Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (122)

120.

Отне ни още две изтощителни денонощия да приключим с разследването на местната полиция, но това беше добре, имах върху какво да се съсредоточа, какво да държи мислите ми заети. Вече не се надявах да открия Кристин или поне да науча какво се бе случило с нея.

Знаех, че има минимална възможност не Шейфър да е отвлякъл Кристин, да е бил някой луд от миналото ми, но изобщо не мислех за тази вероятност. Не можех да се заловя за нея. Бе прекалено откачена идея, дори и за мен.

В началото не можех да скърбя, но сега чудовищният завършек на съдбата на Кристин ме връхлетя с цялата си брутална сила. Чувствах се, сякаш внезапно цялото ми тяло е станало кухо. Постоянната тъпа болка, която усещах от толкова време, сега стана остра и режеща и пронизваше сърцето ми всеки миг, в който бях буден. Не можех да спя, но и никога не се чувствах напълно буден.

Сампсън разбираше какво става с мен. Не можеше да каже нищо, с което да ми помогне, но все пак ми приказваше разни неща, за да ме разсейва.

Нана ми се обади в хотела и аз веднага познах, че това е работа на Сампсън, макар и двамата да отричаха. Джени и Деймън също се обадиха, и двамата бяха мили и сладки, пълни с живот и надежда. Дори домъкнаха и котката Роузи до слушалката за едно приятелско „мяу“. Не споменаха Кристин, но знаех, че тя е и в техните мисли.

Последната ни вечер на острова със Сампсън вечеряхме с Джоунс. Бяхме се сприятелили с него и той най-после ми разкри някои факти, които бе премълчал преди от съображения, свързани с британската Служба за сигурност. Искаше да ми помогне да приключа тази история, чувстваше, че го заслужавам.

Още през 1989-а, след като постъпил в МИ6, Шейфър бил вербуван от Джеймс Уайтхед. Уайтхед на свой ред бил подчинен на Оливър Хайсмит, също както и Джордж Бейър. Шейфър извършил поне четири наказателни операции в Азия през следващите три години. Подозирало се, макар че никога не било доказано, че той, Уайтхед и Бейър са убивали проститутки в Манила и Банкок. Тези убийства очевидно са били предшественици на убийствата в „Саутийст“ и на самата игра. Казано накратко, това бе най-големият скандал в историята на Службата за сигурност. Но той бе успешно прикрит. Джоунс искаше това да си остане така и аз нямах особени възражения. И без това имаше достатъчно злощастни истории, които караха хората да възприемат с цинизъм собствените си правителства.

Вечерята ни завърши към единайсет и с Джоунс си обещахме да поддържаме контакт. Имаше една доста неприятна новина, но никой не искаше да подчертава значението й: тялото на Джефри Шейфър не бе открито. Завършекът можеше да бъде много по-добър.

Със Сампсън имахме билети за първия полет до Вашингтон във вторник сутринта. Самолетът излиташе в девет и десет.

Онази сутрин небето бе осеяно с черни облаци. Проливният дъжд трополеше по покрива на колата по целия път от хотела до летището. Край пътя бягаха ученици и се криеха под големи листа от бананови дървета.

Пороят успя да ни намокри здравата, когато притичахме от навеса пред офиса за коли под наем до входа на летището. Дъждът беше студен и подейства добре на главата ми, макар че залепи ризата за гърба ми.

— Хубаво ще е да се приберем у дома — каза Сампсън, когато най-после се скрихме на сухо под металния покрив, боядисан в яркожълто.

— Готов съм да си тръгваме — съгласих се и аз. — Липсват ми Джени, Деймън и Нана. Липсва ми и това да съм си вкъщи.

— Ще намерят тялото — каза Сампсън. — На Шейфър.

— Знам за кого говориш.

Дъждът барабанеше безмилостно по покрива на летището и аз се замислих колко мразя да летя в такива дни — но все пак се радвах, че ще се прибера у дома, че този кошмар ще свърши. Той се бе настанил в душата ми, в живота ми. В известен смисъл това бе не по-малко игра от тази, която играеше Шейфър. Този случай ме бе обсебил от повече от година. Стига толкова.

Кристин ме бе помолила да се откажа от него. Нана също ме бе молила, но аз не ги послушах. Може би не бях успявал да видя живота и действията си така ясно, както ги виждах сега. В края на краищата, смятах, че аз съм отговорен за отвличането и убийството на Кристин.

И двамата със Сампсън носехме по една черна пътна чанта. Не приличахме особено на хора, тръгнали на почивка. Изглеждахме си като полицаи.

Чух някакъв глас да вика силно зад нас и се обърнах да видя каква с причината за суматохата.

Беше един от местните детективи, Джон Антъни, той крещеше името ми, опитвайки се да надвика шума в терминала, и тичаше към нас. На няколко крачки зад него тичаше Андрю Джоунс, който изглеждаше изключително разтревожен.

Джоунс и Антъни на летището? Какво, за бога, ставаше? Какво можеше да се е объркало?

— Невестулката? — въпросът ми прозвуча като ругатня.

Ние със Сампсън спряхме и ги изчакахме. Почти не исках да чуя какво имат да ни кажат.

— Трябва да се върнеш с нас, Алекс. Ела с мен — каза Джоунс леко задъхан. — Свързано е с Кристин Джонсън. Изскочи нещо. Ела.

— Какво е? Какво се е случило? — попитах Джоунс, после се обърнах към детектив Антъни, след като англичанинът не ми отговори.

Антъни се поколеба, но накрая каза:

— Не сме сигурни. Може да не излезе нищо. Но един човек твърди, че я е виждал. Може да се окаже, че е тук, в Ямайка. Ела с нас.

Не можех да повярвам на ушите си. Усетих как ръката на Сампсън се стяга около рамото ми, но всичко друго изглеждаше нереално, като в сън.

Историята още не бе свършила.