Паоло Бачигалупи
Момиче на пружина (19)

19.

— Ти нали подчерта пред Аккарат, че сделката не търпи отлагане и офертата няма да е валидна вечно? — попита Андерсън.

— Ти пък от какво се оплакваш? — Карлайл вдигна за наздравица чашата си с топла оризова бира. — Нали ти се размина грозната смърт? Аккарат не заповяда да те разчекнат с мегодонта.

— Мога да му осигуря завидни ресурси. А в замяна не искаме много. Особено според историческите стандарти.

— Той е в подем сега. Може и да реши, че не си му нужен. Стиснал е белоризците за гърлото. Не е имал толкова голямо влияние отпреди Дванайсетодекемврийския провал.

Андерсън не скри раздразнението си. Посегна към своята чаша, после я остави, без да е отпил. Писнало му беше от топла бира. Вече беше изпил няколко и това, заедно с жежкия ден, съвсем му беше замотало главата. Започваше да подозира, че сър Франсис се опитва да прогони фарангите, като ги трови с празни обещания и топъл алкохол — „днес нямаме лед, много съжалявам“. Малцината други редовни клиенти в бара изглеждаха точно толкова зашеметени от жегата, колкото се чувстваше той.

— Трябваше да се включиш, когато ти го предложих за пръв път — отбеляза Карлайл. — Сега нямаше да се пържиш така.

— Когато ми го предложи за пръв път, ти беше фукльо, който току-що е загубил цял дирижабъл.

Карлайл се разсмя.

— Тогава остана сляп за голямата картинка, признай си.

Андерсън не реагира на заяждането. Дразнеше го лекотата, с която Аккарат беше отхвърлил предложението му за финансова подкрепа, но истината бе, че самият той трудно събираше сили да се фокусира върху работата си. Емико изпълваше и мислите, и времето му. Всяка вечер я намираше в кулата на булевард „Плоенчит“, разгонваше другите мераклии и харчеше луди пари за нея. Колкото и алчен да беше Роли, компанията на пружинката излизаше евтино. След още няколко часа слънцето щеше да се спусне зад хоризонта и тя отново щеше да излезе със ситните си стъпки на сцената. Когато за пръв път я видя там, Емико улови погледа му и не го изпусна, а очите й го молеха да я спаси от онова, което щеше да последва.

— Тялото ми не е мое — беше му казала с равен глас, когато Андерсън я попита за изпълнението й. — Създадена съм така, че да нямам контрол над някои от нещата, които правя. Сякаш хората, които са ме конструирали генетично, още ме управляват. Като марионетка. — Юмруците й се стискаха и се отпускаха несъзнателно, гласът й обаче остана тих. — Направили са ме послушна. Във всичко.

А после се усмихна закачливо и се отпусна доволно в прегръдките му, сякаш някой друг се беше оплаквал вместо нея.

Емико беше животинче. Раболепно животинче, като кучетата. И все пак, ако Андерсън внимаваше да не изисква твърде много от нея, да й оставя простор и лично пространство, Емико се превръщаше в едно различно момиче на пружинка. Ценно и рядко като живо дърво бо. Душата й се отърсваше от оковите, надигаше глава от задушаващите вериги на променената й ДНК.

Андерсън се питаше дали ако Емико беше истински човек, би се разгневил повече заради безобразното отношение към нея. Странно беше — да е със същество, което е създадено изкуствено, проектирано и обучено да служи. Самата тя признаваше, че душата й се разкъсва от вътрешна борба. Че не знае кои части са си нейни и кои са й били вградени генетично. И дали желанието й да служи не идва от някаква кучешка ДНК, която й внушава, че естествените хора стоят по-високо от нея в глутницата. Или се дължи единствено на обучението й.

Тропот на маршируващи крака се натрапи в мислите му. Карлайл се надигна да види откъде идва врявата. Андерсън също се обърна и едва не събори бирата си.

Бели униформи изпълваха улицата. Пешеходци, велосипедисти и ръчни колички с храна се изтегляха трескаво настрани, трупаха се покрай порутените стени на магазинчета и фабрики, за да отворят път на войските от министерството на околната среда. Пружинникови пушки, черни палки и снежнобели униформи се точеха докъдето стигаше поглед. Като дракон с дълга опашка, изпълнен с решителност, който марширува по калдъръма. Твърди лица на народ, които никога не е прекланял глава пред завоевател.

— Исусе Христе и Ной — измърмори Карлайл.

— Адски са много — каза Андерсън.

По някакъв незнаен сигнал двама от белоризците се отделиха, влязоха в бара на сър Франсис и огледаха с нескрито отвращение изпружилите се в жегата фаранги.

Сър Франсис, обикновено разсеян и небрежен до степен на нахалство, изскочи от задната стаичка и се поклони дълбоко на новодошлите.

Андерсън кимна към изхода и каза:

— Време е да си вървим, не мислиш ли?

Карлайл кимна, беше се намръщил.

— Да, но без да се набиваме на очи.

— Малко е късно за това. Мислиш, че са дошли да търсят теб, така ли?

— Всъщност надявах се, че са дошли за теб.

Сър Франсис изслуша белоризците, после се обърна и каза високо на клиентите си:

— Много съжалявам. Затваряме. Всичко затваря. Трябва да си тръгнете незабавно.

Андерсън и Карлайл станаха едновременно. Със залитане.

— Не трябваше да пия толкова много — измърмори Карлайл.

Излязоха навън с другите редовни клиенти на бара. Стояха под жежкото слънце и мигаха глупаво, загледани в шествието на белоризците. Отмерен тропот на ботуши изпълваше въздуха. Отекваше в стените. Вещаеше насилие.

Андерсън се наведе и прошепна в ухото на Карлайл:

— Надявам се, че това не е поредната игричка на Аккарат, нали? Не като с твоя изгубен дирижабъл и прочие?

Карлайл не отговори, но смръщеното му чело беше достатъчно красноречиво. Стотици белоризци изпълваха улицата — и прииждаха още. Реката от униформи сякаш нямаше край.

— Сигурно са привикали подкрепления от провинцията. Не е възможно толкова много белоризци да работят в града — каза Андерсън.

— Това са хората от предния фронт на министерството, за палежите — отвърна Карлайл. — Мобилизират ги, когато някоя зараза излезе от контрол, сибискоза или птичи грип. — Понечи да посочи, но бързо свали ръка, за да не привлича излишно внимание. Вместо това кимна. — Виждаш ли значките им? С тигъра и факлата? Това, на практика, са самоубийствени отряди. Оттам е започнал и Тигъра на Банкок.

Андерсън кимна. Едно беше да се оплакваш от белоризците, да се шегуваш колко са глупави и алчни за подкупи. Друго беше да ги гледаш как маршируват в лъскави редици. Земята трепереше под стъпките им. Вдигаше се прах. Улицата трептеше от ужас пред прииждащите им маси. Андерсън с мъка контролираше желанието си да побегне. Те бяха хищници. Той — плячка. Питаше се дали Питърс и Лей са получили подобно предупреждение преди нещата във Финландия да се объркат непоправимо.

— Имаш ли пистолет?

Карлайл поклати глава и каза:

— Не си струва да носиш оръжие. Неприятностите са по-големи от ползата.

Андерсън огледа улицата за Лао Гу.

— Моят рикшар е изчезнал.

— Проклети жълти карти. — Карлайл се изсмя тихо.

— Винаги усещат накъде духа вятърът. Бас държа, че в града няма и един жълтокартец, който да не се е покрил навреме.

Андерсън го хвана за лакътя.

— Хайде. Опитай се да не привличаш внимание.

— Къде отиваме?

— Да си наплюнчим показалците и да разберем накъде духа вятърът.

Поведе го по една пресечка към главния канал за товарни превози, онзи, който водеше към морето. Само след десетина крачки налетяха на кордон от белоризци. Мъжете вдигнаха пружинниковите си пушки и им махнаха да се връщат.

— Мисля, че отцепват целия квартал — каза Андерсън.

— Шлюзовете. Фабриките.

— Карантина?

— Ако бяха тук да горят, щяха да носят маски.

— Преврат тогава? Нов Дванайсети декември?

Андерсън го изгледа косо.

— Не го ли бяхте планирали за по-нататък?

Карлайл плъзна поглед по кордона белоризци.

— Може би генерал Прача е решил да ни изпревари.

Андерсън го дръпна в обратната посока.

— Хайде. Да идем в моята фабрика. Може би Хок Сенг ще знае нещо.

По цялата улица белоризци изкарваха хора от магазините и нареждаха на собствениците да затварят.

От широко отворените порти на фабриката на „Жива вода“ се изливаше истинска река от мегодонти. Андерсън махна на един от водачите, той даде команда на животното да спре и изгледа Андерсън, а великанското добиче засумтя и запристъпя нетърпеливо от крак на крак. Работници заобикаляха с подтичване групичката им.

— Къде е Хок Сенг? — попита Андерсън. — Началникът жълта карта. Къде е?

Мъжът поклати глава. Още работници се изнасяха от фабриката.

— Белоризците идваха ли тук? — попита Андерсън.

Мъжът отговори нещо, но толкова бързо, че Андерсън не го разбра. Карлайл му преведе:

— Казва, че белоризците са дошли да си отмъстят. Да се изчистят от позора.

Мъжът направи красноречив жест и Андерсън се дръпна от пътя му.

Работниците от чаожойската фабрика от другата страна на улицата също се евакуираха. Всички магазинчета наоколо бяха затворени. Ръчните колички за бързо хранене ги нямаше — или бяха прибрани в дюкянчетата, или се бяха изнесли по най-бързия начин към други части на града. Нямаше нито една отворена врата. Тук-там от прозорците на горните етажи надничаха тайландци, но на самата улица имаше само забързани работници и маршируващи белоризци. Последните служители на „Жива вода“ бързаха да се изнесат и нито един не погледна към Карлайл и Лейк.

— Става все по-зле — измърмори Карлайл. Под тропическия тен лицето му беше пребледняло.

Нова колона белоризци излезе иззад ъгъла, по шестима в редица, и се заточи като змия по улицата.

Андерсън огледа затворените магазини. Сякаш всички се подготвяха за връхлитащ тайфун.

— Да направим като местните и да се приберем вътре. — Хвана едното крило на тежките железни порти и го дръпна. — Помогни ми.

С общи усилия затвориха портите и наместиха тежкия лост Андерсън дръпна резетата и се облегна задъхан на нагорещеното желязо, Карлайл огледа заключващите механизми.

— И сега какво? Ключалките ще ни пазят от лошите, или ще държат нас под ключ?

— Още не сме в затвора „Клонг Прем“. Затова нека приемем, че сме отбелязали точка в наша полза.

Вътрешно обаче не беше толкова сигурен. Твърде много неизвестни имаше в уравнението и това го изнервяше. Още помнеше греамитските бунтове в Мисури — породи се напрежение, някакви хора изнасяха речи по улиците, а после изведнъж греамитите полудяха и започнаха да горят ниви. Никой не беше предвидил ескалацията. Агентите от разузнаването бяха останали слепи и глухи за бурята, клокочила под повърхността на казана.

Помнеше как самият той се озова на покрива на един зърнен силоз, как кашляше и се давеше от дима, нивите с генетично подобрени посеви избухваха в пламъци, а той стреляше по размирниците с пружинникова пушка, която беше взел от убит служител от охраната, стреляше и се питаше как така никой не е забелязал признаците. Останали бяха слепи за признаците и това им беше коствало целия комплекс. Сега се случваше същото. Внезапен взрив и изненадата да осъзнаеш, че светът, който уж си познавал и разбирал, не е светът, който обитаваш в действителност.

Дело на Прача ли беше това? Игра, която да му осигури абсолютна власт? Или Аккарат се опитваше да дестабилизира допълнително ситуацията? Или просто беше поредната чума? Можеше да е всичко. Докато гледаше как белоризците маршируват по улицата, сякаш усети миризмата на горящи посеви и пълни със зърно силози.

Махна на Карлайл да влязат във фабриката.

— Да намерим Хок Сенг. Ако някой знае нещо, това ще е той.

Административният офис беше празен. Тамянът на Хок Сенг си гореше преспокойно и издигаше димни пипалца към тавана. Бюрото на Хок Сенг беше заринато с изоставена документация, листовете шумоляха тихо под повея на манивелните вентилатори.

Карлайл се изсмя, тихо и цинично.

— Изгубил си си заместника май, а?

— Така изглежда.

Касата с дребните суми беше отключена. Андерсън се наведе да погледне. Поне трийсет хиляди бахти бяха изчезнали.

— По дяволите. Тоя мръсник ме е ограбил!

Карлайл отвори един от прозоречните капаци. От другата му страна се спускаха покривните плочи на цеха.

— Ела да видиш.

Андерсън се намръщи.

— Вечно бърникаше резето на този капак. Мислех, че проверява дали е заключено, за да не влезе някой.

— А според мен точно оттук се е измъкнал. — Карлайл се изсмя. — Отдавна е трябвало да го уволниш.

Нова вълна от тропот на ботуши стигна до тях, единственият звук откъм улицата.

— Е, трябва да му призная, че е бил предвидлив.

— Нали знаеш какво казват тайландците — видиш ли жълта карта да бяга, огледай се за мегодонта, който я гони.

Андерсън огледа офиса за последно, после се наведе през прозореца.

— Хайде. Да видим къде е отишъл.

— Ти сериозно ли?

— Не е искал да се срещне с белоризците. Същото важи и за нас. Само че той очевидно е имал план. — Андерсън се прехвърли през перваза и изпълзя на покрива под жаркото слънце. Плочите опариха ръцете му и той побърза да се изправи. Все едно беше стъпил в нагорещен тиган. Огледа покрива и погледът му се спря на чаожойската фабрика отсреща. Направи Няколко крачки напред, после се обърна и извика: — Мисля, че е тръгнал насам.

Карлайл също излезе на покрива. Тръгнаха бавно по червените плочи. Въздухът сякаш вреше.

Пътят им свърши при тесен проход, който не се виждаше от булеварда. На стената от другата страна на прохода висеше стълба.

— Проклет да съм!

Погледнаха към уличката на три етажа под тях.

— И твоят стар китаец е прескочил това? — попита Карлайл.

— Така изглежда. А после се е спуснал по стълбата. — Андерсън надникна през ръба. — Височко е. — Напук на всичко се усмихна при мисълта за Хок Сенг и неговата изобретателност. — Хитро копеленце.

— Как ще го прескочим това?

— Не е невъзможно. А и щом Хок Сенг.

Не довърши изречението, защото Карлайл се засили и скочи. Тупна тежко на отсрещния покрив, изправи се, ухили се и махна на Андерсън да го последва.

Андерсън свъси чело, засили се и скочи и той. От удара зъбите му изтракаха. Докато се изправи, Карлайл вече се спускаше по стълбата.

— Натам е булевард „Фосри“, пак натам са и нашите приятели белоризците — каза Карлайл, когато Андерсън слезе до него в тесния проход. — Значи няма да тръгнем натам.

— Хок Сенг е параноик — каза Андерсън. — Със сигурност си е бил съставил маршрут предварително. Маршрут, който не минава по булеварди и големи улици. — Тръгна в обратната посока. Само след няколко крачки стигна до процеп между стените на две фабрики.

Карлайл поклати глава и каза възхитено:

— Не е зле.

Навряха се в тесния процеп и изминаха ребром стотина метра, че и повече, преди да стигнат до врата от ръждясала ламарина. Отвориха я и налетяха на някаква бабичка, която клечеше до леген и переше. Намираха се в нещо като вътрешен двор. Навсякъде висеше пране, слънцето се провираше на дъги през влажните дрехи. Старицата им махна да минават.

След няма и минута се озоваха в тясна уличка, която ги изведе в други улички, истински лабиринт в стъкнато от подръчни материали гето, което приютяваше черноработниците, обслужващи шлюзовете на вълнолома и транспорта на стоки от фабриките до морето. Тесните улички сякаш нямаха край. Работници клечаха, стиснали купички със спагети и пържена риба. Колиби от материали на „УедърОл“. Нетърпима жега въпреки сянката на надвисналите ламаринени покриви. Дим от врящо олио, който ги задави и разкашля, докато си пробиваха път през зноя.

— Къде попаднахме, за бога? — измърмори Карлайл. — Тотално загубих ориентация.

— Има ли значение?

Минаваха покрай кучета, които лежаха замаяни от горещината, и чешърки, кацнали върху купчини отпадъци. По лицето на Андерсън се стичаше пот. Опиянението от следобедния алкохол отдавна се беше изпарило без следа. Още душни улички, още тесни проходи, още завои и завойчета, препятствия във вид на велосипеди, купчини старо желязо и разкривена кокосова пластмаса, които да заобикалят.

Най-сетне пролука. Измъкнаха се под ярка като диамант слънчева светлина, Андерсън вдиша дълбоко сравнително чистия въздух тук, благодарен, че се е измъкнал от клаустрофобичния задух на гетото. Улицата не беше от големите, но все пак беше улица.

— Мисля, че знам къде сме — каза Карлайл. — Тук някъде има един кафеджия. Знам го, защото едно момиче от офиса си пада по него.

— Е, поне няма белоризци.

— Трябва да стигна някак до хотел „Виктория“ — каза Карлайл. — Държа пари в сейфа им.

— Колко струва главата ти?

Карлайл се намръщи.

— Хм, може и да си прав. Но така или иначе, трябва да се свържа с Аккарат. Да разбера какво става. Да реша какъв ще е следващият ни ход.

— И Хок Сенг, и Лао Гу са изчезнали — каза Андерсън. — Предлагам на първо време да направим като жълтите карти и да се покрием. Може да хванем рикша до канала „Сукхумвит“, а оттам да се придвижим с лодка до моя апартамент. Така ще сме далеч от фабриките и търговските квартали. И далеч от проклетите белоризци.

Махна на един рикшар и се качиха, без да се пазарят за цената.

Вече бяха далече от белоризците и Андерсън постепенно се успокои. Дори се засрами заради страха си отпреди малко. Сигурно можеха просто да тръгнат спокойно по улицата, вместо да бягат по покривите. Сигурно… Тръсна ядосано глава. Информацията беше крайно недостатъчна.

Хок Сенг не беше чакал. Беше взел парите и се беше омел. Андерсън отново се замисли за внимателно подготвения път за бягство. Скокът… Разсмя се.

— Какво ти е толкова смешно?

— Нищо. Просто се сетих за Хок Сенг. Всичко е бил подготвил. Всичко до последната подробност. Веднага щом е станало напечено — беж през прозореца.

Карлайл се ухили.

— Не знаех, че държиш на работа пенсиониран нинджа.

— Мислех си… — Не довърши. Рикшата забави ход. Той зърна нещо да се белее напред и се надигна да погледне. — Мамка му!

Хора с колосаните бели униформи на министерството на околната среда блокираха пътя.

Карлайл също се надигна.

— Пропускателни пунктове?

— Явно не блокират само индустриалния квартал. — Андерсън погледна назад в търсене на изход, но по улицата прииждаха хора и велосипеди и задръстваха пътя.

— Ще си пробваме ли късмета? — попита Карлайл.

Андерсън огледа навалицата. Край тях друг рикшар се изправи на педалите да огледа положението, после отново седна и почна да дрънчи раздразнено със звънеца си. Техният рикшар направи същото.

— Хората не изглеждат притеснени.

И наистина — покрай улицата тайландци се пазаряха край купчини смрадливи дуриани, кошници с лимонова трева и ведра с жива риба. И изглеждаха спокойни.

— Искаш да се пробваме с пропускателния пункт? Да блъфираме? — попита Карлайл.

— Не знам. Чудя се дали Прача не е решил да покаже мускули.

— Сто пъти ти казах вече. На Прача му извадиха зъбните.

— Не ми се вижда да е така.

Андерсън пак се надигна с надежда да види какво става при блокадата. Някакъв човек спореше с белоризците и размахваше ръце. Тайландец с тъмнокафява кожа, по ръцете му блестяха златни пръстени. Андерсън се опита да чуе нещо от спора, но гласовете се губеха в усилващото се дрънчене на велосипедни звънци.

Изглежда, тайландците смятаха случващото се за обичайно задръстване и никой не беше изплашен. Но пък всички бяха изнервени. Още велосипедни звънци се раздрънчаха в странно хармонична улична музика.

— Ох… мамка му — измърмори Карлайл.

Белоризците смъкнаха спорещия от колелото му. Той размаха ръце и падна. Пръстените му уловиха слънчевата светлина за миг, после изчезнаха под струпалите се бели униформи. Черни палки се вдигаха и спускаха. Черни палки, от които се разхвърча кръв.

А над улицата литнаха писъци.

Велосипедистите спряха да дрънчат със звънците. Настана тишина, в която всички протягаха вратове да видят какво става. И в която накъсаните молби на мъжа се чуваха ясно. Около Андерсън и Карлайл стотици затаиха дъх. Хората взеха да се оглеждат, внезапно уплашени, като стадо, което е надушило присъствието на хищник.

Палките не спираха.

Накрая виковете на мъжа спряха. Белоризците се изправиха. Един се обърна и даде знак движението да продължи. Жестът беше делови и издаваше нетърпение, сякаш хората се бяха спрели да позяпат карнавал. След кратко колебание велосипедистите натиснаха педалите. Движението бавно се поднови. Андерсън седна на мястото си.

— Мили боже!

Рикшарят натисна педалите и пое напред. Лицето на Карлайл се беше изопнало от тревога. Очите му се стрелкаха наляво и надясно.

— Последен шанс да си плюем на петите.

Андерсън не можеше да откъсне поглед, от белоризците.

— Ако хукнем, ще им привлечем вниманието.

— Ние сме проклети фаранги бе! При всички случаи ще им привлечем вниманието.

Пешеходци и велосипедисти се придвижваха бавно напред, минаваха през пропускателния пункт, покрай грозната гледка.

Половин дузина белоризци стояха около трупа. Под главата на пребития се събираше локва кръв. Мухи вече бръмчаха около червените вадички, с лепкави от кръвта крилца, давеха се в неочаквания източник на калории. Чешърка се мержелееше нетърпеливо малко встрани, но оградата от крака в бели униформени панталони не я пускаше до съсирващата се кръв. Ръкавите на белоризците бяха опръскани в червено, като роса от кинетична енергия, попила в белия плат. Крачолите също, впрочем.

Андерсън втренчи поглед в пребития мъж. Карлайл се изкашля нервно.

Звукът привлече вниманието на един белоризец и той вдигна поглед към тях. Очите им се срещнаха. Андерсън не можеше да каже колко дълго се гледаха, но омразата в очите на белоризеца беше безспорна. Белоризецът вдигна предизвикателно вежда. Тупна се с палката по бедрото и тя остави кървава следа.

Още един удар по бедрото и белоризецът обърна глава в знак, че Андерсън трябва да направи същото.