Жозеф-Анри Рони-старши
Смъртта на Земята (3)

3. Смъртоносната планета

Планерите сякаш докоснаха Пурпурния зъб, наклонен над бездната; оранжевата сянка ги погълна, после те отново блеснаха със сребърен блясък на фона на обедното слънце.

— Вестителите от Червените земи! — извика Мано.

Не съобщаваше нищо ново на своите спътници, думите му по-скоро бяха зов за помощ.

Двете ескадрили ускориха ход; след малко сребърните криле се наклониха към изумрудено оцветените Високи извори. Размениха се поздрави, последвани от мълчание; сърцата като че ли биеха по-трудно; чуваше се само лекото бръмчене на турбините и вибрирането на крилата. Всички усещаха гибелната сила на тези пустини, над които те летяха като господари.

Накрая Тарг боязливо попита:

— Знае ли се колко голяма е катастрофата?

— Не — отговори един пилот с мрачно лице. — Няма да стане ясно, преди да изминат още доста часове. Знаем само, че броят на мъртвите и ранените е значителен. Но това не е най-лошото. Изглежда, доста извори са изчезнали.

Той наведе глава с примирено спокойствие:

— Не само реколтата е загубена, но и много провизии бяха унищожени. Ако няма друг трус, с помощта на Високите извори и Опустошение ще можем да преживеем няколко години… Расата временно ще престане да се възпроизвежда и навярно няма да има нужда да пожертваме никого.

Ескадрилите летяха заедно още известно време, после пилотът с мрачното лице смени посоката и вестителите от Червените земи се отдалечиха.

Преминаха между страховити върхове, над пропасти, продължиха по протежението на склон, който някога е бил покрит с пасища, а сега по него се множаха феромагнитите.

„Ето доказателство — помисли Тарг, — че този планински склон е пълен с човешки руини!“

Отново набраха височина над долините и хълмовете. Следобед вече се намираха на триста километра от Червените земи.

— Още един час! — извика Мано.

Тарг огледа пространството. С телескопа си можеше да различи, все още неясно, оазиса и червената зона, от която той бе взел името си. Духът на приключението, притъпен след срещата с големите планери, се събуди отново в сърцето на младия мъж. Той увеличи скоростта на машината и изпревари Мано.

Около червената зона летяха птици. Много ята се насочиха към ескадрилата. На петдесетина километра от оазиса птиците изпълниха цялото небе. Монотонното им пеене потвърждаваше нещастието и предвещаваше предстоящи трусове. Със свито сърце Тарг гледаше и слушаше, неспособен да изрече нито дума. Пустинната земя като че ли беше разорана от огромен плуг. Колкото повече приближаваха, толкова по-ясно виждаха изтърбушения оазис, разрушената ограда, почти напълно изчезналата реколта, жалките човешки мравки, които пъплеха сред развалините…

Изведнъж оглушителен вопъл разцепи въздуха. Полетът на птиците секна.

Страхотна тръпка разтърси пространството.

Планетата — убийца довършваше делото си.

Само Тарг и Арва не можаха да сдържат вика си, изпълнен със страдание и ужас. Останалите летци продължиха пътя си с примирената тъга на Последните Хора… Оазисът лежеше под тях. В него отекваха отчаяни писъци. Виждаха се жалки създания, които тичаха, катереха се или агонизираха; други — неподвижни, поразени от смъртта; една кървава глава сякаш изникваше изпод земята… Колкото по-добре се различаваха подробностите, толкова по-ужасна ставаше гледката.

Деветимата кръжаха неуверено над оазиса. Но летежът на птиците, отначало трескав от ужас, постепенно се успокояваше. Това беше знак, че скоро няма да има друг трус. Можеха да се приземят.

Няколко членове на Висшия съвет приеха пратениците на Високите извори. Думите бяха малко и набързо изречени. Новото нещастие изискваше мобилизиране на всички сили и деветимата се присъединиха към спасителите.

Отначало стенанията им се струваха непоносими. Ужасни рани събуждаха фатализма на възрастните; виковете на децата наподобяваха самата дива и остра същност на болката…

Най-накрая болкоуспокояващите оказаха своя благотворен ефект. Острото страдание потъна дълбоко в безпаметството. Чуваха се само откъслечните викове на онези, които бяха останали под развалините.

Един от тези викове привлече вниманието на Тарг. Беше боязлив, в него сякаш нямаше болка, а загадъчен и свеж чар. Дълго време младият човек не можа да определи откъде идва той. Накрая откри цепнатина, край която стонът се чуваше по-ясно. Големи блокове се изпречваха насреща му и Тарг се зае да ги разчиства. Тайнствената заплаха на минерала на няколко пъти го принуждаваше да прекъсва работата си. Внезапно зейваха дупки, търкулваха се камъни или пък се появяваха подозрителни вибрации.

Стонът вече не се чуваше. Пот се стичаше по слепоочията на Тарг от нервно напрежение и умора…

Изведнъж като че ли всичко бе загубено: част от преградата се срути. Човекът, доловил благоволението на минерала, сниши тяло и зачака… Един блок мина на косъм от него; после мълчанието и неподвижността се възцариха отново.

Когато вдигна очи, видя голям процеп — почти пещера — който се бе открил вляво. В сянката беше просната човешка фигура. Младият мъж повдигна с усилие живата отломка и излезе от развалините миг преди срутване да направи тесния отвор непроходим…

Беше млада жена, едва ли не още момиче, облечена в сребристото трико на Червените земи. Спасителят се впечатли най-вече от много светлата й коса — атавизъм, който се срещаше веднъж на век при момичетата. Блестяща като благороден метал, свежа като избликваща от дълбоки извори вода, тя приличаше на любовен ореол — символ на грацията, която е красяла жените през вековете.

Сърцето на Тарг щеше да се пръсне. Странно вълнение обзе мислите му. Изпита желание за героични и славни дела, които отдавна вече не бяха присъщи на Последните Хора… И докато се любуваше на червения цвят на устните, на деликатната линия на скулите и седефения им блясък, две очи се отвориха — с цвят на утрин, в която слънцето е необятно и нежен полъх преминава над самотата…