Жозеф-Анри Рони-старши
Смъртта на Земята (6)

6. Феромагнитите

Два часа преди зазоряване Тарг отново беше в равнината, на края на пропастта, откъдето беше започнало неговото пътешествие в страната на сенките. Смъртно уморен, съзерцаваше кървавата луна, приличаща на кръгло огнище, готово всеки миг да изгасне. Ето че тя наистина изчезна. В необятната нощ звездите сякаш се съживиха.

Едва тогава момъкът тръгна отново. Краката му тежаха като каменни, раменете му болезнено увисваха и през цялото му тяло преминаваше такава смъртна умора, че той неволно се отпусна върху един каменен блок… С полузатворени клепачи изживяваше отново часовете, прекарани в бездната. Връщането беше ужасно. Въпреки че се бе погрижил да запази следите от пътешествието си, беше се загубил. Едва не изпадна в безсъзнание от изтощителните усилия. Приличаше на миньор, който е прекарал дълги месеци в жестоката земя…

Все пак, успя да се завърне на повърхността, където живееха неговите братя, ето ги и звездите, които толкова векове бяха възбуждали мечтите на човечеството. Съвсем скоро божествената зора щеше да се появи на небосвода.

— Зората!… — промълви младият мъж. — Денят!

Той протегна ръце на изток, после очите му се затвориха и без да съзнава нищо повече, се просна на земята.

Събуди го някаква червена светлина. Повдигайки с мъка клепачи, той забеляза огромният диск на слънцето на хоризонта.

— Хайде, ставай! — промърмори на себе си Тарг.

Но една странна леност го приковаваше към земята. Мислите му се рееха натежали, умората го караше да се унася. Тъкмо когато щеше да заспи отново, почувства лек бодеж по цялото си тяло.

И видя на ръката си, между драскотините от допира с камъните, характерните червени точици.

— Феромагнитите — прошепна той. — Те изсмукват живота ми!

В безкрайната му умора това никак не го уплаши.

Беше като нещо далечно, чуждо, почти символично. Не само не чувстваше никакво страдание, но усещането бе дори приятно: слабо главозамайване, леко и бавно опиянение, което приличаше на евтаназия… Внезапно образите на Ере и Арва блеснаха в съзнанието му и предизвикаха прилив на енергия.

— Не искам да умра! — изстена той. — Не искам!

За момент сякаш отново изживя цялата своя борба, всичките си страдания и победи. Там, в Червените земи, животът го зовеше свеж и очарователен. Не, не искаше да загине. Искаше да се бори с тайнствените сили.

И извиквайки спящата си воля, с неимоверно усилие той понечи да се изправи.