Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (21)

19.

Последното, което видях от тримата — Джени, Деймън и Нана, бе как правят физиономии и ми се плезят. Толкова добре си прекарваме заедно, мислех си, докато колата напредваше към „Принс Джордж Каунти“, където веднъж се бях сблъскал с дванайсет годишен убиец през безметежните дни, когато издирвах убийците Джак и Джил и където живееше Кристин Джонсън.

Повтарях си мантрата, която бях избрал за тази вечер: Сърцето води главата. Имах нужда да вярвам в това.

— Кола под наем? Лимузина? — възкликна Кристин, когато я взех от дома й в Мичънвил.

Тя изглеждаше поразително красива — както винаги, когато я виждах, а това значеше много. Носеше дълга права черна рокля без ръкави, черни сатенени обувки с каишки. С токчетата ставаше висока малко над метър и осемдесет. Боже господи, обичах тази жена, обичах всичко у нея.

Отидохме при колата и се качихме.

— Не си ми казал къде отиваме тази вечер, Алекс. Само, че ще е на някакво специално място.

— Важното е, че съм казал на шофьора — отвърнах аз. Почуках на прозореца, който ни отделяше от него, и колата потегли в лятната нощ. Алекс Загадъчния.

Държах ръцете на Кристин, докато пътувахме по магистралата „Джон Хансън“ назад към Вашингтон. Лицето й бе наклонено към моето и аз я целувах в уютния мрак. Обичах сладките й устни, меката й гладка кожа. Беше с нов парфюм, който не познавах, и той също ми хареса. Целунах вдлъбнатината на шията й, после бузите, очите, косата. Щях да бъда щастлив да правя това до края на нощта.

— Невероятно романтично е — каза тя накрая. — И е много специално. А ти си необикновен… мили.

Прегърнахме се и останахме така. Говорехме, но не помня какво. Усещах как гърдите й се надигат и отпускат. Неусетно стигнахме до пресечката на „Масачузетс“ и Уисконсин Авеню. Приближавахме изненадата.

Вярна на обещанието си, Кристин не зададе повече въпроси. Не и докато колата не спря пред вашингтонската Национална катедрала и шофьорът не слезе да ни отвори.

— Националната катедрала? — попита тя. — Тук ли идваме?

Кимнах и погледнах величествената готическа сграда, на която се възхищавах още от момче. Тя се намира сред петдесет декара ливади и гори и е най-високата точка във Вашингтон, по-висока е дори от вашингтонския монумент. Ако си спомням правилно, тя е втората по височина църква в Съединените щати и навярно най-красивата.

Тръгнах напред, а Кристин ме последва вътре. Леко стискаше ръката ми. Влязохме от северозападния ъгъл на корпуса, който се простира на почти сто и седемдесет метра от огромния олтар.

Усещането бе толкова специално, красиво, духовно, съвсем каквото бих искал. Отидохме до една пейка под удивителния прозорец в средата. Накъдето и да погледнех, имаше безценни витражи, повече от двеста на брой.

Светлината вътре бе невероятна. Почувствах се благословен. Получаваше се калейдоскоп от променящи се цветове върху стените: различни нюанси на червено, топло жълто, хладно синьо.

— Красиво е, нали? — прошепнах. — Вечно, върховно, всички онези готически неща, за които е писал Хенри Адамс.

— О, Алекс, мисля, че това е най-красивото място във Вашингтон. Големият прозорец, детският параклис — винаги съм обичала да идвам тук. Казвала съм ти това, нали? — попита тя.

— Може и да си ми го споменала веднъж — отговорих аз. — Или просто съм го знаел.

Продължихме да се разхождаме и влязохме в детския параклис. Той е малък, красив, удивително задушевен. Стояхме под витражите на прозореца, представящи историята на Самуил и Давид като деца.

Обърнах се и погледнах Кристин. Сърцето ми се разтуптя толкова силно, че бях сигурен, че и тя го чува. Очите й искряха като скъпоценни камъни на светлината от свещите. Черната рокля блестеше леко и сякаш се носеше върху тялото й.

Коленичих и я погледнах.

— Обичам те от първия път, когато те видях в училището — прошепнах така, че да ме чува само тя. — Само дето, когато те видях за пръв път, нямаше как да зная каква невероятна личност си. Колко си мъдра и добра. Не знаех, че мога да се чувствам така — цял и завършен — винаги, когато сме заедно. Бих направил всичко за теб. Дори да бъдем двамата само още един миг.

Спрях за съвсем кратко, като си поех дълбоко дъх. Тя не отделяше очи от моите, не се отдръпна.

— Обичам те толкова много, винаги ще те обичам. Ще се омъжиш ли за мен, Кристин?

Тя продължи да ме гледа в очите и видях в погледа й топлина и любов, но също и смирение — което е винаги част от Кристин. Сякаш тя не можеше да си представи, че я обичам.

— Да, Алекс, ще се омъжа за теб. О, Алекс, не трябваше да чакам до тази вечер. Но сега е съвършено, толкова прекрасно. Почти се радвам, че изчаках. Да, ще стана твоя жена.

Извадих един старинен годежен пръстен и внимателно го поставих на пръста на Кристин. Принадлежал е на майка ми, пазех го, откакто умря, когато бях на девет години. Точната история на пръстена не е ясна, освен че се предава от поне четири поколения в семейство Крос и бе единствената ми наследствена вещ.

Целувахме се във величествения детски параклис на Националната катедрала и това бе най-хубавият момент в живота ми, щеше да остане незабравим и ценен за мен завинаги.

Да, ще стана твоя жена.