мъжете от охраната провериха документите й с ръчните си декодери. Носеха черните ливреи на кралицата и бяха толкова сериозни и ефикасни, че внушаваха инстинктивен страх. Най-накрая й махнаха да мине покрай озъбените кучета. Каня подкара колелото си към портата, настръхнала. Знаеше, че кучетата са по-бързи от нея и че не би могла да ги надбяга дори с велосипед.

При портата имаше още охрана, която също провери пропуска й, преди да я насочи към една настлана с теракота площадка около син басейн.

Три мъжки госпожички цвърчаха и се смееха под сянката на бананово дърво. Каня им се усмихна. Хубави момчета бяха. Или трябваше да каже момичета? Определено приличаха на момичета. А щом обичаха един фаранг, значи бяха и глупави в добавка.

— Аз съм Кип — каза единият от тях. — Доктора го масажират. — Кимна към синята вода в басейна. — Можете да го изчакате тук.

Солената миризма на океана се усещаше силно. Каня отиде при парапета на площадката. Под нея вълните се плискаха и пенеха бели в пясъчен плаж. Бризът я погали чист, свеж и я зареди с непривичен оптимизъм след клаустрофобичната смрад на сгушилия се зад дигите си Банкок.

Пое дълбоко въздух, наслаждавайки се на солта и вятъра. Пеперуда долетя отнякъде и кацна на парапета. Затвори пъстрите си крилца. Отвори ги нежно. И после пак, и пак, коктейл от бяло и кобалтовосиньо, златно и черно.

Каня я гледаше омагьосана, поразена от красотата й, от това шеметно доказателство за съществуването на друг, по-широк свят извън нейния. Питаше се какъв ли копнеж е довел пеперудата тук, при това грозно имение и неговия странен чуждоземски затворник. Красотата често биваше спорна, но не и в това си проявление. Създавайки пеперудата, природата се беше развихрила до лудост.

Каня се наведе предпазливо към кацналата на парапета пеперуда. Беше толкова уязвима — нечия невнимателна ръка лесно можеше да я смачка, без дори да си даде сметка за стореното.

Посегна внимателно с пръст. Пеперудата трепна, но после позволи на Каня да я прибута нежно в шепата си. Дошла беше от много далеч. Сигурно беше уморена. Толкова уморена, колкото се чувстваше Каня. Прелетяла беше континенти. Прекосила бе високи степи и изумрудени джунгли, за да кацне тук, сред хибискуси и теракотени плочки, за да я подържи Каня в ръката си и да се порадва на хубостта й. Толкова дълъг път беше изминала.

Каня стисна ръката си в юмрук. Отвори я и по плочките се посипа прашец. Парченца от крилца и смачкано телце. Изкуствено създаден опрашващ организъм, довян от някоя лаборатория на „ПурКал“.

Пружинките нямаха души. Но бяха красиви.

Зад нея се чу плисък. Кип си беше облякъл бански костюм. Плуваше под водата, после изскочи на повърхността, приглади дългата си черна коса, обърна се и подхвана нова дължина. Каня се загледа в него, в изящните движения на синия бански костюм и кафявите крайници. Хубаво момиче. Наслада за окото.

Най-накрая демонът се довлече с инвалидната си количка до ръба на басейна. Изглеждаше много по-зле от последния път, когато го беше видяла. Растежът фа’ган беше покрил гърлото му и пълзеше към едното ухо. Упорита инфекция, с която фарангът се бореше въпреки песимистичните прогнози на лекарите. Седеше в инвалидна количка, бутана от помощник. Тънко одеяло покриваше краката му.

Значи болестта му наистина напредваше. Вярвала бе, че и това е някакъв мит, но сега виждаше истината с очите си. Гибънс беше грозен. Ужасяващ беше — обезобразен от болестта и още по-страшен заради налудничавата си енергия. Каня потръпна. Щеше да се зарадва, когато демонът най-сетне поемеше към следващия си живот. Когато се превърнеше в труп, който да изгорят под карантина. Дотогава й оставаше да се надява, че лекарствата все така ще потискат заразния характер на болестта му. Беше космат, с рошави вежди, дебел нос и широки лъскави устни, които се разтеглиха в хищна усмивка, когато погледът му се спря върху нея.

— А. Моята тъмничарка.

— Не бих казала.

Гибънс погледна Кип, който още плуваше в басейна.

— Само защото ми давате хубави момичета с пъргави езици още не значи, че съм свободен човек. — Вдигна поглед. — Е, Каня, не съм те виждал от доста време. Къде е твоят праведен господар? И мой най-любим надзирател? Къде е нашият непоколебим капитан Джайде? Защо ми праща подчинен, вместо да… — Млъкна, загледан в нашивките й. Присви очи. — Аха. Ясно. — Облегна се назад и я измери с поглед. — Беше въпрос на време кога ще му духнат под опашката. Поздравления за повишението, капитане.

Каня успя да запази спокойствие. При предишните им посещения тук винаги Джайде се оправяше с дявола. Двамата с Ги Бу Сен влизаха в къщата, а Каня оставаше да чака при басейна в компанията на разни създания, всеки път различни, с които докторът задоволяваше плътските си мераци. След края на всяка своя среща с дявола Джайде излизаше от къщата в лошо настроение, мълчалив, стиснал устни.

Само веднъж, на излизане от комплекса, се беше изкушил да излее душата си, да изговори онова, което го ядеше отвътре. Отвори уста, каза едно „но…“, каза го като протест, като негодувание, ала спря дотам и млъкна.

Каня бе останала с впечатлението, че Джайде продължава някакъв недовършен разговор, словесна битка, в която възраженията подскачат насам-натам като топка при игра на такро. Битка на думи, които летят и рикошират, а игрището е в главата на Джайде. При друго тяхно посещение Джайде бе напуснал комплекса смръщен като облак и с думите: „Този тип е твърде опасен, за да го държим.“

На което Каня бе отвърнала объркано:

— Но той вече не работи за „АгриГен“. — А Джайде я беше погледнал изненадано, със закъснение осъзнал, че е изрекъл мислите си на глас.

Докторът беше жива легенда. Демон, с който плашеха децата. Когато за пръв път го видя лично, Каня очакваше да го завари в окови. Вместо това той си седеше преспокойно и дълбаеше с лъжичка сърцевината на папая от Кох Ангрит, доволен, ухилен до уши и оклепан със сладкия плодов сок.

Каня можеше само да гадае какво е довело доктора в кралството. Чувство за вина може би? Или страстта му към местните мъжки госпожици, подсилена от съзнанието за предстоящата кончина? Или пък се е изпокарал с колегите си? Не личеше да съжалява за нещо. Не личеше да се тормози заради бедите, които беше причинил на света. Шегуваше се как прецакал Раваита и Доминго. Как съсипал десетгодишния труд на доктор Майкъл Пинг.

Чешърка се шмугна през площадката и прекъсна мислите й. Скочи в скута на доктора. Каня отстъпи назад отвратена, когато мъжът посегна да почеше създанието зад ушите. Чешърката започна да се топи, краката и тялото й промениха цвета си, сливайки се с десена на одеялото върху краката на стареца.

Докторът, се усмихна.

— Не страдай от излишни предразсъдъци относно произхода на нещата, капитане. Ето, виж. — Наведе се напред и замърмори гальовно. Неясният силует на чешърката се разтегна към лицето му с тихо мяукане. Животното го близна предпазливо по брадичката. — Гладно зверче — каза той. — А това е хубаво. Ако е достатъчно гладно, ще ни надживее със сигурност, освен ако не създадем хищник, който да контролира прираста им. Хищник, който на свой ред е достатъчно гладен й обича вкуса на месцето им.

— Вече сме подлагали на анализ тази идея — отвърна Каня. — И той не показва нищо добро. Хранителната верига ще се разкъса още повече. Създаването на нов суперхищник няма да компенсира нанесените щети.

Гибънс изсумтя.

— Екосистемата се е разкъсала в мига, когато първите хора тръгнали да пътешестват по море. Когато за пръв път сме напалили огън в просторните африкански савани. Сегашното не е нещо ново, а само ускоряване на вече съществуващ феномен. Хранителната верига, за която говориш, отдавна не съществува. Тя е спомен, а твоето — носталгия. Природа. — Той изкриви отвратено лице. — Ние сме природата. Всичко, което правим, е природа, всяка биологическа промяна, която постигаме. Ние сме такива, каквито сме, и светът е наш. Ние сме неговите богове. А вашият единствен проблем е нежеланието ви да отприщите пълния си потенциал за промяната на света.

— Като „АгриГен“? Като „Ю-Текс“? Като „Червена звезда“? — Каня поклати глава. — Колцина от нас умряха заради техния отприщен потенциал? Вашите калорийни господари ни показаха нагледно какво става. Умират хора.

— Всичко умира. — Докторът махна с ръка. — А сега вие умирате, защото сте се хванали с нокти и зъби за миналото. Отдавна трябваше да сме станали пружинки, всички ние. Много по-лесно е да конструираш човек, който е генетично защитен срещу мехурчестата ръжда, отколкото да осигуриш защита на по-ранна човешка версия. Само в рамките на едно поколение човечеството би се пригодило напълно към новите условия на околната среда. Процес, от който да спечелят децата ви. Но вие отказвате да се адаптирате. Вкопчили сте се в идеята за едно човечество, което хилядолетия наред се е развивало в хармония с околната среда и настъпващите в нея промени, а сега, противно на всяка логика, искате да нарушите тази хармония. Околната среда се променя, а вие — не. Сега вашият свят е свят на мехурчестата ръжда. На сибискозата. На генехакерската гъгрица. На чешърките. Те се адаптираха. Мрънкайте колкото си щете, че произходът им не бил естествен. Голяма работа. Средата, в която живеем, се променя. И ако искаме да останем на върха на хранителната верига, ние също трябва да се променим. Ако не го направим, ще ви сполети онова, което е сполетяло динозаврите и което сполетя Felis domesticus, домашната котка. Или се развиваш, или умираш. Основен природен принцип от незапомнени времена, само че вие, белоризците, всячески се опитвате да подложите крак на неизбежната промяна. — Наведе се напред. — Понякога ми иде да ви… Ако ми дадете картбланш, аз мога да ви бъда бог и да ви оформя в хармония с Рая, който ни очаква и зове.

— Аз съм будистка.

— А всички ние знаем, че пружинките нямат душа — ухили се Гибънс. — Не се прераждат. И ще трябва да си намерят свои собствени богове, които да ги пазят. Които да се молят за техните мъртви: — Усмивката му се разшири. — Може пък аз да съм този бог и твоите деца-пружинки ще се молят на мен за спасение. — Очите му заискриха. — Не бих имал нищо против, признавам. Джайде беше същият като теб. Вечно се съмняваше. Не колкото греамитите, но достатъчно, за да подразни всеки уважаващ себе си бог.

Каня се намръщи.

— Когато умреш, ще те изгорим на пепел, ще заровим пепелта ти в хлор и луга и никой няма да си спомня за теб.

Докторът сви небрежно рамене.

— Всички богове по подразбиране са мъченици. — Облегна се в инвалидната количка и се усмихна лукаво. — Е, какво ще е? Още сега ще ме изгорите на клада или за пореден път ще ударите чело в земята пред мен и моята интелигентност?

Каня скри отвращението си. Извади свитъка документи и му го подаде. Докторът ги взе, и толкова. Не ги разлисти. Почти не ги погледна.

— Да?

— Всичко е тук — каза Каня.

— Още не си коленичила. Сигурен съм, че показваш повече уважение пред татко си. И пред градската колона, несъмнено.

— Баща ми е мъртъв.

— А Банкок ще потъне. Това не значи, че не трябва да показваш уважение.

Каня потисна с мъка желанието си да извади палката и да го пребие.

Гибънс наблюдаваше с усмивка вътрешната й борба.

— Или предпочиташ да си поприказваме още, преди да се поклониш? — попита я. — Джайде обичаше да си говорим. А ти — не? По изражението ти виждам, че ме презираш. Сигурно ме мислиш за нещо като убиец? Убиец на деца примерно? И не искаш да имаш нищо общо с такъв като мен?

— Ти си си убиец.

— Ваш убиец обаче. Ваш инструмент. А това прави и вас… какви? — Наблюдаваше я развеселен. Претегляше я. Сякаш отваряше с поглед гръдния кош и коремната й кухина, вадеше и оглеждаше органите й поред — белите дробове, стомаха, черния дроб, сърцето.

Гибънс се усмихна.

— Искаш да умра. — Бледото му петносано лице се разтегли в по-широка усмивка, очите му грейнаха налудничаво. — Щом ме мразиш толкова, застреляй ме. — Каня не отговори и той вдигна отвратено ръце. — Проклет да съм! Всичките сте тъпанари, мълчаливи тъпанари! Единствено Кип струва нещо. — Очите му се спряха като хипнотизирани върху момчето-момиче, което правеше поредната дължина в басейна. — Хайде, убий ме. Ще се радвам да умра. Жив съм само защото вие ме държите жив.

— Няма да е задълго.

Докторът сведе поглед към парализираните си крака и се изсмя.

— Да. Няма да е задълго. И какво ще правите тогава, когато „АгриГен“ и другите от тяхната пасмина ви ударят с поредното си генетично оръжие? Когато вятърът довее спори от Бирма? Или океанът ги довлече от Индия? Ще гладувате като индийците? Месото ви ще изгние като на бирманците? Страната ви успява да се задържи на една крачка пред чумите само благодарение на мен и моя разлагащ се мозък. — Махна към краката си. — Да се разложим заедно, какво ще кажеш? — Отметна одеялото да й покаже раните и струпеите по изтънелите си белезникави крака, мазни от кървавата лимфа, която сълзеше от цепещата се кожа. — Искаш ли да умреш така? — попита с крива усмивка.

Каня отклони поглед.

— Заслужил си си го. Такава ти е кармата. Да умреш в болка.

— Карма? Карма ли каза? — Докторът се наведе напред, кафявите му очи се въртяха, езикът му провисна. — А каква карма обвързва цялото ви кралство към мен, към моето разлагащо се болно тяло? Каква карма ви принуждава да ме гледате като писано яйце, точно мен от всички хора? — Ухили се широко. — Аз имам обстойна теория за вашата карма, между другото. Подозирам, че плащате за гордостта си, за отколешната си надменност, и че именно това ви обрича да ближете семенца от шепата ми. Или пък ви е писано да бъдете инструментът на моето просветление и спасение? Кой знае? Може пък да се преродя до дясната страна на Буда като награда за добрината си към вас.

— Тези неща не стават така.

Докторът вдигна рамене.

— Изобщо не ми пука. Просто ми доведете още някое птиченце като Кип да ми гука. Подхвърлете ми някоя от вашите болни, изгубени душички. Някоя пружинка дори. Не ми пука. Приемам всичко, дето става за боцкане. Само не ме занимавайте с глупости. Вече не давам пукната пара за прогнилото ви кралство.

Метна документите в басейна. Те се пръснаха по водата. Каня ахна ужасена и едва не се хвърли след тях, но навреме се овладя и отстъпи назад. Нямаше да се хване на въдицата му. Колко типично за калорийника. Винаги се опитваше да ги манипулира. Вечно ги подлагаше на тест. Каня откъсна поглед от документите в басейна и се обърна към него.

Гибънс се ухили.

— Е? Ще поплуваш ли да ги събереш, или не? — Кимна към Кип. — Моята малка нимфа ще ти помогне. Ще ми се да ви видя как се плацикате заедно в басейна.

Каня поклати глава.

— Вземи си ги сам.

— Винаги ми е приятно, когато при мен дойде човек като теб. Човек с убеждения. — Наведе се напред и присви очи. — Човек, който е квалифициран да оцени по достойнство труда ми.

— Труда на един убиец?

— Не, на учен, при това гениален. Не нося никаква отговорност за какво са използвали плодовете на проучванията ми. Ти имаш пружинников пистолет. Какво е виновен производителят му, че на теб са ти слаби нервите? Че във всеки един момент може да застреляш невинен човек? Аз проектирах инструментите на живота. А ако разни хора са ги използвали за собствените си цели, това се отразява на тяхната карма, не на моята.

— В „АгриГен“ са ти плащали щедро, за да мислиш така.

— В „АгриГен“ ми плащаха щедро, за да ги направя богати. Какво мисля решавам аз. — Измеря я с поглед. — Ти, предполагам, имаш чиста съвест. И си от онези праведни служители на министерството. Чиста като униформата си. Толкова чиста, колкото можеш да излезеш от стерилизатор. — Наведе се отново напред. — Я ми кажи, подкупи вземаш ли?

Каня отвори уста да отговори, но думите й изневериха. Почти физически усещаше как Джайде се приближава зад нея, наострил уши. Настръхна и едвам се сдържа да не хвърли поглед през рамо.

Гибънс се усмихна.

— Вземаш, естествено. Всичките сте еднакви. Корумпирани от първия до последния.

Ръката на Каня се плъзна към пистолета. Докторът я наблюдаваше с усмивка.

— Какво? Заплашваш да ме застреляш? И от мен ли ще си поискаш подкуп? Искаш ли да те оближа отдолу? Или да ти предложа услугите на моята мъжка госпожица? — Взираше се сурово в очите на Каня. — Вече ми взехте парите. Животът ми не струва — не ми остава много, а остатъка ще прекарам в болка. Какво още искате от мен? Защо не ми вземете и момичето?

Кип вдигна поглед в очакване и тръгна с бавни крачки по дъното на басейна. Тялото му блестеше под чистите вълнички. Каня отклони поглед. Докторът се засмя.

— Съжалявам, Кип. Тази не ни харесва подкупите. — Потропа с пръсти по страничните облегалки на инвалидната си количка. — А за момче какво ще кажеш? За малко момче. Имам едно дванайсетгодишно сладурче, работи в кухнята. Ще се радва да ти услужи. Удоволствията на един белоризец винаги са с предимство.

Каня го изгледа гневно.

— Мога да ти строша кокалите един по един.

— Направи го. Но побързай. Трябва ми основателна причина да не ти съдействам.

— А каква е била основателната ти причина да съдействаш толкова време на „АгриГен“?

Докторът присви очи.

— Същата, която кара теб да тичаш като куче по свирката на господарите си. Плащаха ми с монетата, която ценях най-високо.

Шамарът отекна над водата. Мъжете от охраната се втурнаха към тях, но Каня се дръпна, разтърси ръка и им даде знак да се върнат по местата си.

— Спокойно. Всичко е наред.

Мъжете спряха, несигурни кого и от какво са длъжни да пазят. Докторът посегна към сцепената си устна и се загледа в кръвта, която полепна по пръстите му. Вдигна очи към Каня.

— Напипах болно място значи… Каква част от душата си си продала? — Усмивката му разкри окървавени зъби. — За „АгриГен“ ли работиш? Шпионин, сътрудник? — Вгледа се в очите й. — Да ме убиеш ли си дошла? Да извадиш тръна от задника им? — Наблюдаваше я зорко, очите му дълбаеха в душата й пронизващи, заинтригувани. — Въпрос на време е. Със сигурност знаят, че съм тук. Че съм ваш. Кралството не би могло да се задържи толкова дълго над повърхността без мен. Не би могло да се сдобие с беладона и с нго без мен. Всички знаем, че ме търсят. Теб ли са пратили? Ти ли ще ме довършиш?

Каня смръщи чело.

— Едва ли. Още не сме приключили с теб.

Гибънс се отпусна, сякаш костите му изведнъж омекнаха.

— Ами да, разбира се. Не че някога ще приключите. Такава е природата на нашите зверове й чуми. Те не са глупави машини, на които да заповядаш. Не, те си имат свои нужди, свой глад. Свои собствени еволюционни импулси. Трябва да мутират, да се нагаждат. Затова вие никога няма да приключите с мен. А когато умра, какво ще правите тогава? Ние пуснахме демони в света, а вашите защитни стени са в пряка зависимост от моя ум. Природата сега е различна, нова. Сега тя е наша в истинския смисъл на думата. И ако загинем, погълнати от собственото си творение, лично аз бих съзрял в това голяма доза поетична справедливост.

— Карма — промълви Каня.

— Именно. — Гибънс се облегна с усмивка назад. — Кип. Събери страниците. Да видим пред какъв ребус сме изправени в момента. — Потропа с пръсти по парализираните си крака. Изглеждаше замислен. После се усмихна самодоволно на Каня. — Да видим колко близо до смъртта се намира безценното ви кралство.

Кип заплува да събере страниците, вадеше ги мокри и омекнали от водата. Гибънс гледаше момчето-момиче и усмивка прекоси лицето му.

— Имате късмет, че харесвам Кип. Ако не беше така, щях да съм ви зарязал още преди години.

Кимна на пазачите от охраната.

— Капитанката сигурно носи проби, които е оставила при колелото си. Донесете ги. Искам да погледна в лабораторията долу.

Кип излезе от басейна и остави мократа купчина в скута на доктора. По знак на Гибънс помощникът обърна количката и я забута към вратата на къщата. Докторът даде знак на Каня да ги последва.

— Хайде. Ще свършим бързо.

 

 

Докторът разглеждаше една от пробите.

— Чудно ми е защо смятате, че това е инертна мутация.

— Случаите са само три.

Гибънс вдигна поглед.

— Засега. — Усмихна се. — Животът е алгоритъм. Две става четири, става десет хиляди, става чума. Може цялото население да се е заразило, без да забележим. Може би тези три случая са последната фаза. Смъртоносна болест без симптоматика, като при бедния Кип.

Каня хвърли поглед към момчето-момиче. Кип й отвърна с мила усмивка. Нищо не личеше по кожата му. Нищо по тялото му. Очевидно не умираше от болестта на доктора. И все пак… Каня се дръпна неволно.

Докторът се ухили.

— Не се коси толкова. Ти страдаш от същата болест. Животът, в крайна сметка, е състояние с летален изход. — Погледна в микроскопа. — Не е индийска генехакерска бактерия. Нещо друго е. Не е мехурчеста ръжда. Няма нищо общо с продуктите на „АгриГен“. — После възкликна отвратено: — Това е крайно безинтересно! Просто глупава грешка на някой глупак. Далеч под моето ниво.

— Значи прогнозата е добра?

— Случайно възникналата чума убива точно толкова сигурно, колкото и изкуствено създадената.

— Има ли начин да я спрем?

Докторът взе коричка хляб. Коричката беше покрита със зеленикава плесен. Гибънс я вдигна пред очите си.

— В природата има толкова много неща, които са полезни за нас. И толкова много, които са смъртоносни. — Предложи коричката хляб на Каня. — Опитай.

Каня се дръпна. Гибънс се ухили и отхапа от коричката, после отново й я предложи.

— Имай ми доверие.

Каня поклати глава. На езика й напираха суеверни молитви към Фра Сюб за късмет и пречистване. Представи си го как седи в поза лотос, повтори си, че трябва непременно да запази самообладание, да не се поддава нито на гнева, нито на страховете. И все пак докосна тайно амулетите си.

Докторът отхапа още веднъж. Трохи паднаха в скута му и той се ухили.

— Ако отхапеш, ще ти дам отговор.

— Нищо не бих взела от твоята ръка.

Докторът се разсмя.

— Вече си взела. Всяка ваксина, която са ти били като дете. Всяка имунизация. И всички реимунизации след това. — Предложи й отново парчето хляб. — Този път просто ще го направиш без посредници. И ще си ми благодарна.

Каня кимна към микроскопа.

— Какво е това нещо? Ще ти трябват ли още тестове?

Гибънс поклати глава.

— Това ли? Нищо не е. Глупава мутация. Стандартно развитие. Виждали сме такива в нашите лаборатории. Боклук.

— Тогава защо ние го виждаме за пръв път?

— Защото не култивирате смъртта, както го правим ние. Не си играете със строителните блокчета на живота. — Интерес и страст пламнаха за миг в очите на стареца. Интерес на хищник или на пакостливо дете. — Представа си нямаш какви неща сме създавали в лабораториите си. Само ми губиш времето с това. Надявах се да ми донесеш нещо интересно, предизвикателство някакво. Нещо от докторите Пинг и Реймънд например. Или от Махмуд Сонталия. Ето това са предизвикателства. — За миг цинизмът в очите му се стопи и той потъна в мисли. — Мда. Това наричам аз достойни противници.

„Ние сме в ръцете на комарджия.“

А после, във внезапен пристъп на просветление, Каня разбра доктора, видя го в истинската му светлина. Рядък интелект, остър като бръснач ум. Човек, стигнал върховете на своята наука. Завистлив човек, който обича съревнованието. И който е открил, че конкуренцията не е на висотата му, затова е преминал на противниковата страна, дошъл е в Тайланд с надеждата да открие тук нов стимул. Ново предизвикателство за ума си. Все едно Джайде да излезе на арената за муай тай с вързани зад гърба ръце просто за да провери дали не може да победи противника си само с ритници.

„Ние сме в ръцете на капризен бог, който играе в нашия отбор само заради забавлението и който ще си затвори очите и ще потъне в сън веднага щом му станем безинтересни.“

Ужасяваща мисъл. Този човек живееше единствено за съревнованието, заради шахматния двубой на еволюцията, разиграван в глобален мащаб. Истинско упражнение по егоизъм, в което един гигант парира атаките на десетки други, разгонва противниците си като нахални мухи и се смее. Ала всички гиганти рано или късно падат — и какво щеше да стане с кралството тогава? Обля я пот.

Гибънс я следеше внимателно с поглед.

— Други въпроси към мен имаш ли?

Каня се отърси от страха си.

— Сигурен ли си за това? И знаеш какво трябва да направим? Само от един поглед в микроскопа?

Докторът вдигна рамене.

— Ако не ми вярваш, тогава си хващай пътя и действайте по своите си стандартни методи. По учебник право към гробищата. Или пък изгорете индустриалната зона до основи и изкоренете проблема. — Ухили се. — Ето това би било идеално разрешение за вашите белоризци. Тъпо, но мащабно. Министерството на околната среда открай време си пада по крутите мерки. — Махна с ръка. — Засега това нещо не е особено жизнено. Мутира бързо, спор няма, но е крехко, а и хората не са идеалният гостоприемник. Трябва да го втриеш в лигавица — в ноздрите, в очите, в ануса, някъде близо до кръв и живот. Някъде, където ще има условия да се размножи.

— Значи няма страшно? Не е по-зле от хепатит или фа’ган.

— Да, но с много по-голям мутационен потенциал. — Той я погледна. — И още нещо. Източникът на заразата търсете във фабриките. Фабрики, чието производство е свързано с използването на химически резервоари. С култивирането на биологични продукти. Фабрика на „АгриГен“ например. Манифактура за пружинки. Нещо такова.

Каня хвърли поглед към мастифите.

— Пружинките носители ли са на заразата?

Гибънс се наведе и погали едно от кучетата, за да я подразни.

— Ако е птица или бозайник, би могло да е носител. Но лично аз най-напред бих потърсил фабрика, в която има резервоари. Ако бяхме в Япония, бих се насочил най-напред към яслите за пружинки, но тук всеки, зает с производство или обработка на биологични продукти, може да се окаже първичният източник на заразата.

— Какъв вид пружинки?

Гибънс изпухтя раздразнено.

— Не е въпрос на вид. А на контакт. Ако пружинките са били отгледани в заразени резервоари, може да са станали носители. От друга страна, ако оставите този боклучав организъм да мутира, скоро ще зарази достатъчно хора и тогава въпросът за източника ще е без значение.

— С колко време разполагаме?

Гибънс вдигна рамене.

— Това не е като полуразпада на урана или скоростта на ветроход. Не може да се предскаже с точност. Храниш ли добре зверчетата, апетитът им се отваря. Пусни ги във влажен и пренаселен град и те ще разцъфнат. Сами решете колко да се притеснявате.

Каня се обърна с отвращение и тръгна към вратата.

Гибънс извика след нея:

— Късмет! Ще ми е интересно да видя кой от многото ти врагове ще те убие пръв.

Каня пропусна заяждането покрай ушите си и излезе на чист въздух!

Кип тръгна към нея. Бършеше с хавлия мократа си коса.

— Докторът помогна ли ви?

— Даде ми достатъчно.

Кип се разсмя тихо, като чуруликане на птичка.

— Преди и аз си мислех така. Но после се научих, че никога не ти казва всичко от първия път. Премълчава разни неща: важни неща. Обича да идват хора, да му правят компания. — Докосна Каня по ръката и тя не успя да прикрие инстинктивната си реакция. Кип се усмихна мило. — Теб те харесва. Ще направи така, че да се върнеш.

Каня потръпна.

— Боя се, че ще го разочаровам.

Кип я наблюдаваше с големите си влажни очи.

— Надявам се да не умреш скоро. Аз също те харесвам.

На излизане от комплекса Каня мярна за миг Джайде — стоеше на брега и гледаше прибоя. Сякаш усетил погледа й, той се обърна и се усмихна, преди да се стопи в нищото. Още един дух, който нямаше къде да отиде. Каня се запита дали някога Джайде ще успее да се прероди, или ще я преследва и занапред. Ако докторът беше прав, може би Джайде чакаше да се прероди в нещо, което не се бои от чумите, в някакво създание, което още не е измислено. Може би единствената му надежда за прераждане беше да намери нов живот в тяло на пружинка.

Смаза тази мисъл. Лоша мисъл, зла. Не, Каня се надяваше, че Джайде ще се прероди в някакъв незнаен рай, където няма място за пружинки и мехурчеста ръжда. Надяваше се, че дори никога да не постигне нирвана, дори никога да не завърши времето си като монах, дори никога да не открие пътя към буда-състоянието, поне ще му бъде спестена мъката да гледа как светът, който така упорито бе защитавал, прекланя глава пред олигавената тълпа на новите издънки, създанията на пружина, които природата е родила по погрешка и които пъплят като въшки, поглъщайки всичко наоколо си.

Джайде беше мъртъв. А нима смъртта не е най-добрият изход за всеки? Нима самата тя не би познала щастието, ако захапеше дулото на пружинниковия си пистолет и натиснеше спусъка? Може би ако нямаше голяма къща и карма на предател…

Тръсна глава. Едно нещо беше сигурно — че трябва да изпълни дълга си тук и сега. Душата й със сигурност щеше да се върне на този свят — като човешко същество в най-добрия случай, в най-лошия като нещо друго, куче например, или хлебарка. Каквато и каша да оставеше след себе си, несъмнено пак щеше да се изправи пред нея, отново и отново. Предателствата й бяха гаранция за това. Щеше да води тази битка, докато кармата й се изчисти окончателно. Избягаше ли сега чрез самоубийство, в следващия си живот със сигурност щеше да се сблъска със същата битка, но в много по-грозна форма. За такива като нея бягство нямаше.