Паоло Бачигалупи
Момиче на пружина (42)

42.

Хок Сенг се мушна в една пресечка и изчака танковете и камионите да се изнижат по Танон Фосри. Мисълта за възпламененото гориво беше потресаваща сама по себе си. Огромна част от дизеловите запаси на кралството изгубена с лека ръка, изпарена в миг на безумно насилие. Въглищен дим изпълваше въздуха, проточил опашки след танковете, които ревяха по булеварда върху тракащите си вериги.

Хок Сенг клечеше в боклука. Всичките му планове се бяха сринали. Вместо да изчака и да потегли на север, беше оставил спестяванията си да изгорят заради примамливата надежда на един неоправдан риск.

„Стига си мрънкал, стари глупако. Щеше да се изпечеш с все червените си бахти и жълтокартите си приятелчета, ако не беше тръгнал“.

И все пак му се искаше да беше взел поне част от грижливо кътаната си застраховка. Уви, явно беше съсипал кармата си толкова необратимо, че шансовете му за успех бяха предварително обречени на провал.

Надзърна отново към улицата. Офисите на „Жива вода“ се виждаха. Не личеше да има охрана. Хок Сенг си позволи да се усмихне — в момента белоризците си имаха свои неприятности. Избута колелото през улицата — използваше го за опора, за да не падне.

В двора на фабриката имаше следи от кратка битка. Три трупа лежаха до една стена, видимо разстреляни. Жълтите ленти бяха свалени от ръцете им и захвърлени в прахта. Поредната порция глупави деца, които са си играли на политика…

Нещо помръдна зад него.

Хок Сенг се завъртя и вдигна пистолета си. Маи изскимтя от страх, когато дулото я ръгна в корема.

— Ти пък какво правиш тук? — прошепна Хок Сенг.

Маи отстъпи назад.

— Търся те. Белоризците дойдоха в селото ни. Там има болни. — Проплака. — А после твоята къща изгоря.

Чак сега Хок Сенг видя саждите по момичето и следите от пресни порязвания.

— Била си в Яоуарат? В гетото? — попита смаяно.

Маи кимна.

— А тук откъде ти хрумна да дойдеш?

— Не се сетих за друго място…

— И казваш, че още хора са се разболели?

Тя кимна уплашено.

— Белоризците ни разпитваха, аз не знаех какво да правя и им казах…

— Не се тревожи. — Хок Сенг я потупа успокоително по рамото. — Белоризците няма да ни тормозят повече. Имат си свои проблеми.

— Ти имаш ли… — Маи млъкна смутено, после каза: — Те опожариха селото ни. Всичко изгоря.

Жалко същество беше тя. Толкова малка. Толкова уязвима. Представи си я как бяга от опожарения си дом и търси убежище на единственото място, което й е останало. И се озовава в центъра на гражданска война. Част от него му нашепваше да се отърве от нея, защото ще му е в тежест, ала след толкова много смърт… Той поклати глава.

— Глупаво дете. Ела с мен.

В цеха вонеше убийствено, смрадта ги блъсна още от прага. И двамата покриха лицата си.

— Водораслените резервоари — измърмори Хок Сенг. — Пружинниците са се развили и вентилационната система е спряла. Не е проветрявано от дни.

Изкачи стълбите до офиса, отвори вратата. Вътре беше горещо, задушно и вонеше също толкова зле, колкото и в цеха. Хок Сенг отвори прозорците да пусне нощния бриз и градските пожари. Пламъци танцуваха над покривите, искряха в нощта като молитви, които се отправят към небесата.

Маи застана до него, по лицето й заиграха светлосенки. Счупена улична лампа изпускаше висока струя възпламенен газ. Сигурно из целия град беше така. Някой би трябвало да затвори газопроводите, но ето че тази лампа гореше яркозелена и пламъците й се отразяваха по лицето на Маи. Момичето беше хубаво, осъзна той. Тъничко и красиво. Невинна душица, попаднала в капан сред воюващи животни.

Обърна гръб на прозореца и отиде при сейфа. Клекна и плъзна поглед по шайбите с комбинации, тежките ключалки и лостове. Скъпо беше производството на такива сейфове, много стомана отиваше за направата им. Преди да загуби компанията си, когато ветроходите на „Тройна сполука“ още властваха над Южнокитайско море и Индийския океан, Хок Сенг имаше такъв сейф — присвоил си го беше от една фалирала банка, наредил беше да го извадят от трезора й и да го транспортират с помощта на два мегодонта в офиса на неговото търговско дружество. Сега друг такъв сейф клечеше пред него и го изкушаваше. Трябваше да го отвори някак, да разбие пантите. Щеше да отнеме време.

— Ела с мен — каза той.

Поведе я обратно към цеха. Маи се поколеба, когато Хок Сенг тръгна към пречиствателното. Той й връчи една от маските, които използваха работниците на поточната линия, и каза:

— Сложи си това.

— Сигурен ли си?

Той сви рамене.

— Остани тук тогава.

Но тя все пак тръгна с него към хранилището, където държаха консервиращата киселина. Вървяха бавно и предпазливо. Хок Сенг отметна завесите на пречиствателното с един парцал, като внимаваше да не докосва нищо. Чуваше дъха си в маската — стържеше като тъп трион по дърво.

В производствените помещения цареше хаос. Явно белоризците бяха идвали на инспекция. Вонята на разлагащите се водорасли в резервоарите беше силна дори през маската. Хок Сенг дишаше плитко с надежда да потисне гаденето. Сушилните решетки под тавана бяха почернели от спаружени водорасли. Тук-там водораслени гирлянди висяха като черни изсъхнали пипала. Хок Сенг инстинктивно ги заобикаляше.

— Какво правиш? — попита задъхано Маи.

— Търся едно по-добро бъдеще. — Усмихна й се, преди да се сети, че момичето не може да го види през маските. Бръкна в едно шкафче за ръкавици и даде един чифт на Маи. И престилка също.

— Вземи това — каза и посочи едно чувалче с прахообразна субстанция. — Сега работим за себе си. И за никой друг, разбираш ли? — Спря я, когато тя посегна към чувала. — Пази си кожата. Това вещество не бива да влиза в допир с влага, включително пот. — Тръгна пред нея обратно към офиса.

— Какво има вътре?

— Ще видиш, дете.

— Да, но…

— Магия има. А сега иди да донесеш малко вода от канала отзад.

Когато Маи се върна, Хок Сенг извади ножа си и внимателно сряза чувалчето.

— Дай водата насам. — Маи изтътрузи кофата. Хок Сенг топна ножа във водата, после го прокара през прахообразната субстанция. Пудрата почна да съска и да клокочи. Когато Хок Сенг извади ножа, острието се беше стопило наполовина, а оцелялата стомана продължаваше да съска.

Маи се опули. От ножа се стичаше някаква гадна течност.

— Какво е това?

— Специална бактерия. Създали са я фарангите.

— Мислех, че е киселина.

— Не. Може, да се каже, че в известен смисъл това нещо е живо.

Прокара ножа по сейфа. След няколко движения острието се разпадна. Хок Сенг се намръщи.

— Трябва ми нещо друго. Нещо дълго, с което да размажа течността по стоманата.

— Намокри сейфа — предложи Маи. — А после го посипи с пудрата.

Той се засмя.

— Браво на теб. Умница.

Лисна вода върху сейфа, после си направи хартиена фуния и започна да изсипва през нея субстанцията от чувала. Там, където прахът влезеше в съприкосновение с мократа метална повърхност, металът възвираше. Хок Сенг отстъпи назад, ужасен от скоростта на реакцията. С мъка потисна желанието да избърше ръце в дрехите си.

— Внимавай да не попадне върху кожата ти — каза на Маи и погледна ръкавиците си. Ако по тях беше попаднала пудра и се намокреха… Побиха го тръпки. Маи се беше дръпнала в другия край на офиса и гледаше уплашено.

Метал се стичаше по лицето на сейфа, проядена стомана, която се смъкваше на пластове, сякаш обрулена от есенни ветрове. Лъскавите ленти топящ се метал падаха върху тиковото дюшеме, съскаха и се разливаха. Люспиците продължаваха да горят, рисуваха прогорени орнаменти по дървесината.

— Не спира — промълви Маи със страхопочитание. Хок Сенг наблюдаваше реакцията с растящо безпокойство, чудеше се дали подобното на мая вещество няма да прояде пода и сейфът да се стовари върху поточните линии долу. Изкашля се и успя да каже:

— Живо е. Би трябвало скоро да се изтощи.

— И фарангите създават такива неща? — Гласът на Маи беше уплашен и пълен с благоговение.

— И нашите хора са ги създавали. — Хок Сенг поклати глава. — Не си мисли, че фарангите са по-умни от нас.

Сейфът продължаваше да се разлага. Само ако беше събрал смелост, мислеше си Хок Сенг. Ако беше намерил в себе си кураж да разбие сейфа, когато под прозорците не се водеха битки. Ако можеше да се върне във времето и да се изправи пред себе си, пред онова свое параноично аз — така уплашено да не го депортират, да не разгневи чуждоземските дяволи, да не опетни доброто си име — и да прошепне в ухото на онзи жалък старец, че надежда няма. Че трябва да открадне спецификациите и да си плюе на петите, защото тепърва ще става по-лошо…

Глас прекъсна размишленията му.

— Виж ти, виж ти. Тан Хок Сенг. Колко се радвам да те видя.

Хок Сенг се обърна. Кучеебеца, Стария кокал и още шестима стояха на прага. Всичките въоръжени с пружинникови пистолети. Всичките покрити със сажди и драскотини от уличната война, но усмихнати и доволни.

— Явно с теб мислим по еднакъв начин — отбеляза Кучеебеца.

Експлозия освети небето и обля офиса в оранжево. Трудно бе да се каже колко е далече експлозията. Ракетите сякаш падаха на случаен принцип. И да имаше някаква мисъл в насочването им, тя оставаше загадка за него. Нов трясък, по-близо този път. Сигурно белоризците защитаваха вълноломите. Хок Сенг овладя импулса си да побегне. Пращенето на металоразяждащата бактерия не стихваше. Пластове метал се свличаха на дюшемето.

Хок Сенг реши да пробва накъде духа вятърът.

— Добре че дойдохте. Тъкмо ще ми помогнете. Хайде.

Стария кокал се усмихна.

— Забрави.

Мъжете го избутаха настрани. Всичките бяха по-едри от него. И не им пукаше нито за него, нито за Маи.

— Но това е мое — възрази Хок Сенг. — Не можете да го вземете! Аз ви казах къде е!

Те не му обърнаха внимание.

— Не можете да го вземете! — Хок Сенг посегна към пистолета си. Усети дуло да се лепва за тила му. Стария кокал — ухилен.

Кучеебеца наблюдаваше сценката с интерес.

— Още едно убийство няма да се отрази съществено на прераждането ми. Така че не ме ядосвай излишно.

Хок Сенг с мъка удържаше гнева си. Част от него напираше да стреля, въпреки всичко, пък макар и само за да изтрие самодоволното изражение от грозното му лице. Металната врата на сейфа продължаваше да клокочи и да съска, да се отлюспва, бавно разкривайки неговата последна надежда. Мутрите гледаха Хок Сенг и Стария кокал. Бяха спокойни, усмихнати. Не ги беше страх. Дори не бяха вдигнали пистолетите си. Просто гледаха с интерес как Хок Сенг насочва своя към тях.

Кучеебеца се ухили.

— Изчезвай, жълтокартецо. Преди да съм си променил решението.

Маи дръпна Хок Сенг за ръката.

— Каквото и да има в сейфа, не струва колкото живота ти.

— Права е, жълтокартецо — каза Стария кокал. — Тая битка не можеш я спечели.

Хок Сенг свали пистолета и позволи на Маи да го поведе към вратата. Излязоха на заден ход. Хората на Торния лорд ги изпратиха с подигравателни усмивки.

Хок Сенг и Маи слязоха по стълбите, минаха през цеха, излязоха на двора и оттам — на посипаната с отломки улица.

Някъде в далечината проехтя вой на ранен мегодонт. Духна вятър и довя пепел, политически памфлети и миризма на горящ „УедърОл“. Хок Сенг се почувства стар. Твърде стар да се бори срещу съдбата, която очевидно беше решила да го унищожи. Шепник прошумоля, носен от вятъра. Заглавието крещеше за момичета на пружина и убийство. Не беше за вярване, че пружинката на г-н Лейк беше причинила такива проблеми. Сега целият град я търсеше. Усмихна се отпаднало. Дори той, жълтата карта, не беше в такава безизходица като онова бедно създание. Може би трябваше да й благодари. Ако не беше тя и новината за ареста на г-н Лейк, сигурно щеше да е мъртъв, изгорял в гетото с всичкия си нефрит, пари и диаманти.

„Би трябвало да съм благодарен.“

Ала вместо това усещаше смазващата тежест на предците си и тяхната присъда. Наследил бе изграденото от баща си и дядо си в Малая — и го беше превърнал в пепел.

Провалът му беше грандиозен.

Вятърът довя друг шепник и го залепи за стената на фабриката. Пак момичето на пружина, плюс обвинения срещу генерал Прача. Г-н Лейк беше обсебен от онази пружинка. Похотта не му даваше мира. Използваше всяка възможност да я вкара в леглото си. Хок Сенг се наведе да вземе шепника, осенен внезапно от хрумване.

— Какво има? — попита Маи.

„Твърде стар съм за такива неща.“

И въпреки това каза:

— Имам една идея. Може би не всичко е изгубено.

Поредната нелепа искрица надежда. Не можеше да й устои. Съдбата го беше лишила от всичко, но явно не можеше да му отнеме стремежите.