Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (4)

2.

Онази нощ двамата със Сампсън бяхме дежурни в „Саутийст“. И двамата сме старши детективи в отдел „Убийства“, а аз, освен това съм свръзка между ФБР и вашингтонската полиция. Към дванайсет и половина през нощта получихме повикване да отидем в един район на Вашингтон, наречен „Шоу“. Там било извършено жестоко убийство.

На мястото, където бе открита жертвата, имаше една-единствена патрулна кола плюс откачалките от квартала, които бяха успели да се стекат доста бързо.

Приличаше на някакво странно улично парти насред ада. Наблизо горяха огньове, искрите им хвърчаха от двата варела, в които бяха запалени. Голяма глупост при непоносимата жега онази нощ.

Според съобщението по радиостанцията жертвата бе млада жена, вероятно между четиринайсет и осемнайсетгодишна.

Не бе трудно да я открием. Голото й обезобразено тяло бе захвърлено между няколко диви рози в малък парк на по-малко от десет метра от павираната алея.

Когато двамата със Сампсън доближихме трупа, едно момче ни подвикна от другата страна на полицейската лента, ограждаща местопрестъплението:

— К’во толкоз, ня’ква курва от улицата!

Спрях и го погледнах. Напомни ми на момчетата, които бяхме водили в затвора „Лортън“.

— Евтина кучка. Не си струва да си губите времето заради нея, де-фективи — продължи той с наглите си викове.

Отидох при малкия умник.

— Откъде знаеш? Виждал ли си я?

Момчето отстъпи леко назад. После се ухили и на един от предните му зъби грейна златна звезда.

— Няма ни’кви дрехи и лежи по гръб. Някой добре й го е ръгнал. Ясно, че е курва.

Сампсън огледа момчето, което бе на не повече от четиринайсет.

— Познаваш ли я?

— По дяволите, не! — Хлапакът се престори на засегнат. — Не познавам ни’кви курви, човече.

Момчето най-после си тръгна, погледна назад към нас още един-два пъти, като клатеше глава.

Ние със Сампсън отидохме при двамата униформени полицаи, които стояха до тялото. Очевидно чакаха подкрепление. В случая нас.

— Извикахте ли линейка? — попитах ги.

— Преди трийсет и пет минути — отвърна по-възрастният.

Сигурно и той беше под трийсет. Беше с набол мустак и се опитваше да си придаде вид, сякаш има опит с такива случаи.

— Ясно. — Кимнах с глава. — Намерихте ли някакви документи за самоличност наоколо?

— Никакви. Търсихме из храстите — отвърна по-младият. — А и тялото е една гледка… — Потеше се обилно и очевидно му се гадеше.

Сложих си латексови ръкавици и се наведох над трупа.

Изглеждаше между петнайсет и осемнайсетгодишна. Гърлото й бе прерязано от едното до другото ухо. Лицето й бе цялото накълцано. Също и ходилата й, което изглеждаше необичайно. Бе ръгана с нож повече от десет пъти — в гърдите и корема. Разтворих леко краката й.

Видях нещо, от което ми се повдигна. Металната дръжка едва се виждаше между краката й. Бях почти сигурен, че е нож и е забит дълбоко във влагалището й.

Сампсън се наведе и ме погледна.

— Какво мислиш, Алекс? Още една?

Поклатих глава, после свих рамене.

— Може би, но тази е наркоманка, Джон. Виж й ръцете и краката. Сигурно има следи от игли зад колената и в сгъвките на лакътя. Нашето момче обикновено не се занимава с наркоманки. Обаче убийството е много брутално. Типично в негов стил. Видя ли металната дръжка?

Сампсън кимна. Рядко нещо му убягваше.

— Дрехите — каза той. — Къде, по дяволите, са отишли? Трябва да намерим дрехите.

— Сигурно някой от квартала ги е свалил — каза младият униформен полицай. — Имало е доста суетене около трупа. Различават се стъпки от различни хора. Така става тук. Никой не го е грижа.

— Ние сме тук — казах му. — Нас ни е грижа. Грижа ни е за всички убити жени.