Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (51)

49.

В един малък апартамент в предградието на Вашингтон, наречено „Маунт Ривър“, детектив Патси Хамптън лежеше в леглото си и неспокойно разлистваше страниците на „Поуст“. Не можеше да заспи, но това не бе необичайно за нея. Често страдаше от безсъние, още от малко момиче, когато живееше в Харисбърг, Пенсилвания. Майка й казваше, че сигурно има гузна съвест.

Изгледа повторението на стар епизод от „Спешно отделение“, после си взе едно кисело мляко с боровинки и влезе в Интернет. Имаше имейли от баща й, който сега живееше в Делрей Бийч, Флорида, и от съквартирантката й от университета в Ричмънд, с която всъщност не бяха особено близки.

Съквартирантката й наскоро научила от тяхна обща приятелка, че Патси е направила страхотна кариера като детектив в полицията във Вашингтон и че сигурно води много вълнуващ живот. Пишеше й, че има четири деца и живее в едно предградие на Шарлът, Северна Каролина. Освен това обясняваше, че е ужасно отегчена от живота си. Патси Хамптън би дала всичко в замяна на това да има поне едно дете.

Отиде пак до кухнята и се върна с бутилка студена минерална вода. Осъзнаваше, че животът й е станал абсурден. Прекарваше прекалено много време в работата си, но и прекалено много време сама в апартамента си, особено през уикендите. Не беше заради това, че не може да си намери гадже, просто напоследък мъжете по принцип я отвращаваха.

Все още си мечтаеше да срещне някой подходящ и да има деца. Но все повече й писваше от това да се опитва да се запознае с някой интересен мъж. Потискащото и влудяващото бе, че обикновено се озоваваше с някого, който бе или безнадеждно скучен, или глупак, минал трийсетте, който се държи като тийнейджър, но отдавна е загубил чара на младостта. „Безнадеждно, безнадеждно, безнадеждно“, мислеше си тя, докато изпращаше един престорено весел и бодър имейл на баща си във Флорида.

Телефонът иззвъня и Патси погледна часовника си — беше дванайсет и двайсет.

Грабна слушалката.

— Хамптън на телефона.

— Чък е, Патси. Извинявай, че ти звъня толкова късно. Будна ли беше?

— Разбира се, няма проблем, Чъки. Будувам с другите вампири — и ти май влизаш в нашата групичка.

Беше доста късно, но тя се зарадва да чуе Чък Хъфстедлър, който бе един от компютърните гении на ФБР във Вашингтон. Двамата си правеха услуги един на друг от време на време и неотдавна тя му бе разказала за неразкритите убийства във Вашингтон, особено тези на неидентифицираните жени. Чък й бе казал, че поддържа връзка и с Алекс Крос, но точно в момента Алекс си има свои проблеми. Годеницата му бе отвлечена и Патси Хамптън се чудеше дали това няма нещо общо с убийствата в „Саутийст“.

— Съвсем будна съм, Чък? Какво имаш да ми кажеш?

Той започна с едни дълги предисловия, които говореха ясно за прекалено ниската му самооценка.

— Може би не е нищо важно, но може и да е нещо, свързано с онези убийства в „Саутийст“, особено на двете момичета в „Шоу“. Но е много странно.

Компютърният спец на ФБР вече бе привлякъл вниманието й.

— И убиецът е много странен, Чък. Кажи ми какво си открил, слушам те с цялото си внимание. Хайде, Чъки.

Чък изсумтя нерешително. Винаги правеше така, което бе неприятно, защото той по принцип не бе лош.

— Знаеш ли нещо за ролевите игри, Патси? — попита той.

— Като „Тъмници и дракони“ или „Дракони и тъмници“, както там се казваше.

— „Тъмници и дракони“. Сега ще ти призная нещо, малката: понякога и аз играя една такава игра. Казва се „Краят на хилядолетието“. Обикновено играя по два-три часа на ден. През уикендите повече.

— Това е нещо ново. Продължавай, Чък. — Боже — помисли си тя — кибер признания посред нощ.

— Много популярна игра е дори сред възрастните. Героите в нея работят за охранителна служба „Черният орел“. Това е частна организация от хора, които вършат разни разследвания по целия свят срещу заплащане. Всички герои са добри, нещо като кръстоносци в името на доброто.

— Ясно, Чък. Кажи си шест пъти молитвата и ще получиш опрощение, карай сега по същество. Вече мина полунощ, приятел.

— Добре. Много съжалявам и съм ужасно притеснен. Както и да е, има един чатрум, в който влизам понякога. Нарича се Геймърския чатрум, в „Америка онлайн“ е. Та ти казвам, там тече много интересно обсъждане на някаква нова игра. Всъщност тя е по-скоро анти игра. Всички ролеви игри, които знам, имат добри герои, които се опитват да победят хаоса и злото. Тази игра има лоши герои, които се опитват да победят доброто. По-конкретно един от героите, Патси, напада и убива жени в „Саутийст“, Вашингтон. Има множество цветущи подробности за убийствата. Тези в чатрума не са истинските играчи, но знаят за играта. Самата игра навярно е защитена. Реших, че ще искаш да чуеш това. Играта се нарича Четиримата конници.

Патси Хамптън вече бе напълно будна.

— Ще проуча въпроса. Благодаря, Чък. Нека това си остане между нас двамата за известно време, става ли?

— Добре, става.

Отне й само минута-две да се закачи отново към „Америка онлайн“, после да влезе в Геймърския чатрум. Не се включи в разговора, само четеше това, което си пишеха другите. Беше интересно. Запита се дали не е направила първия си пробив в разследването на убийствата.

В момента в чата бяха Вайпър, Ландлокт, Джей Бой и Ланселот. Те си бъбреха за най-новите ролеви игри и списания, от което на нея почти й се доспа. Споменаха за Четиримата конници на два пъти, но съвсем бегло, просто като съпоставка. Ланселот беше този, който ги спомена. Чък беше прав: тези тук не бяха истинските играчи, но отнякъде бяха научили за играта.

Към един и петнайсет разговорът на играчите съвсем замря. Накрая от отчаяние Патси се включи в обсъждането. Нарече се Сафо.

„Включих се късно, но това с Конниците ми звучи като революционна игра, Ланселот. Доста е дръзка, а?“

Ланселот изстреля в отговор:

„Всъщност не, Сапо. Напоследък много се приказва за нея, антигерои, психопати, особено в кръговете на тези, дето си падат по вампирски игри.“

Хамилтън написа:

„Не са ли писали за такива убийства във вестниците? Между другото името ми е Сафо, като на поетесата.“

Ланселот отговори:

„Да, но много ролеви игри използват актуални събития. Не е нещо особено, Сафо.“

Хамилтън се подсмихна. Това бе някакъв противен малък досадник, но сега й трябваше, поне за момента. Колко ли знаеше за Четиримата конници? Дали не бе един от играчите? Опита се да види информацията за Ланселот, но той бе ограничил достъпа до нея.

„Смешен си. И ти ли си от играчите, Ланселот, или си само критик?“

„Не харесвам основната идея на конниците. Пък и това е частна игра. Строго защитена. Кодирана.“

„Познаваш ли някого от играчите? Може да поискам да я изпробвам?“

Не последва отговор на този въпрос. Патси реши, че може би е отишла прекалено далече с въпросите, че е избързала. По дяволите! Трябваше да прецени по-добре. Върни се, Ланселот. Хайде обади се, Ланселот.

„Наистина бих искала да опитам да играя на Четиримата конници. Но само от любопитство. Нищо особено. Ланселот?“

Патси Хамптън зачака и след малко Ланселот излезе от чата. Ланселот беше изчезнал. Както и връзката й с някого, който играе ролева игра, в която се извършват ужасни убийства във Вашингтон — убийства, които действително бяха станали.