Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (16)

14.

Нещо ставаше и бях сигурен, че никак няма да ми хареса. Пристигнах в полицейския участък на Седми район точно преди седем и половина на следващата сутрин. Бях извикан от шефа, а това не обещаваше нищо добро. Бях работил до два през нощта, опитвайки се да достигна до нещо по убийството на Нина Чайлдс.

Имах чувството, че денят започва зле. Бях напрегнат и по-нервен, отколкото обикновено си позволявам да бъда. Ни най-малко не харесвах тази сутрешна заповед да се явя пред началника.

Поклатих глава, намръщих се, опитах се да прогоня птичките от врата си. Най-после изскърцах със зъби и отворих махагоновата врата. Главен детектив Джордж Питман чакаше в кабинета си, който всъщност се състоеше от три свързани кабинета, включващи заседателна зала.

Шефът, както го наричат многото му „почитатели“, бе облечен с широк сив костюм, силно колосана бяла риза и сребриста вратовръзка. Прошарената му коса бе зализана назад. Приличаше на банкер и в известен смисъл наистина си е такъв. Както никога не се изморява да повтаря, той работи с ограничен бюджет и винаги преценява разходите за персонала, разходите за извънредни дежурства, разходите за разследванията. Очевидно се справя ефективно като мениджър и поради тази причина шефът на полицията пренебрегва факта, че Питман е деребей, лицемер, расист и кариерист.

На стената бяха закачени три големи таблици. Първата показваше данните за изнасилванията, убийствата и нападенията във Вашингтон за два последователни месеца. Втората представяше кражбите от домове и магазини за същия период. Третата — кражбите на коли. Според таблиците и според „Уошингтън Поуст“ престъпността във Вашингтон намаляваше, но не и в района, където живеех аз.

— Знаеш ли защо си тук, защо исках да те видя? — попита Питман направо. Никакви любезности или увъртания от шефа. — Разбира се, че знаеш, д-р Крос. Ти си психолог. Предполага се, че отгатваш как работи мисълта на човек. Все забравям това.

„Запази спокойствие, внимавай“ — казах си.

Направих това, което главен детектив Питман най-малко очакваше: усмихнах се и произнесох мило:

— Не, наистина нямам представа. Помощникът ви ми се обади и ето ме тук.

Питман също се усмихна, сякаш бях казал хубава шега. После внезапно повиши глас, лицето и вратът му почервеняха силно, ноздрите му се разшириха и косъмчетата в тях потрепериха.

Едната му ръка бе стисната на юмрук, а другата бе с разперени пръсти, които приличаха на моливите, стърчащи от кожената чаша на бюрото му.

— Няма да заблудиш никого, Крос, най-малко мен. Много добре знам, че разследваш убийствата в „Саутийст“, които не са ти възложени. Правиш това въпреки съвсем ясните ми разпореждания. Някои от тези случаи са закрити преди повече от година. Няма да позволя това — няма да приема твоето неподчинение и снизходителното ти отношение. Знам какво се опитваш да постигнеш. Да поставиш участъка в неловко положение, да поставиш мен в неловко положение, да направиш услуга на кмета, да станеш някакъв шибан герой на „Саутийст“.

Не понасях тона на Питман, а също и думите му, но много отдавна бях научил един номер и той навярно е най-важното нещо, което човек трябва да знае за отношенията в една организация. Толкова е просто, но е ключът за всяко малко царство, за всяка власт. Знанието наистина е власт, то е всичко; и да не знаеш нищо преструвай се, че знаеш.

Така че не казах на Питман нищо, не му възразих, не признах нищо. Не направих нищо. Мълчах си като Махатма Ганди.

Оставих го да си мисли, че може би наистина разследвам стари случаи от „Саутийст“ — но не го потвърдих. Освен това го оставих да си мисли, че може би наистина имам връзки сред хората на кмета Мънроу и бог знае още къде във властта. Оставих го да си мисли, че може би се целя в неговия пост или че може да имам — боже, опази — още по-големи амбиции.

— Работя по убийствата, които са ми възложени. Попитайте капитана. Правя всичко възможно да приключа възможно най-много случаи.

Питман кимна рязко — само веднъж. Лицето му още бе моравочервено, сякаш щеше да получи инфаркт.

— Добре, искам да приключиш този случай, и то бързо. Един турист е бил ограбен и убит на Ем стрийт снощи — каза той. — Уважаван германец, лекар от Мюнхен. На шибаната първа страница на „Поуст“ е. Да не споменаваме „Интернешънъл Херълд Трибюн“. И всеки вестник в Германия, разбира се. Искам да се заемеш с това убийство и да разрешиш случая бързо.

— Този лекар бял ли е бил? — попитах с невъзмутимо изражение.

— Казах ти, немец е.

— Вече работя по доста случаи в „Саутийст“ — казах на Питман. — Една медицинска сестра е била убита през уикенда.

Той не искаше и да чуе за това. Поклати глава — само веднъж.

— А сега пък имаш важен случай в „Джорджтаун“. Разреши го, Крос. Няма да работиш по нищо друго. Това е заповед… от Шефа.