Паоло Бачигалупи
Момиче на пружина (46)

46.

Старият китаец и момичето клечаха малко встрани и я гледаха как пие жадно.

Емико се изненада, когато старецът позволи на момичето да я издърпа през парапета. Сега обаче мъжът я държеше на прицел. Дал й беше да разбере, че не се води от благородни подбуди.

— Значи наистина си ги убила? — попита той.

Емико вдигна предпазливо чашата и отпи отново. Ако не я болеше толкова, сигурно би се насладила на страха им. След водата се чувстваше значително по-добре, нищо че дясната й ръка лежеше в скута й изтръпнала и отекла. Остави чашата на пода и опипа внимателно лакътя си.

— Уби ли ги? — повтори той.

Тя вдигна едва доловимо рамене.

— Аз бях бърза. Те бяха бавни.

Двамата говореха на мандарин, език, който Емико не беше използвала, откакто Гендо-сама я изостави на произвола на съдбата. Английски, тайландски, френски, мандарин, счетоводство, политически протокол, кетъринг и гостоприемство… Толкова много умения, които отдавна не използваше. Нужни й бяха няколко минути да съживи познанията си по езика, но после те изплуваха на повърхността, като крайник, който е атрофирал, а после изведнъж се е налял с жизнени сокове. Зачуди се дали и счупената й ръка ще заздравее толкова лесно, дали тялото й не крие още изненади.

— Вие сте жълтокартият секретар от фабриката — каза тя. — Хок Сенг, нали? Андерсън-сама ми каза, че сте избягали, когато дошли белоризците.

Старецът вдигна рамене.

— Е, върнах се.

— Защо?

Той се усмихна горчиво.

— Защото човек се хваща и за сламка.

Експлозия изгромоли някъде далеч. Всички обърнаха глави към прозорците.

— Мисля, че свършва — каза момичето. — Тази е първата за повече от час.

Ако продължаваха да се разсейват така, помисли си Емико, сигурно би могла да ги убие и двамата, нищо че ръката й беше счупена. Но беше толкова уморена. Уморена от разрушения. Уморена от смърт. Градът навън бълваше димни колони към просветляващото небе. Цял град, разкъсан на парчета заради… какво? Заради момиче на пружина, което не си знае мястото.

Затвори очи от срам. Представи си как Мидзуми-сенсей свива неодобрително вежди. Изненада се, че тази жена все още има някаква власт над нея. Може би никога нямаше да се освободи докрай от старата си учителка.

Може би Мидзуми беше точно толкова част от нея, колкото и глупавите й миниатюрни пори.

— Искате да вземете наградата за главата ми? — попита тя. — Да спечелите пари, че сте хванали убийцата?

— Тайландците дават мило и драго да те докопат.

В бравата на апартамента се превъртя ключ и тримата вдигнаха стреснато глави. Миг по-късно влезе Андерсън-сама с още един гайджин. Лицата им бяха в синини и ожулвания, но и двамата се смееха. А после изведнъж спряха. Андерсън-сама местеше очи от Емико към стареца и обратно; накрая спря погледа си на пистолета, който се беше насочил право към него.

— Хок Сенг?

Другият гайджин даде на заден, скри се зад Андерсън-сама и попита:

— К’во става, по дяволите?

— Добър въпрос — отвърна Андерсън-сама. Светлосините му очи преценяваха и претегляха.

Момичето Маи се сгъна в поклон пред гайджина и Емико почти се усмихна — чудесно познаваше този вменен рефлекс.

— Какво правиш тук, Хок Сенг? — попита Андерсън-сама.

Хок Сенг му отвърна с тънка усмивка.

— Не се ли радвате, че сме заловили убийцата на Сомдет Чаопрая?

Андерсън-сама не каза нищо, само местеше поглед между Емико и стареца. Накрая попита:

— Как влезе?

Хок Сенг вдигна рамене.

— Този апартамент го намерих аз за господин Йейтс. Лично му дадох ключовете.

Андерсън-сама поклати глава.

— Той беше голям глупак, нали?

Хок Сенг килна своята настрани.

Емико изтръпна, осъзнала, че този конфликт може да се обърне само в една посока — срещу нея. Единствена тя сред присъстващите можеше да бъде похарчена. Ако действаше бързо, можеше да изтръгне пистолета от ръката на стареца. Точно както бе взела пистолетите на онези бавни телохранители. Щеше да я заболи, но нищо. Старецът не можеше да се мери с нея, тя беше по-силна и много по-бърза.

Другият гайджин се измъкна в коридора, без да обели и дума. Емико очакваше Андерсън-сама да направи същото, но той я изненада — влезе в стаята, вдигнал ръце с дланите напред. Едната му ръка беше бинтована. Гласът му беше спокоен.

— Какво искаш, Хок Сенг?

Старецът отстъпи назад, за да запази разстоянието между двамата.

— Нищо — каза и сви рамене. — Справедливо наказание за убийцата на Сомдет Чаопрая, само толкова.

Андерсън-сама се изсмя.

— Супер. — Обърна им гръб и седна предпазливо на дивана. Изпъшка и примижа, докато се облягаше. После отново се усмихна.

— А сега ми кажи какво всъщност искаш.

Устните на стареца се кривнаха нагоре в знак, че оценява шегата.

— Каквото съм искал винаги. Бъдеще.

Андерсън-сама кимна замислено.

— И смяташ, че ще го постигнеш чрез това момиче? Че ще прибереш добра награда?

— Залавянето на убийца като нея със сигурност ще ми осигури достатъчно средства да започна отначало.

Андерсън-сама не каза нищо, само се взираше в Хок Сенг със студените си сини очи. После се обърна към Емико.

— Ти наистина ли го уби? Наистина?

Прииска й се да го излъже. В очите му виждаше, че и той би предпочел да чуе лъжа. Уви, думите заседнаха в гърлото й.

— Съжалявам, Андерсън-сама — отрони накрая Емико.

— И всичките телохранители?

— Те ме нараниха.

Той поклати глава.

— Не го повярвах. Сигурен бях, че Аккарат е нагласил всичко, Но пък ти скочи от балкона. — Продължаваше да я фиксира с поглед. — Обучена ли си да убиваш?

— Не! — Тя се сви, смаяна, ужасена от въпроса. После изхлипа: — Не знаех. Те ме нараниха. Ядосах се. Не знаех… — Завладя я неустоим импулс да се просне в краката му. Да го убеди някак в лоялността си. Поведе борба с инстинкта, разпознала генетичния рефлекс да се търкулне по гръб и да си оголи корема.

— Значи не си обучен убиец? — попита той. — Пружинка военен модел?

— Да. Не съм военен модел. Моля те. Повярвай ми.

— Но все пак си опасна. Откъснала си главата на Сомдет Чаопрая с голи ръце.

Емико отвори уста да възрази, да му каже, че не е такава, че не е била на себе си, но думи така и не излязоха. Успя само да прошепне:

— Не съм му откъснала главата.

— Но ако поискаш, би могла да убиеш всички ни. Преди да сме се усетили. Преди Хок Сенг да вдигне пистолета.

При тези думи Хок Сенг побърза да насочи пистолета към нея. Беше толкова трогателно бавен.

Емико поклати глава.

— Не го искам. Искам да си тръгна, само това. Да ида на север. Нищо друго.

— Да, но все пак си опасна — повтори Андерсън-сама. — Опасна за мен. За други хора. Ако ме видят с теб сега например. — Той поклати глава и се намръщи. — Мъртва си много по-ценна, отколкото жива.

Емико се съсредоточи, подготви се психически за неизбежната болка. Първо китаеца, после Андерсън-сама. Момичето можеше и да не закача…

— Съжалявам, Хок Сенг — каза внезапно Андерсън-сама. — Не можеш да я отведеш.

Емико погледна невярващо гайджина.

Китаецът се изсмя.

— И как ще ме спреш?

Андерсън-сама поклати глава.

— Времената се променят, Хок Сенг. Моите хора идват. Животът на всички ни ще се промени. Няма да е само фабриката. Говоря ти за калорийни договори, огромни доставки, центрове за изследователска и развойна дейност, търговски преговори… Считано от днес, всичко се променя.

— И този прилив ще измъкне и моя кораб от плитчините, така ли?

Андерсън-сама се разсмя, после изкриви лице и докосна ребрата си.

— Със сигурност, Хок Сенг. Сега повече от всякога ще ни трябват хора като теб.

Старецът го гледаше, после погледна Емико и каза:

— А Маи?

Андерсън-сама се разкашля.

— Стига си се главоболил за дреболии, Хок Сенг. Скоро ще разполагаш с почти неограничена разплащателна сметка. Наеми я, ако искаш. Ожени се за нея. Не ме интересува. Прави каквото поискаш. За бога, сигурен съм, че Карлайл ще й намери някаква работа, ако ти не искаш да й плащаш заплата. — Обърна глава към коридора и извика: — Знам, че още си тук, пъзльо. Влез най-после де!

Чу се гласът на гайджина Карлайл:

— Ти наистина ли си решил да скриеш пружинката? — Другият гайджин надникна предпазливо през вратата.

Андерсън-сама вдигна рамене.

— Тя осигури на Аккарат идеалния претекст за преврата. Това все пак струва нещо.

Погледна отново Хок Сенг.

— Е? Какво ще кажеш?

— Заклеваш ли се? — попита старецът.

— Ако не спазя обещанието си, винаги можеш да предадеш Емико на властите. Тя няма да ходи никъде в близко бъдеще. Не би могла, защото целият град търси убийца на пружина. Ако се споразумеем, всички ще извлечем изгода от ситуацията, всички. Хайде, Хок Сенг. Решението е очевидно. Като никога, този път всички печелят.

Хок Сенг се поколеба, после кимна рязко и свали пистолета. Вълна от облекчение заля Емико. Андерсън се усмихна. Погледна я и изражението му се смекчи.

— Предстоят много промени. Но теб трябва да те скрием добре. Повечето хора никога няма да ти простят стореното. Разбираш ли?

— Да. Ще се крия и никой няма да ме види.

— Добре. Поуспокоят ли се нещата, ще намерим начин да те измъкнем. Засега обаче оставаш тук. Ще ти шинираме ръката. Ще пратя някой да донесе сандъче с лед. Малко лед ще ти дойде добре, нали?

Облекчението беше почти всепоглъщащо.

— Да. Благодаря ти. Много си мил.

Андерсън-сама се усмихна.

— Нося уискито, Карлайл! Трябва да вдигнем тост. — Стана, примижа от болка, излезе и се върна с чаши и бутилка.

Докато слагаше подноса на масичката, се закашля.

— Проклетият Аккарат — измърмори, после отново се разкашля, издълбоко и с хрипове.

А после изведнъж се преви на две. Кашлицата не спираше, влажна и давеща. Андерсън-сама протегна ръка да се подпре, но вместо това бутна масичката и тя се наклони.

Емико гледаше как чашите и бутилката уиски се плъзгат към ръба на масичката и падат на пода. Падаха много бавно, искряха под светлината на ранното слънце. Много бяха хубави. Толкова чисти и светли.

Строшиха се на пода. Пристъпът на Андерсън-сама продължаваше. Той се срина на колене сред парчетата стъкло. Опита се да стане, ала нов спазъм го преви на две. Той се килна настрани, сви се на топка.

Когато пристъпът най-после отмина, Андерсън я погледна. Сините му очи бяха хлътнали в тъмни кръгове.

— Аккарат наистина ми е прецакал нещо — успя да изграчи.

Хок Сенг и Маи отстъпваха назад. Карлайл беше затиснал с ръка устата си и гледаше уплашено.

— Точно като във фабриката — промълви Маи.

Емико коленичи до гайджина.

Изведнъж й се стори толкова малък и крехък. Протегна несръчно ръка към нея и тя я хвана в своите. По устните му имаше кръв.