Паоло Бачигалупи
Момиче на пружина (24)

24.

Каня седеше сред отломките от наказателните акции на белоризците и пиеше кафе. В далечното кьоше на закусвалнята неколцина клиенти клечаха в мрачно мълчание и слушаха мач по муай тай по радиото. Каня, сама на пейката пред тезгяха, не им обръщаше внимание. Никой не смееше да седне до нея.

До неотдавна навярно биха се престрашили, но сега белоризците си бяха показали зъбите и Каня седеше сама. Хората й бяха продължили без нея със списъка задачи за деня, ловуваха като гладни чакали, разчистваха стара история и кофти съюзи, започваха на чисто.

Капчици пот се стичаха по брадичката на собственика, навел се над димящите купи с оризови спагети. Капчици, които синееха, отразявайки пламъка на нелегален метан. Човекът не смееше да погледне към Каня и със сигурност проклинаше деня, когато е решил да купи гориво на черния пазар.

Тенекиеният глас на спортния коментатор и приглушените крясъци на публиката на стадион „Лумфини“ откъм припукващото радио се състезаваха с цвърченето на уока, в който собственикът на закусвалнята приготвяше сен ми за супа. Никой от слушателите не поглеждаше към Каня.

Тя отпи глътка кафе и се усмихна мрачно. Насилието го разбираха чудесно. Когато министерството действаше меко, хората или не му обръщаха внимание, или му се присмиваха. Това министерство обаче, сегашното — с размаханите палки и заредените пружинникови пушки, — предизвикваше съвсем различна реакция.

Колко колички, сергии и закусвални, които готвеха с нелегално гориво, беше потрошила Каня през последните дни? Точно като тази тук? Чиито бедни собственици не можеха да си позволят обложения с акциз легален метан? Стотици. Метанът беше скъп. Подкупите излизаха по-евтино. А ако горивото на черния пазар нямаше добавките, които обезопасяваха метана и му придаваха зеления цвят, е, това беше риск, който всички тези дребни търговци поемаха охотно.

„Толкова лесно беше да ни подкупят.“

Извади цигара и я запали от издайническия син пламък. Собственикът на закусвалнята не я погледна, държеше се все едно е невидима. Преструвката беше удобна и за двамата. Временно Каня не беше командир на белоризците, който е седнал в закусвалня, използваща нелегално гориво; временно собственикът не беше жълтокартец, когото тя да затвори в кулите, за да се поти и да гладува заедно с другите жълти карти.

Дръпна замислено от цигарата. Мъжът може и да не показваше страха си, но тя отлично знаеше как се чувства. Помнеше как белоризците бяха дошли в нейното село. Изсипаха сол и луга в рибарниците на леля й, а кокошките изклаха и ги изгориха на купчини.

„Ти имаш късмет, жълтокартецо. Когато белоризците дойдоха при нас, не пощадиха нищо. Дойдоха с факлите си и палеха наред. Ти ще се отървеш по-леко.“

Споменът за покритите със сажди мъже, за празните им очи над предпазните маски, още я стряскаше. Дойдоха през нощта. Без предупреждение. Съседите и братовчедите на Каня избягаха боси и с писъци. А зад тях наколните им къщички лумнаха в пламъци, бамбук и палмова дървесина ревяха оранжеви в мрака. Искри и пепел танцуваха във въздуха, пареха кожата, предизвикваха кашлица и повръщане. Каня още носеше белези от онзи палеж, бели вдлъбнати петънца там, където нажежени искри бяха белязали завинаги тънките й детски ръчички. Как мразеше белоризците тогава. Помнеше как се бе сгушила с другите деца, как зяпаше със страхопочитание и ужас, докато министерството на околната среда опожаряваше селото й. Гледаше и ги мразеше от цялата си душа.

А сега предвождаше същите тези белоризци със същата задача. Джайде би оценил по достойнство иронията.

Някъде далеч уплашени викове се издигнаха като дим, черен и мазен като пушек от горящи селски колиби. Каня подуши въздуха. По някакъв странен начин това й действаше носталгично. Димът беше същият. Дръпна от цигарата, издуха дима. Запита се дали хората й не са попрекалили. Пожар в някое от гетата можеше да създаде проблем. Там всичко беше сглобено с материали на „УедърОл“ и маслата, които импрегнираха дървесината срещу гниене, пламваха лесно. Дръпна отново от цигарата. Нищо не можеше да направи по въпроса. Може пък някое от момчетата да беше запалило купчина клошарски боклуци. Посегна към кафето си и се загледа в насинената буза на мъжа, който й сервираше.

Ако зависеше от министерството на околната среда, всички тези жълтокарти бежанци отдавна щяха да са се озовали от другата страна на границата. Проблемът си беше малайски. Проблем на друга суверенна държава. Който нямаше нищо общо с кралството. Но нейно величество Невръстната кралица беше милостива и състрадателна. За разлика от Каня.

Загаси фаса. Хубав тютюн беше, „Златно листо“ — местен генномодифициран продукт, по-добър от всеки друг в кралството. Извади още една цигара от кутията — с картонено гръбче от просо и целофан отпред — и я запали от синия пламък.

Жълтокартецът се поклони раболепно, когато му даде знак да й налее още сладко кафе. Бурни овации откъм стадиона разпращяха радиото, скупчилите се край апарата мъже се развикаха, забравили за близкото присъствие на бяла униформа.

Стъпките бяха тихи и в ритъм с овациите от радиото, но изражението на жълтокартеца издаде новодошлия. Каня не вдигна поглед, а каза, без да се обръща:

— Или ме убий, или седни.

Тих смях. Мъжът седна.

Беше с широка черна риза с висока яка и сиви панталони. Спретнато облекло. Би могъл да мине за чиновник. Ако не бяха очите му — очите му бяха твърде зорки за чиновник. Тялото му, от друга страна, излъчваше пълно спокойствие. Целият излъчваше небрежна самоувереност. Самочувствие, което не се побираше в дрехите му. Някои хора са твърде силни, твърде големи, за да се преструват успешно на дребни риби. Точно това го беше издало на котвените площадки. Каня консервира гнева си за по-нататъшно ползване. Мълчеше и чакаше.

— Обичаш ли коприна? — Мъжът докосна ръкава на ризата си. — Японска е. Там още имат копринени буби.

Каня вдигна рамене.

— Не обичам нищо, което е дори бегло свързано с теб, Наронг.

Това го накара да се усмихне.

— Стига, Каня, Ето, повишиха те в капитан, а една думичка на благодарност не съм чул, една усмивчица не съм получил.

Даде знак на жълтокартеца да му налее кафе. Загледаха се в гъстата кафява течност, която се изливаше от каната в стъклена чаша. После жълтата карта сервира на Каня рибена супа с лимонова трева и пилешко. Тя я разбърка, за да изплува фидето Ю-Текс.

Наронг търпеливо седеше до нея. Накрая каза:

— Ти поиска тази среща.

— Уби ли Чая?

Наронг сви устни.

— Нямаш никакъв усет за добро възпитание. От толкова години си в града, толкова пари ти дадохме, а още се държиш като меконгска рибарка.

Каня го изгледа студено. Никога не би го показала, но истината бе, че този тип я плашеше. Откъм радиото гръмнаха нови овации.

— Същият си като Прача. Всичките сте отвратителни — каза тя.

— Не мислеше така, когато дойдохме да те поканим в Банкок, теб, малкото уязвимо момиченце. Не мислеше така, когато издържахме леля ти до края на дните й. Не мислеше така, докато ти предложихме възможност да нанесеш удар на генерал Прача и белоризците.

— Има си граници. Чая не беше направила нищо.

Наронг седеше неподвижно като паяк и я измерваше с поглед. После каза:

— Джайде прекали. Ти се опита да го предупредиш, но той не те чу. Внимавай и ти да не се напъхаш в гърлото на кобрата.

Каня отвори уста, после я затвори. Пробва отново, овладяла гласа си:

— И на мен ли ще направите същото, което направихте на Джайде?

— Каня, от колко време се познаваме? — попита я с усмивка Наронг. — От колко време се грижа за семейството ти? Ти си наша дъщеря, която ценим високо. — Побутна към нея дебел плик. — Никога не бих те наранил. Ние не сме като Прача. — Замълча, после попита: Как се отразява на отдела смъртта на Тигъра?

— Ами огледай се. — Каня кимна към улицата, откъдето още се чуваха викове и врява. — Генералът е бесен. Джайде му беше като брат.

— Чух, че се бил прицелил право в търговското. Че искал да опожари самото министерство, да го срине със земята.

— Естествено, не ще се прицели в търговското. Без тях проблемите ни ще се свият наполовина.

Наронг вдигна рамене. Пликът кротуваше зловещо между тях. Все едно сърцето на Джайде лежеше на тезгяха. Възвръщаемостта на дългосрочната й инвестиция в отмъщението.

„Съжалявам, Джайде. Опитах се да те предупредя.“

Взе плика, извади парите и ги прибра в кесията на колана си. Наронг я гледаше. Дори усмивките му режеха като бръснач. Косата му беше зализана назад и лъщеше. Беше едновременно неподвижен и тотално ужасяваш.

„А точно с такива като него си се сдушила“ — измърмори слабо гласче в главата й.

Каня трепна. Гласът прозвуча точно като гласа на Джайде. И думите бяха като на Джайде — уж шега, а те режат до кости. Намек за смях, преплетен с присъда. И вечният му оптимизъм, умението да види санук, добрата страна на живота.

„Аз не съм като теб“ — помисли си Каня.

Същият тих смях в главата й. „Винаги съм го знаел.“

„Защо просто не ме уби, щом си го знаел?“

Гласът мълчеше. Радиото все така ги заливаше със звуците на стадиона и двубоя муай тай. Чароен срещу Сакда. Добър двубой. Но или Чароен внезапно беше влязъл във форма, или на Сакда му бяха платили да падне. Така или иначе, парите, които Каня беше заложила, щяха да отидат в чужди джобове. Очевидно беше, че срещата е нагласена. Може би Торният лорд бе решил да инвестира в нея. Каня се намръщи.

— Двубоят ли не ти харесва? — попита Наронг.

— Винаги залагам на губещия.

Наронг се разсмя.

— Точно затова е добре да имаш предварителна информация. — И й подаде един лист.

Каня плъзна поглед по имената в списъка и каза:

— Това са приятели на Прача. Някои са генерали. И той ги пази така, както кобрата е пазела Буца.

Наронг се ухили.

— Точно затова ще се изненадат, когато Прача се обърне срещу тях. Удари ги. Нека ги заболи. Нека разберат, че министерството на околната среда се отнася еднакво към всички нарушения. Че е дошъл краят на фаворизирането. Че вече няма приятелства и лесни сделки. Покажи им, че новото министерство на околната среда е непоклатимо.

— Опитваш се да забиеш клин между Прача и неговите съюзници? Да ги разгневиш и да обвинят него?

Наронг вдигна рамене. Не каза нищо. Каня дояде супата. Предположи, че това е краят на инструкциите, и стана.

— Трябва да тръгвам. Не искам хората ми да ме видят с теб.

Наронг кимна да потвърди, че срещата им е свършила. Каня излезе от закусвалнята, последвана от стоновете на запалянковците, разочаровани от малодушието на Сакда и новопридобития кураж на Чароен.

Спря на ъгъла под зеленото сияние на, метановите лампи и приглади униформата си. После погледна отново списъка на Наронг и се постара да запомни имената.

Упоменатите мъже и жени бяха сред най-близките приятели на Прача. А сега трябваше да бъдат настъпени безмилостно като жълтите карти в техните кули. Точно толкова безмилостно, колкото генерал Прача беше настъпил навремето едно малко рибарско селце в североизточната провинция.

Трудна задача. Но, като никога, справедлива.

Смачка листа. „Такъв е нашият свят — помисли си. — Око за око, докато всички не измрем и кръвта ни не изтече за угощение на чешърките.“

Запита се дали в миналото наистина е имало по-добри времена, златна ера, подхранвана от петрол и технологии. Време, когато решението на един проблем не е пораждало автоматично друг. Проклети фаранги. Проклетите калорийници с техните лаборатории и генномодифицирани посеви, които уж щели да нахранят света. И модифицирани животни, които щели да работят много по-ефективно и с много по-нисък разход на енергия. Калорийниците от „АгриГен“ и „ПурКал“, които твърдяха, че с радост ще нахранят целия свят, охотно ще експортират патентованото си зърно, а после винаги намираха начин да отложат доставките.

„Ех, Джайде — помисли си. — Съжалявам. Наистина съжалявам. За всичко, което сторих на теб и на близките ти. Не исках. Ако знаех колко ще ми струва алчността на Прача, никога нямаше да дойда в Банкок.“

Вместо да последва хората от отряда си, тръгна към един храм. Не точно храм всъщност, по-скоро малко квартално светилище с неколцина монаси, които го обслужваха. Момченце беше коленичило с баба си пред лъскавата статуетка на Буда, но освен тях в храма нямаше никого. Каня си купи тамян от един продавач на входа и влезе. Запали тамяновите пръчици, коленичи, вдигна ги пред челото си, после още три пъти за Трите драгоценности — буда, дхарма, санга, просветлението, учението, последователите. Подхвана молитва.

Колко злини беше извършила? Колко лоша карма беше натрупала? Кое беше по-важно — да зачете Аккарат и неговите обещания, че ще балансира везните? Или да зачете Джайде, своя духовен баща?

Идва един човек в селото ти с обещание да те нахрани, да те заведе в големия град, да плати лечението на болната ти леля и пиячката на чичо ти. И дори не иска да купи тялото ти. Сбъдната мечта. Не иска друго освен лоялност. Какво толкова? Всеки има нужда от покровител.

„Дано имаш много по-добри приятели в следващия си живот, верни боецо.

О, Джайде, съжалявам.

Дано се скитам като призрак милион години, за да изкупя греховете си.

Дано се преродиш на по-хубаво място от това.“

Стана, поклони се за последно пред статуята на Буда и излезе от храма. Спря на стъпалата и вдигна поглед към звездното небе. Защо кармата й я беше подвела така, защо я съсипваше, защо? Затвори очи да преглътне сълзите.

Някаква сграда недалеч избухна в пламъци. Каня беше разпратила повече от сто белоризци в този район, отпуснала им беше каишката, за да вземат страха на населението. Законите са хубаво нещо на хартия, но стават болезнени, когато няма подкупи, които да охлабят поне малко оковите им. Хората бяха забравили това. Изведнъж я заля умора. Обърна гръб на клането. Достатъчно кръв и сажди бяха полепнали по ръцете й за една нощ. Хората й щяха да се справят и сами. Домът й не беше далеч.

 

 

— Капитан Каня?

Каня отвори очи. Рехава ранна светлина се процеждаше в стаята й. Замаяна от съня, в първия миг Каня не можа да си спомни нищо нито за последните дни, нито за повишението си…

— Капитане? — Гласът се обади отново през мрежата на прозореца.

Каня се измъкна от леглото и отиде при вратата.

— Да? Какво има?

— Викат ви в министерството.

Каня отвори, взе плика от пратеника и счупи печата.

— Това е от карантинния отдел — каза тя с изненада.

— Да. Работа на доброволчески начала, която беше поел капитан Джайде… — Човекът не довърши. — Понеже всички са на терен, генерал Прача помоли… — И млъкна отново по средата на изречението.

Каня кимна.

— Да. Разбира се.

Настръхна при спомена за онова, което Джайде й беше разказвал за борбата с ранните щамове на сибискозата. Как той и хората му работели със свити сърца, как се чудели колцина от тях ще са мъртви до края на седмицата. Как ужасени и потни опожарявали цели селища — домове, храмове и статуи на Буда изчезвали в дим, докато монасите призовавали с песен духовете да помогнат, а около тях хора падали на земята и умирали, удавени от течността в собствените си разложени дробове. Карантинният отдел. Каня прочете съобщението и кимна отсечено на младежа.

— Да. Разбирам.

— Ще върнете ли отговор?

— Не. — Остави плика на една масичка.

Пратеникът отдаде чест и се спусна по стъпалата към велосипеда си. Каня замислено затвори вратата. Пликът беше предизвестие за нещо много лошо, за нещо ужасно. Може би такава беше кармата й. Възмездие.

След малко вече пътуваше към министерството, въртеше педалите по настланите с опадали листа улици, прекосяваше канали, минаваше по широки петлентови булеварди, предвидени за бензинови превозни средства, по които сега се влачеха мегодонта.

При карантинния отдел я подложиха на втора проверка за сигурност, преди да я пуснат.

Компютри и вентилатори жужаха без почивка. Сякаш цялата сграда вибрираше от използваната вътре енергия. Над три четвърти от въглеродната квота на министерството изгаряше именно тук, в сърцето на карантинния отдел, където учените предсказваха промените в генетичната архитектура и преценяваха кои изискват намесата на министерството.

Зад стъклените преградни стени лампичките на сървърите мигаха в червено и зелено, горяха енергия и разоряваха града в опитите си да го спасят. Каня мина по коридорите покрай поредица стаи, където учени седяха пред гигантски компютърни екрани и проучваха цветни изображения на генетични модели. Мисълта за огромното количество изразходвана енергия, за тоновете въглища, които се изгаряха ежедневно, за да захранят апаратурата в тази сграда, беше толкова натрапчива, че кожата й настръхваше, сякаш самият въздух тук беше зареден със статично електричество.

За създаването на карантинния отдел се носеха легенди. Хората шушукаха за тъмните сделки, кражбите на интелектуална собственост и странните съюзи, които осигурили достъп на тайландските учени до нужните технологии. За фаранги, които били привличани в кралството на безбожна цена, за чуждестранни експерти, които пренесли вируса на своите знания и агресивния подход на нелегалното генехакерство, за да бъде опазен Тайланд от чумите.

Някои от тези хора бяха станали широко известни, превърнали се бяха в част от фолклора, също като Аджан Чан, Чарт Корбджити и Сюб Накасатиен. Някои се бяха превърнали в бодхис — милостиви духове, отдали живота си за спасението на кралството.

Прекоси вътрешно дворче. В единия ъгъл имаше малък параклис, приютил миниатюрни статуи на учителя Лалджи, който приличаше на древен индуистки мистик садху, и на агригенската светица Сара. Двоицата бодхис. Мъжкото и женското, калорийният бандит и генехакерката. Крадецът и строителката. Имаше няколко запалени тамянови пръчици, обичайната чиния със закуска и свежи гирлянди от оплетени невени. Случеше ли се лоша чума обаче това място се отрупваше с приношения, докато учените се опитваха да намерят изход.

„Дори молитвите си отправяме към фаранги — помисли Каня. — Фарангска противоотрова срещу фарангската чума.“

„Вземи всеки инструмент, който намериш. Направи го свой“ — беше й казвал неведнъж Джайде, Това беше неговото обяснение защо се сдушват с лошите. Защо подкупват, вербуват и окуражават чудовища като Ги Бу Сен.

„На мачетето не му пука кой го върти или кой го е изработил. Вземи ножа и той ще реже. Вземи фарангите и ги използвай като свой инструмент. А ако инструментът се обърне срещу теб, претопи го. Така ще ти останат суровините да си направиш нов.“

Вземи всеки инструмент, който съдбата ти предложи. Джайде винаги беше толкова практичен.

Но това не намаляваше болката. Истината бе, че тайландците просеха и крадяха огризки от чуждоземското знание, дебнеха като чешърки в сенките, за да оцелеят. Толкова много знание кротуваше в лабораториите на „Мидуест Компакт“. Всеки път, когато обещаващ учен в полето на генетиката се откроеше на едно или друго място по света, го засипваха къде със заплахи, къде с щедри финансови оферти и го принуждаваха да се присъедини към останалите гении в Де Мойн или китайския Чангша. Трябваше да си не само много умен, но и много силен духом, за да устоиш на „ПурКал“, „АгриГен“ или „Червена звезда“. А дори онези, които намираха сили да устоят, нямаха причина да дойдат в кралството. Какво можеше да им предложи то? Най-добрите компютри тук бяха изостанали с поколения от техниката на калорийните компании.

Каня се отърси от тази мисъл. „Живи сме. Живи сме, за разлика от мнозина. Малая е затънала в насилие. Хонконгският град Коулун е под водата. Китай е разделен, виетнамците берат душа, а в Бирма гладът е повсеместен. Американската империя вече я няма. Европейският съюз се смали наполовина и се разкъсва от вътрешно напрежение. А ние оцеляхме, разширихме се дори. Кралството оцеля. Благодарение на Буда, който протегна съпричастно ръка, и на нашата кралица, която прояви силата да привлече отвратителните фарангски инструменти, без които щяхме да сме абсолютно беззащитни.“

Стигна до последния контролен пункт. Изтърпя поредната проверка на документите. Вратите се плъзнаха и Каня пристъпи в кабинката на електрически асансьор. Усети всмукването на въздуха, отрицателното налягане, после вратите се затвориха.

Каня потъна в земята, все едно се спускаше към ада. Замисли се за гладните призраци, който обитаваха този ужасен комплекс. Духовете на мъртвите, които са жертвали себе си, за да усмирят демоните на света. Настръхна.

Надолу.

Надолу.

Вратите на асансьора се отвориха. Бял коридор и шлюз. Каня се съблече. Влезе под струите на хлорния душ. Излезе от другата страна.

Младеж й подаде лабораторно облекло и погледна в списъка си да потвърди за пореден път разрешителното й. Уведоми я, че не е нужно да минава през вторичните обеззаразителни процедури, след което я поведе по нова серия коридори.

Учените тук имаха трескавото излъчване на хора, които знаят, че са под обсада. Знаят, че през няколко врати дебнат всякакви апокалиптични ужасии и само чакат сгодния момент да ги погълнат. При тази мисъл я присви коремът. Слаба беше, не като Джайде. Той вярваше в предишните и бъдещите си животи. А Каня? Сигурно дузина пъти щеше да се преражда и всеки път да умира от сибискоза, преди да си заслужи крачка напред. „Карма“.

— Трябваше да се замислиш за това, преди да ме предадеш в ръцете им — каза Джайде.

Каня се препъна, завъртя се. Джайде вървеше на няколко крачки след нея. Тя ахна и притисна гръб в стената. Джайде килна глава и я измери с поглед. Каня не можеше да диша. Дали щеше да я удуши още тук и сега, в момента, като отплата за предателството?

Младежът спря и попита:

— Зле ли ви е?

Джайде го нямаше.

Сърцето й блъскаше като полудяло. Пот изби по кожата й. Ако бяха навлезли по-навътре в подземния комплекс, щеше да поиска карантина, щеше да ги моли да не я пускат повече навън, да ги убеждава, че някакъв вирус или бактерия се е намърдал в нея и я чака скорошна смърт.

— Аз… — И спря, спомнила си кръвта по стъпалата пред административната сграда на министерството. Разчлененото тяло на Джайде, доставка от врата до врата. Грозна смърт.

— Да повикам ли лекар?

Каня се опитваше да овладее дишането си. Джайде я преследваше. Неговият фии я преследваше. Трябваше да овладее страха си.

— Добре съм. — Кимна на младежа. — Хайде. Да свършваме по-бързо.

След минутка младежът спря пред една врата и й даде знак да влезе. Каня отвори вратата, а Ратана вдигна поглед от папките пред себе си и се усмихна, огряна от сиянието на компютърния екран.

Всички компютри тук долу имаха големи монитори. Някои бяха стари модели, каквито не се произвеждаха вече от половин век, и горяха повече енергия от пет нови машини, но все пак си вършеха работата, а техниците ги поддържаха в отлично състояние. И въпреки това количеството енергия, което прахосваха, беше възмутително. На Каня й се подгъваха коленете само като ги погледнеше. Имаше чувството, че всеки джаул, който изяждат, бележи точка в полза на океана срещу Банкок. Побиваха я тръпки от мисълта да застане близо до такава машина.

— Благодаря ти, че дойде — каза Ратана.

— Естествено, че ще дойда.

Нито дума за предишните им лични срещи. Нито дума за общите вгорчени спомени. За отдръпването на Каня, която със закъснение бе стигнала до извода, че не може да се обвърже сериозно с жена, която рано или късно ще се наложи да предаде. Такова двуличие беше немислимо дори за нея. А Ратана още бе толкова красива, така нежно женствена. Имали бяха чудесни моменти, обичаха да се смеят. Каня си спомни една разходка с лодка на празника Лои Кратонг и хилядите хартиени лодчици, пуснати по водите на река Чао Фрая. Спомни си как Ратана седеше сгушена в нея, вълнички се плискаха в борда, а желанията и молитвите на града покриваха водата като с одеяло.

Ратана й даде знак да се приближи и посочи монитора. На компютърния екран имаше снимки. А после забеляза капитанските нашивки на бялата й яка.

— Съжалявам за Джайде. Той беше… добър човек.

Каня кимна и се опита да прогони спомена за срещата си с неговия фии в коридора.

— Да. — Плъзна поглед по телата от снимките на монитора. — Какво е това?

— Двама души. От две различни болници.

— И?

— Имали са нещо. Нещо, което ме притеснява. Вероятно вариант на мехурчестата ръжда.

— И какво? Яли са нещо заразено. Умрели са. Какво толкова?

Ратана поклати глава.

— Били са гостоприемници. Това нещо се е размножило в телата им. Никога не съм виждала организъм от този вид да използва бозайници за гостоприемник.

Каня плъзна поглед по записите от болничните картони на покойниците.

— Кои са пациентите?

— Не знаем.

— Не са им идвали роднини на свиждане? Как изобщо са пристигнали в болниците? Нищо ли не са казали за себе си?

— Когато са го приели, единият е бил неадекватен. Другият — в последна фаза на мултиорганна недостатъчност, каквато е характерна за мехурчестата ръжда.

— И си сигурна, че не са го прихванали от заразен плод?

Ратана вдигна рамене. Кожата й беше гладка и бледа от живота под земята. Не като Каня, чиято кожа бе потъмняла по селски под слънцето на ежедневните патрулни обиколки. Но никога не би се сменила с Ратана, никога не би избрала подземията пред работата навън. Ратана беше по-смелата от двете, в това Каня не се съмняваше. И се чудеше какви ли лични демони са я подтикнали да започне работа на това адско място. Докато бяха заедно, Ратана нито веднъж не бе споделила за миналото си. За загубите си. Но загуби бе имало и сега лежаха на дъното като камъни под пенливи крайбрежни вълни. Камъни винаги имаше.

— Естествено, че не съм сигурна. Не и сто процента.

— А петдесет?

Ратана вдигна отново рамене, смутено някак, и сведе поглед към папките пред себе си.

— Знаеш, че не мога да съм категорична за такива неща. Но вирусът е различен, протеиновите промени в пробите на пациентите са варианти. Разпадът на тъканите не съвпада напълно със стандартните поражения, причинени от мехурчестата ръжда. От друга страна, тестовете потвърдиха, че става въпрос за варианти на мехурчестата ръжда, с които сме се сблъсквали и преди. Вариации на „АгриГен“ и „Тотал Нутриент“, АГ134.с и ТН249.х.д. Касае се за почти идентични щамове. — Ратана направи пауза.

— Да?

— Само дето са в белите дробове.

— Значи е сибискоза.

— Не. Тестовете потвърждават мехурчеста ръжда. — Ратана вдигна поглед към нея. — Сега разбираш ли къде е проблемът?

— И не знаем нищо за тези хора? Кои са, къде са пътували? Дали не са били в чужбина? На ветроходен кораб? Да са били в Бирма? Или в Южен Китай? Или да са от едно село?

Ратана сви рамене.

— Не знаем нищо нито за единия, нито за другия. Свързва ги единствено болестта. Преди имахме база данни за населението със записи на ДНК, фамилна история, трудов стаж и местоживеене, но прекратиха програмата, за да пренасочат повече енергия към научните изследвания. — Вдигна за пореден път рамене. — И без това нямаше голям смисъл от нея, защото повечето хора така и не се регистрираха.

— Значи не разполагаме с нищо. Някакви други сходни случаи?

— Не.

— Тоест досега.

— Чудо е, че и тези два случая стигнаха до нас. Заради репресиите напоследък болниците ни заливат с много повече доклади от нормалното, за да покажат, че съдействат на властите. При други обстоятелства едва ли биха докладвали тези случаи, а и аз извадих късмет, че погледът ми се спря точно на тях в лавината от входяща информация. Нужна ни е помощта на Ги Бу Сен.

Каня настръхна.

— Джайде е мъртъв. Ги Бу Сен няма да иска да ни помогне.

— Понякога проявява интерес. Не само към собствените си изследвания. Смятам, че това ще погъделичка научното му любопитство. — Погледна Каня с надежда. — Ходила си при него с Джайде. Знаещ как успяваше да го омае той. Може би и ти ще се справиш.

— Съмнявам се.

— Виж това. — Ратана разлисти медицинските картони. — Има маркерите на изкуствено създаден вирус. ДНК от този вид едва ли би могла да се възпроизведе в дива среда. Няма причина мехурчестата ръжда да прескочи бариерата на животинското царство. Заразата не се предава лесно, а и не е налице фактор, който да промени това. Но разликите са значителни. Почти все едно гледаме в бъдещето на ръждата. Каква би била след като се прероди десет хиляди пъти. Истинска загадка. И много тревожна.

— Ако си права, значи всички сме все едно мъртви. Трябва да уведомим генерал Прача. Дворецът също следва да бъде информиран.

— Само без да вдигаш много шум — примоли се Ратана. Посегна и хвана ръкава на Каня, лицето й бе изопнато от смесени чувства. — Възможно е да греша.

— Не грешиш.

— Не знам дали вирусът може да прескача, нито при какви условия. Искам да отидеш при Ги Бу Сен. Той ще знае.

— Добре де. Ще опитам. А междувременно ти предупреди болниците и клиниките да си отварят очите за други пациенти с такива симптоми. Състави списък. Така или иначе всички са на нокти заради проверките и искането за допълнителна информация няма да породи подозрение. Ще решат, че просто ги тормозим. А с малко късмет, така ще придобием по-ясна представа за положението.

— Ако съм права, ще избухнат бунтове.

— Меко казано. Каня се обърна към вратата. Гадеше й се. — Като приключиш с тестовете и обработиш информацията, ще се срещна с този твой дявол. — Намръщи се отвратено. — И ще му задам въпросите, които те интересуват.

— Каня?

Тя се обърна.

— Наистина съжалявам за Джайде — каза Ратана. — Знам, че бяхте близки.

— Той беше тигър.

Отвори вратата и остави Ратана в леговището й. Цял комплекс, посветен на оцеляването, киловати енергия, прахосвани денонощно, и всичко това — без почти никаква реална полза.