Паоло Бачигалупи
Момиче на пружина (17)

17.

Колко нощи беше изкарал Джайде без сън? Една? Десет? Десет хиляди? Вече не помнеше. Луните отминаваха будни, слънцата се точеха като в сън и всичко се свеждаше до броене, числа се въртяха и набъбваха, надежди повяхваха. Молитви и приношения оставаха без отговор. Гадатели мълвяха предсказания. Генерали даваха уверения. Утре. Най-много след три дни. Имало данни за смекчаване на позицията, плъзнали били слухове за местоположението на някаква жена.

Търпение.

Джай йен.

Хладно сърце.

Нищо.

Извинения и унижения във вестниците. Самокритика, написана със собствената му ръка. Още фалшиви признания за алчност и корупция. Двеста хиляди бахти, които не можеше да върне. Редакторски статии и хули в шепниците. Истории, разпространявани от враговете му, че харчел откраднатите пари по курви, за частен запас от ориз Ю-Текс, който да продава в случай на глад. Тигъра бил просто поредният корумпиран белоризец.

Наложиха му глоби. Конфискуваха цялото му имущество. Опожариха дома му — погребална клада пред очите на семейството му, майката на Чая виеше, а синовете му гледаха сериозно, официално лишени от неговото име.

Решено беше, че няма да прослужи изкуплението си в някой от близките до града манастири. Вместо това щяха да го изпратят в горите на Фра Критипонг, където белият бръмбар беше превърнал земята в пустош, а ветровете довяваха нови щамове на мехурчестата ръжда през границата с Бирма. Щяха да го прогонят в пущинака да размишлява върху греховете си. Обръснали му бяха веждите, кубето му лъщеше голо. Ако случайно се върнеше жив от изгнанието си, го очакваше доживотна работа като охрана във въдворителните лагери за жълти карти на юг — най-черната работа за най-нископоставените белоризци.

И въпреки това от Чая нямаше следа.

Жива ли беше? Или мъртва? От търговското ли я бяха отвлекли? Или някой друг? Някой жао пор, вбесен от смелостта на Джайде? Или някой от министерството на околната среда? Биромбакди например, ядосан, че Джайде не спазва протокола? Като отвличане ли беше замислено, или като убийство? Беше ли Чая загинала в опит да се освободи? Още ли я държаха в онази тясна бетонна килия от снимката, някъде в града, в непоносимия задух на някоя изоставена кула, седи там и чака Джайде да я освободи? Или чешърки глозгаха трупа й в някоя тъмна пресечка? Или се носеше по Чао Фрая, храна за шараните вар. 2.3, които министерството беше завъдило с такъв успех в реката? Джайде си нямаше нищо, само въпроси. Крещеше в кладенеца, но не чуваше ехо.

А сега седеше в гола монашеска кути в храма Уат Боуониует, временно, докато манастирът Фра Критипонг реши дали да приеме в обителта си грешник като него. Облечен беше с бялото расо на послушник. Никога нямаше да облече оранжевото. Никога. Той не беше монах. Беше изкупленец. Плъзгаше поглед по ръждивите влажни следи върху стената, цъфтеж от плесен и разложение.

На едната стена беше нарисувано дърво бо, Буда седеше под него и търсеше просветление.

Страдание. Всичко беше страдание. Джайде се взираше в дървото бо. Поредната реликва от миналото. Министерството беше съумяло да запази няколко екземпляра, опазило ги беше от белите бръмбари, които дълбаеха тунелчета в сърцевината, снасяха там яйцата си, а те се излюпваха, личинките дебелееха и скоро дънерът се пръсваше на трески от вътрешния натиск, младите бръмбари излитаха на рояк, полазваха поредната си жертва и така до безкрай.

Всичко беше преходно. Дори свещените смокинови дървета не бяха вечни.

Вдигна ръка и опипа светлите обръснати полумесеци над очите си. Още не можеше да свикне. Всичко се променяше. Вдигна поглед към дървото бо и Буца.

„Спал съм. През цялото време съм спал и очите ми са били затворени.“

Сега обаче, докато се взираше в нарисуваната реликва от миналото, нещо в него се раздвижи.

Нищо не траеше вечно. Монашеската кути беше килия. Тази килия беше затвор. Той седеше в затвор, докато хората, отнели му Чая, живееха, пиеха, ходеха по курви и се смееха. Нищо не беше постоянно. Така гласеше учението на Буца. Нито кариерата, нито институциите, нито жена ти, нито свещените дървета… Всичко подлежеше на промяна; промяната беше единствената истина.

Протегна ръка към рисунката и плъзна пръсти по напуканата боя. Питаше се дали художникът е ползвал истинско дърво бо за модел, дали е имал късмета да живее, когато свещените дървета са живели и расли на спокойствие, или го е рисувал от снимка. Дали е направил копие на копието.

След хиляда години щяха ли хората изобщо да знаят, че такива дървета са съществували някога? Щяха ли правнуците на Ниуат и Сурат да знаят, че е имало и други смокинови дървета, които също са изчезнали без следа? Щяха ли да знаят, че някога е имало дървета и от други видове? Не само тиковото дърво на Гейтс и генехакерските бананови палми на „ПурКал“, а много, много други видове?

„Ще разберат ли, че ние не сме били достатъчно бързи, нито достатъчно умни, за да ги спасим всичките? Че е трябвало да избираме?“

Греамитите, които проповядваха по улиците на Банкок, плещеха за своята Свещена библия и нейните притчи за спасението. За Ной Бодхисатва, който натоварил всички животни, дървета и цветя на гигантския си бамбуков сал и ги прекарал през водата, натоварил отломките от света на сала си и тръгнал да търси земя. Ала сега нямаше Ной Бодхисатва. Имаше го единствено Фра Сюб, който чувстваше болката от загубата, но с нищо не можеше да я облекчи, имаше ги и малките глинени Буди от министерството на околната среда, които удържаха на косъм надигащия се прилив.

Дървото бо се размаза пред погледа му. Страните на Джайде бяха мокри от сълзи. Въпреки това той не сваляше поглед от дървото и от Буца, седнал в поза за медитация под него. Кой да помисли, че калорийните компании ще атакуват смокините? Кой да помисли, че и дърветата бо ще загинат? Фарангите нямаха уважение към нищо извън парите. Избърса сълзите от лицето си. Глупаво е било да смята, че нещата траят вечно. Може би дори будизмът беше преходен.

Стана и приглади бялото си послушническо расо. Поклони се на напукания изрисуван Буца под неговото изчезнало дърво.

Луната вън грееше ярко. Тук-там зелени метанови лампи осветяваха оскъдно пътеките през горичката от генетично променени тикови дървета пред портата на манастира. Глупаво е да се стремиш към неща, които не можеш да си върнеш. Всички неща умират. Джайде вече беше загубил Чая. Такова беше естеството на промяната.

Никой не охраняваше портите. Приели бяха, че Джайде ще спазва правилата. Че ще пълзи и ще се моли заради Чая. Че ще им позволи да го прекършат. Изглежда, никой не даваше и пукната пара какво ще се случи с него. Той беше изпълнил предназначението си. Нанесъл беше удар на генерал Прача, посрамил беше цялото министерство на околната среда. Дали ще остане, или ще си тръгне, изглежда, нямаше никакво значение.

Излезе от комплекса и пое по нощните улици на Банкок, Града на свещените създания, отправи се на юг, към реката, към Великия дворец и примигващите светлинки на града, крачеше по полупразните улици. Към вълноломите, които пазеха града от удавяне, пазеха го от проклятието на фарангите.

Храмът на градската колона се издигна пред него, куполите му грееха, приношения осветяваха образите на Буда и ги обвиваха с уханен тамянов дим. Именно тук Рама XII беше обявил, че Крунг Теп няма да бъде изоставен. Че няма да падне пред фарангите така, както Аютая бе паднал пред бирманците преди столетия.

Извисил глас над песнопенията на деветстотин деветдесет и девет монаси в оранжеви роби, кралят обявил, че градът ще бъде спасен и че считано от този момент натоварва със защитата му министерството на околната среда. Натоварва го със задачата да построи гигантските вълноломи и приливни язовири, които да защитят града от мусонните наводнения и безмилостните тайфуни. Заявил, че Крунг Теп ще остане.

Джайде крачеше, заслушан в монотонния напев на монасите, които се молеха ежеминутно, призоваваха света на духовете да помогне на Банкок. Неведнъж и той беше коленичил на хладния мрамор в светилището, просвал се бе пред централната колона и бе отправял молитва за помощ към краля, духовете и каквато там живителна сила пропиваше града, преди да продължи с ежедневните си дела. Централната градска колона имаше силата на талисман. Даваше му вяра.

Сега я подмина, облечен в бялото си расо, и не я погледна.

„Всички неща са преходни.“

Продължи по улиците и скоро навлезе в пренаселените квартали зад канала „Чареон“. Водата се плискаше тихо. Толкова късно през нощта лодки нямаше. Ала на една от верандите недалеч грееше запалена свещ. Джайде се промъкна, натам.

— Каня!

Бившата му лейтенантка се обърна изненадана. Овладя се за части от мига, но не и преди Джайде да види смайването й от този човек без коса на главата, без вежди дори, застанал под стъпалата, ухилен налудничаво.

Джайде си събу сандалите и се качи по стълбата като призрак в бял саван. Отлично разбираше как изглежда и напук на всичко го напуши смях. Отвори мрежестата врата и влезе.

— Мислех, че вече си заминал за манастира в гората — каза Каня.

Джайде седна до нея и нагласи грижливо полите на расото си. Отправи поглед към смрадливата вода на канала. Клоните на мангово дърво се отразяваха в повърхността, лъскава като течно сребро под лунния светлик.

— Явно не е лесно да се намери манастир, който охотно да омърси атмосферата си с грешник като мен! Дори Фра Критипонг, изглежда, не бърза да приеме враг на търговското.

— Всички говорят как търговското било във възход. Аккарат открито говори, че трябвало да разрешим вноса на пружинки.

Джайде се стресна.

— Това не го бях чул. Някой и друг фаранг — да, но…

— С цялото ми уважение към кралицата, но пружинките не вдигат бунтове. — Каня заби палци в твърдата кора на една мангостина и цикламената й обвивка, почти черна в мрака, се отдели. — За разлика от Торапи, който мери дрехите на баща си.

Джайде сви рамене.

— Всички неща се променят.

Каня смръщи вежди.

— Как да се бори човек срещу парите им? Парите са тяхната стихия. Хората забравят наставниците си, учителите си. Забравят дълга си, пометени от парите, които ни заливат, както океанът залива дигите. Ние не се борим с прииждащите океански води. Ние се борим с парите.

— Парите са привлекателни.

Каня го погледна с горчивина.

— За теб не са. Ти беше монах още преди да те пратят в кути.

— Може би тъкмо затова не ставам за послушник.

— Не трябва ли и сега да си в своята кути?

Джайде се ухили.

— Много е тясна за стила ми.

Каня застина, после го погледна сериозно.

— Няма да се подчиниш?

— Аз съм боец, не монах. — Той сви рамене. — Няма да помогна никому, като седя в кути и медитирам. Допуснах да ми размътят мозъка покрай тази история. Загубих Чая и това ме обърка.

— Тя ще се върне. Сигурна съм.

Джайде се усмихна тъжно. Каня, така изпълнена с надежда и упование. Не беше за вярване, че жена, която се усмихва толкова рядко и вижда меланхолия във всичко, смята, че именно в този случай обстоятелствата ще се обърнат в негова полза.

— Не. Няма да се върне.

— Напротив!

Джайде поклати глава.

— А аз си мислех, че от двама ни ти си скептикът.

— Но ти направи всичко възможно — възкликна тя. — Капитулира отвсякъде. Опозори се! Трябва да я пуснат!

— Няма. Мисля, че са я убили веднага, в деня на отвличането. Вкопчил се бях в надеждата, защото бях полудял от страх.

— Откъде знаеш, че е мъртва? Може още да я държат някъде.

— Както сама посочи, аз вече се опозорих. Ако идеята е била да ми дадат урок, досега да са я върнали. Само че посланието е било друго. — Джайде се загледа в тихите води на канала. — Искам да те помоля за една услуга.

— Само кажи.

— Искам да ми дадеш назаем пружинников пистолет.

Очите й се разшириха.

— Кун…

Джайде се ухили.

— Споко. Ще се оправя. А и няма нужда да затривам две кариери.

— Ще подгониш търговското.

— Аккарат трябва да разбере, че Тигъра още има зъби.

— Откъде си сигурен, че точно от търговското са виновни?

— А кой друг? — Джайде сви рамене. — Създадох си много врагове с годините, но само един е истинският ми враг. — Усмихна се. — От едната страна съм аз, от другата — министерството на търговията. Сглупих, като оставих разни хора да ме убедят в противното.

— Ще дойда с теб.

— Не. Ти оставаш тук. Искам да наглеждаш Ниуат и Сурат. Само това искам от теб, лейтенант.

— Моля те, недей. Ще говоря с Прача, ще ида при…

Джайде я прекъсна, преди да се е опозорила още повече. Имаше време, когато би я оставил да се посрами пред него, би позволил извиненията й да се излеят като водопад през сезона на мусоните, но вече не.

— Нищо друго не ми трябва — каза той. — Доволен съм. Ще отида в търговското и ще ги накарам да си платят. Това е карма, всичко това. Не ми е било писано да задържа Чая при себе си, нито тя да задържи мен. Но ако се придържаме докрай към дълга си, мисля, че все още има това-онова, което да свършим. Всички си имаме задължения, Каня. Към хората над нас и към хората под нас. — Вдигна рамене. — Имал съм много различни животи. Бях момче, бях шампион по муай тай, бях баща, бях белоризец. — Сведе поглед към бялото си послушническо расо. — Монах дори. — Ухили се. — Не се тревожи за мен. Имам да измина още няколко етапа, преди да вдигна ръце от този живот и да ида при Чая. — Гласът му се втвърди. — Имам недовършена работа и няма да спра, преди да я приключа.

Каня го гледаше напрегнато.

— Не можеш да идеш сам.

— Така е. Ще взема Сомчай.

 

 

Министерството на търговията — министерството, което действаше безнаказано, което го гледаше с презрение, което му открадна жената и остави в гърдите му дупка с размерите на дуриан.

„Чая.“

Джайде оглеждаше сградата. В лицето на толкова много грейнали светлини се чувстваше като дивак в джунглата, като знахар от планинско племе, който зяпа скришом напредваща мегодонтска войска. За миг се поколеба.

„Би трябвало да видя за последно момчетата — каза си той. — Бих могъл да си ида у дома.“

Ала ето го тук, в мрака, загледан в светлините на търговското министерство, което гореше въглищната си квота сякаш Свиването никога не го е имало, сякаш не им трябваха вълноломи, за да удържат океана.

Някъде в тази сграда един човек седеше и кроеше планове. Мъжът, който го беше наблюдавал отдалеч на котвените площадки. Който бе изплюл струйка сок от бетел и си бе тръгнал преспокойно, сякаш Джайде е просто хлебарка, която да смачкаш пътьом. Който седеше до Аккарат и гледаше мълчаливо унижението на Джайде. Този човек щеше да го заведе до гроба на Чая. Този човек беше ключът. Някъде зад светлите прозорци на търговското министерство.

Джайде се шмугна обратно в мрака. Двамата със Сомчай носеха тъмни дрехи, за да се сливат максимално с нощта. Сомчай беше много бърз. Беше от най-бързите, от най-умелите. Умееше да се промъква безшумно. Никоя ключалка не можеше да му се опре — и също като Джайде беше обзет от жажда за справедливост.

Сега Сомчай оглеждаше със сериозен поглед сградата. Сериозен почти колкото Каня, помисли си Джайде. Това, изглежда, ги налазваше всичките, рано или късно. Явно си вървеше с професията. Тайландците наистина ли се усмихваха толкова често, колкото се твърдеше в легендите? Чуеше ли синовете си да се смеят, беше все едно красива орхидея е разцъфнала в гората.

— Евтино се продават — измърмори Сомчай.

Джайде кимна отсечено.

— Помня времето, когато търговията беше отдел в министерството на земеделието, а виж ги сега.

— Фукаш се. Не си чак толкова стар. Търговията винаги е била голямо министерство.

— Не. Само малък отдел. Шегичка. — Джайде махна към новия комплекс с високотехнологична вентилационна система, с тенти и портици. — Светът се променя за пореден път.

Сякаш да го подразнят, две чешърки скочиха на една балюстрада и взеха да се мият и да мъркат. Ту се появяваха, ту изчезваха, нехаеха дали някой ще ги види. Джайде извади пружинниковия си пистолет и се прицели.

— Ето това ни даде търговското. Трябва да сложат чешърка на емблемата си.

— Недей, моля те.

Джайде го погледна.

— Няма да натоваря кармата си. Чешърките нямат душа.

— Но им тече кръв като на всяко друго животно.

— Същото важи и за белите бръмбари.

Сомчай сведе глава, но не каза нищо повече. Джайде смръщи чело и прибра пистолета. Нямаше смисъл да прахосва муниции. А и чешърките край нямаха.

— Преди време работех в един от екипите, които тровеха чешърки — каза накрая Сомчай.

— Сега ти се фукаш с възрастта си.

Сомчай вдигна рамене.

— Тогава имах семейство.

— Не знаех.

— Сибискоза. 118 Аа. Стана бързо.

— Помня. Баща ми почина от същото. Кофти щам.

— Да. Липсват ми. Надявам се, че са се преродили добре.

— Несъмнено.

Сомчай сви рамене.

— Надеждата умира последна. След като починаха, станах монах. Цяла година изкарах в манастир. Молих се. Направих стотици приношения. — А после повтори: — Надеждата умира последна.

Чешърките се размяукаха нервно.

— Избил съм хиляди като тях. Хиляди. За целия си живот съм убил шестима души и не съм съжалил за нито един от тях, но за хилядите чешърки… съвестта ме гризе и досега. — Замълча и се почеса зад ухото по грапавата издутина на контролиран растеж фа’ган. — Понякога се чудя дали сибискозата, която затри семейството ми, не е била кармично наказание за всичките онези чешърки.

— Абсурд. Те не са естествени.

Сомчай сви рамене.

— Размножават се. Ядат. Живеят. Дишат. — Усмихна се. — Като ги погалиш, мъркат.

Джайде изкриви лице с отвращение.

— Вярно е — настоя Сомчай. — Докосвал съм чешърки. Съвсем истински са. Като теб и мен.

— Глупости. Чешърките са празни съдове, в които няма душа.

Сомчай вдигна рамене.

— Може би дори най-гадните изроди, създадени от японците, живеят по някакъв свой начин. Понякога се тревожа, че Ной, Чарт, Мале и Прем са се преродили в тела на пружинки. Не всички сме достатъчно добри, за да се превърнем във фии на Свиването. Може би някои от нас стават пружинки и работят като луди в японските фабрики. Защото сега сме много по-малко на брой, отколкото в миналото, така че къде са отишли душите на мъртвите? При японците? Или са се преродили в пружинки?

Джайде прикри безпокойството си, породено от думите на Сомчай.

— Не е възможно.

Сомчай сви рамене.

— Може и така да е. Но аз повече няма да убивам чешърки.

— Да се заемем с хората тогава.

От другата страна улицата се отвори врата и излезе някакъв работник.

Джайде се спусна да го хване. Работникът го видя и ахна, но Джайде го връхлетя и замахна с палката. Онзи успя да вдигне ръка. Джайде го фрасна по лакътя, направи още една крачка и стовари палката върху главата му.

Сомчай го настигна.

— Бърз си като за старец.

Джайде се усмихна.

— Хвани го за краката.

Пресякоха улицата и хлътнаха в сенките между метановите лампи. Джайде пребърка джобовете на жертвата си. Издрънчаха ключове. Той се ухили и ги вдигна победоносно. Върза стегнато ръцете и краката на мъжа, завърза и очите му, запуши му устата. Една чешърка се примъкна към тях. Гледаше ги любопитно, шареното й палтенце се преливаше и чезнеше в сенките.

— Дали чешърките ще го изядат? — зачуди се на глас Сомчай.

— Щом ти пука, да ме беше оставил да ги убия.

Сомчай не каза нищо. Джайде се изправи.

— Хайде. — Пресякоха улицата на бегом и спряха пред вратата. Ключът влезе с лекота и двамата хлътнаха в сградата.

Стреснат от силната електрическа светлина, Джайде се изкуши да намери таблото и да потопи министерството в мрак.

— Глупаци. Да работят до толкова късно. Какво прахосничество на ресурси.

Сомчай вдигна рамене.

— Нашият човек може още да е тук, в сградата.

— Ако е така, значи късметът му е обърнал гръб. — Но същата мисъл се беше загнездила и в неговата глава. Чудеше се дали би устоял на изкушението, ако се сблъска с убиеца на Чая. И защо изобщо трябваше да устоява.

Тръгнаха по осветените коридори. В сградата още имаше служители, но никой не им обърна внимание. Двамата вървяха наперено, като хора, които знаят къде отиват и нямат навика да дават обяснения. Скоро откриха нужния им архивен отдел и спряха пред стъклените врати. Джайде полюшна палката.

— Стъкло — отбеляза Сомчай.

— Искаш да се пробваш?

Сомчай огледа ключалката, извади шперцове и се хвана на работа. Джайде стоеше нетърпеливо до него. Коридорът бе окъпан в ярка светлина.

Сомчай явно срещаше затруднения с ключалката:

— Остави — каза му Джайде и вдигна палката. — Мръдни се.

Стъклото се строши със звън, посипаха се парчета. Сомчай и Джайде се ослушаха за стъпки, но не чуха нищо. Влязоха и започнаха да ровят в шкафовете. Накрая Джайде намери досиетата на личния състав и двамата се заеха с времеемката задача да преглеждат снимките и да отделят онези, в които откриваха прилика. Преглеждаха и сортираха. Пресяваха.

— Той ме познаваше — измърмори Джайде. — Гледаше право в мен.

— Теб всички те познават — отбеляза Сомчай. — Ти си известен.

— Да бе! Мислиш, че е бил на летището да прибере някаква пратка? Или заради самата инспекция?

— Или просто са следели товара на Карлайл. Или на някой друг дирижабъл, който се е отказал да кацне на летището и вместо това е паднал в окупирана Ланна. Има много възможности, не мислиш ли?

— Ето го! — Джайде посочи. — Това е той.

— Сигурен ли си? Онзи сякаш беше с по-тясно лице.

— Сигурен съм.

Сомчай се намръщи!

— Този тип е обикновен служител. Не е голяма клечка. Няма влияние, нито…

Джайде поклати глава.

— О, има. Видях го как ме гледаше. Беше на церемонията по разжалването ми. — Смръщи чело. — Няма информация за домашния му адрес. Пише само Крунг Теп.

Откъм коридора се чуха стъпки. Двама мъже застанаха пред счупената стъклена врата. Държаха пружинникови пистолети.

— Стой!

Джайде скри папката с досието зад гърба си и попита:

— Да? Проблем ли има?

Двамата от охраната влязоха през прага и огледаха помещението.

— Кои сте вие?

Джайде погледна към Сомчай.

— Нали каза, че съм бил известен.

Сомчай сви рамене.

— Не всички обичат муай тай.

— Може и така да е, но всички обичат да залагат. Със сигурност са залагали за изхода на моите мачове.

Охранителите се приближиха. Наредиха на Джайде и Сомчай да коленичат. Минаха зад тях да им сложат белезници — и в същия миг Джайде замахна с лакът. Уцели единия пазач в корема. Извъртя се и заби коляно в главата му. Другият пазач стреля веднъж, преди Сомчай да го удари в гърлото. Мъжът се срина на пода и изпусна пистолета си. От смазаната му трахея заизлизаха гъргорещи звуци.

Джайде грабна оцелелия охранител и го дръпна към себе си.

— Познаваш ли този човек? — Вдигна пред очите му снимката от досието. Пазачът се опули и взе да клати енергично глава, после понечи да вземе изпуснатия си пистолет. Джайде ритна оръжието настрани, после изрита пазача в ребрата. — Кажи ми всичко за него! Той е ваш. На Аккарат.

Пазачът поклати глава.

— Не!

Джайде го ритна в лицето и от носа на охранителя рукна кръв.

— Казвай или ще последваш приятелчето си.

И двамата погледнаха към гъргорещия пазач със смазаната трахея.

— Казвай — повтори Джайде.

— Няма нужда от всичко това.

На прага стоеше човекът от снимката.

Покрай него в стаята нахлуха мъже. Джайде извади пистолета си, но мъжете стреляха преди него, малките остриета се забиха в дясната му ръка и той изпусна оръжието. Рукна кръв. Джайде понечи да скочи през прозореца на канцеларията, но мъжете го връхлетяха и го събориха, извиха ръцете му зад гърба и стегнаха китките му с ратанови белезници.

— Сложете му турникет! — нареди мъжът от снимката. — Не искам да му изтече кръвта и да умре.

Стегнаха ръката му над раната. Виеше му се свят, но дали от загубата на кръв, или от опустошителното желание да убие врага си, не можеше да прецени. Изправиха го. Избутаха Сомчай до него — носът му кървеше, едното му око беше отекло и затворено. Зъбите му бяха червени. На пода зад него двама мъже лежаха неподвижни.

Мъжът от снимката ги измери с поглед. Джайде отвърна на погледа му, без да мигне.

— Капитан Джайде. Мислех, че вече си се замонашил.

Джайде се опита да вдигне рамене.

— В килийната ми нямаше достатъчно светлина. Затова реших да се покая тук.

Мъжът изви устни в нещо като усмивка.

— Това можем да го уредим. — Кимна на хората си. — Качете ги горе.

Мъжете изведоха Джайде и Сомчай от стаята и ги повлякоха грубо по коридора. Стигнаха до някакъв асансьор. Истински електрически асансьор със светещи цифри и мозайка по стените. Всеки бутон бе в устата на малък дракон, а около драконите имаше изображения на едрогърди жени. Вратата се затвори.

— Кой си ти? — попита Джайде мъжа от снимката.

Той вдигна рамене.

— Не е важно.

— Ти си от подлогите на Аккарат.

Мъжът не реагира.

Вратата се отвори. Излязоха на покрива. Петнайсет етажа над улицата. Мъжете изблъскаха Джайде и Сомчай до ръба.

— Тук — каза мъжът. — Ще чакате тук. На самия ръб, да ви виждаме.

Мъжете насочиха пружинниковите си пистолети към тях и ги принудиха да застанат на ръба. Метановите лампи зеленееха на улицата долу. Джайде се загледа в тях.

Значи това беше да се изправиш лице в лице със смъртта. Взираше се в дълбините. В улицата далеч долу. Във въздуха, който го чакаше.

— Какво направи с Чая? — извика на мъжа от снимката. Онзи се усмихна.

— Затова ли си тук? Защото не ти я върнахме достатъчно бързо?

Надежда изпърха в сърцето на Джайде. Възможно ли беше да е сгрешил?

— С мен правете каквото искате. Само пуснете нея.

Мъжът сякаш се поколеба. Вината ли го караше да се колебае? Джайде не можа да прецени. Много беше далеч, а и светлината беше слаба. Значеше ли това, че Чая наистина е мъртва?

— Просто я пусни. Прави каквото искаш с мен.

Мъжът мълчеше.

Джайде се запита дали е можел да постъпи другояче. Безразсъдно беше да идва тук. Вече беше загубил Чая. А мъжът не беше обещал нищо, не беше намекнал, че още е жива. Глупаво ли беше постъпил?

— Жива ли е, или не? — попита той. Мъжът се усмихна.

— Сигурно, боли да не знаеш.

— Пусни я.

— Не беше нищо лично, Джайде. Ако имаше някакъв друг начин… — Мъжът вдигна рамене.

Мъртва беше. Джайде беше сигурен, че е мъртва. Всичко това бе част от някакъв план. А той беше повярвал на Прача и неговите теории. По-добре да беше атакувал веднага, с всичките си хора, за да даде жесток урок на търговското. Обърна се към Сомчай.

— Съжалявам.

Сомчай сви рамене.

— Винаги си бил тигър. В природата ти е. Знаех го, когато тръгнах с теб.

— И все пак, Сомчай, ако умрем тук…

Сомчай се усмихна.

— Ако умрем, ти ще се преродиш в чешърка.

И напук на всичко Джайде се разсмя с глас. Стана му добре. Не можеше да спре да се смее. Смехът го изпълни, извиси го. Дори охранителите взеха да се кискат под нос. Джайде зърна разширяващата се усмивка на Сомчай и му стана още по-смешно.

Зад тях се чуха стъпки. И глас.

— Какъв приятен купон. Толкова смях за двама крадци.

Джайде не можеше да спре. Каза през смях, задъхан:

— Сигурно е станала някаква грешка. Ние работим тук.

— Не мисля. Обърни се.

Джайде се обърна. Министърът на търговията стоеше пред него. Аккарат от плът и кръв. А до него… смехът изсвистя от Джайде, както водородът изсвистява от спукания балон на дирижабъл. Аккарат беше заобиколен от охранители. Не какви да е охранители. Черни пантери. Кралските елитни части, чието присъствие беше знак за благоразположението на двореца. Сърцето на Джайде изстина. Никой в министерството на околната среда не се ползваше с такава охрана. Дори самият генерал Прача.

Аккарат разтегли устни в лека усмивка при вида на смаяната му физиономия. Изгледа Джайде и Сомчай като да бяха риби на пазара, но не това смути Джайде. Не можеше да отдели погледа си от безименния мъж зад министъра, мъжа от снимката. Мъжът, който… Парченцата от пъзела се наредиха по местата си.

— Ти изобщо не си от търговското — промълви той. — Ти работиш за двореца.

Мъжът сви рамене.

Аккарат каза:

— Сега не си толкова смел, нали, капитан Джайде?

— Видя ли? Казах ти, че си известен — измърмори Сомчай.

Джайде едва не се разсмя отново, макар че значението на това ново разкритие беше повече от тревожно.

— Наистина ли имаш подкрепата на двореца?

Аккарат вдигна рамене.

— Търговското министерство е в подем. Сомдет Чаопрая поддържа открита към външния свят политика.

Джайде прецени делящото ги разстояние. Твърде голямо.

— Изненадвам се, че хеея като теб е дошъл да види лично как вършат мръсната му работа.

Аккарат се усмихна.

— Не бих го пропуснал за нищо на света. Ти ми излезе твърде скъпо.

— Значи лично ще ни бутнеш през ръба, така ли? — предизвика го Джайде. — Смееш ли да омърсиш кармата си с моята смърт, хеея? — Кимна към хората наоколо. — Или предпочиташ другите да се омърсят вместо теб? Да се преродят като хлебарки и да бъдат смачкани десет хиляди пъти, преди да заслужат сносно прераждане? Да си окървавят ръцете с хладнокръвно убийство? Заради едната печалба?

Мъжете се размърдаха нервно и взеха да се споглеждат. Аккарат свъси чело.

— Ти ще се преродиш като хлебарка, не ние.

Джайде се ухили.

— Ами давай тогава. Докажи, че си мъж. Блъсни един беззащитен човек в пропастта.

Аккарат се колебаеше.

— Или си хартиен тигър? — подразни го Джайде. — Хайде, давай. И по-бързо, защото взе да ми се вие свят от височината.

Аккарат го измери с поглед.

— Прекали, белоризецо. Този път наистина прекали.

И тръгна към него.

Джайде се завъртя. Коляното му се повдигна и се заби в ребрата на търговския министър. Мъжете се разкрещяха. Джайде скочи отново, плавно и изящно като в спортните си срещи отпреди години. Сякаш още се състезаваше по стадионите. Сякаш никога не се беше разделял с ринга на „Лумфини“, полудялата публика и крясъците на букмейкърите. Коляното му се вряза в крака на министъра.

Огън избухна в отвикналите му стави, но макар и с вързани на гърба ръце, Джайде контролираше краката си с лекотата на шампион. Нов ритник. Търговският министър изгрухтя и залитна към ръба на покрива.

Джайде вдигна крак да го изблъска в пропастта, но остра болка преряза гърба му и той се препъна. Кървави пръски замъглиха въздуха. Миниатюрни дискове от пружинников пистолет се забиха в плътта му. Джайде изгуби ритъма на стъпките си. Ръбът на покрива литна към него. За част от секундата видя как Черните пантери от ескорта на Аккарат хващат министъра и го издърпват назад, далеч от пропастта.

Пробва с нов ритник, разчиташе изцяло на слепия късмет, но в същия миг нови дискове разсякоха с вой въздуха, чу се характерният звук на натегната пружина, която се развива и изстрелва снарядите си в него. Болка разцъфна на безброй места по тялото му, болка гореща и дълбока. Джайде се стовари на самия ръб. Надигна се на колене. Понечи да се изправи, но воят на пистолетите вече беше несекващ — много хора стреляха едновременно. Пронизителният писък на освобождавана енергия проглушаваше ушите му. Краката не го слушаха. Аккарат бършеше кръв от лицето си. Сомчай се боричкаше с двамина от Черните пантери.

Джайде дори не усети ритника, който го блъсна през ръба.

Падането се оказа неочаквано кратко.