Жозеф-Анри Рони-старши
Смъртта на Земята (4)

4. Дълбоко под земята

Беше след здрачаване. Съзвездията разпалваха нежния си блясък. Оазисът, потънал в тишина, криеше дълбоката скръб и болките си. Тарг неспокойно се разхождаше край оградата.

Тежък час бе настъпил за Последните Хора. Планетариумите един след друг съобщаваха за огромни бедствия. Опустошение беше унищожен. Водата беше изчезнала в Двата Екваториала, в Голямата котловина, в Сините пясъци; беше намаляла значително и във Високите извори; Светлия оазис и Сярната Долина съобщаваха за разрушителни трусове и бързо настъпваща суша.

Цялото човечество беше засегнато от бедствието.

Тарг прекрачи полусрутената ограда и навлезе в нямата и бездушна пустиня.

Почти пълната луна правеше невидими най-слабите звезди, ала осветяваше червените гранити и виолетовите грамади на феромагнитите. Бледи фосфоресциращи сияния се разнасяха на вълни — тайнствен знак за дейността на новите същества.

Младият мъж вървеше напред в пустотата, без да обръща внимание на зловещото й величие.

Светла картина изместваше мъката от катастрофата. Носеше в себе си образа на косата от позлатено сребро. Звездата Вега искреше като синя зеница. Любовта изпълваше живота му, придобил по-дълбок, по-силен и чудодеен смисъл. Вдъхновението му откриваше свят на красота, който беше само предчувствал и за който си струваше да умре, вместо да влачи безцветното съществувание на Последните Хора. От време на време от устните му се отронваше станалото свещено име на тази, която беше измъкнал изпод развалините:

— Ере!

Той вървеше напред в дивото безмълвие, сред мълчанието на вечната пустош, сравнимо само с великия етер, където трептяха звездите. Въздухът беше неподвижен като гранитите. Времето изглеждаше мъртво. Пространството сякаш рисуваше друго пространство, различно от познатото на хората — неумолимо, ледено, пълно със зловещи видения.

Въпреки всичко, тук имаше живот — потаен, ужасен, непознаваем, и най-отвратителното беше това, че той щеше да наследи човешкия. На два пъти Тарг спираше, за да види как се движат фосфоресциращите форми. Нощта не можеше да ги приспи. Те се местеха с неизвестна цел, нямаха орган, чрез който да бъде обяснен начинът на плъзгането им по повърхността. Тарг скоро престана да се интересува от тях. Беше обсебен от образа на Ере; имаше неясна връзка между това самотно вървене в пустотата и пробуденото в душата му вдъхновение. Той търсеше неясното, невъзможно, химерично приключение: откриването на водата.

Само водата би могла да му даде Ере. Всички човешки закони вече го разделяха от нея. Буквално до вчера можеше да се надява тя да му стане съпруга. Достатъчно беше едно момиче от Високите извори да бъде прието като замяна в Червените земи. Но след катастрофата размяната ставаше невъзможна. Високите извори щяха да приемат изгнаници, но да ги осъдят на безбрачие. Законът беше неумолим и Тарг го приемаше като върховна неизбежност.

Светлата луна издигаше седефено сребърния си диск над западните хълмове. Тарг като хипнотизиран се отправи към нейното сияние и стигна до една скалиста местност. Следите от катастрофата се виждаха и тук. Много скали бяха съборени, други приличаха на разцепени от огромна брадва. Навсякъде по кремъчната земя зееха пукнатини.

— Човек би казал — промърмори младежът, — че тук трусът е бил най-силен. Защо ли?

Мечтателността го напусна, сега друго възбуждаше любопитството му.

„Защо? — питаше се той. — Да, защо?“

Спираше на всяка крачка, за да огледа скалите, а и от предпазливост, понеже тази изтерзана повърхност беше пълна с клопки. Обхвана го необяснима възбуда. Помисли си, че ако съществува път, който да води към водата, много вероятно е той да бъде открит тук, в това дълбоко раздрусано място. Запалвайки малкото фенерче, с което никога не се разделяше, той навлезе сред процепите и коридорите, които бързо се стесняваха или свършваха със сляп изход.

Накрая се озова пред една средно голяма цепнатина в основата на висока и много широка скала, слабо засегната от трусовете. Достатъчно беше да погледне пукнатините, които на места блестяха като кристал, за да установи, че са съвсем скорошни. Тарг реши, че скалата не заслужава внимание, и се приготви да я отмине. В този момент забеляза някакво блещукане. Защо, все пак, да не я изследва? Ако беше плитка, нямаше да върви много. Но цепнатината се оказа по-дълга от очакваното. След около тридесетина крачки тя започна да се стеснява. Скоро Тарг помисли, че по-далече не може да се отиде. Спря се и внимателно огледа стените. Проникването все още беше възможно, но трябваше да се пълзи. Момъкът не се поколеба и се напъха в един отвор, чийто диаметър бе съвсем малко по-голям от ширината на раменете му. Проходът, лъкатушещ и пълен с остри камъни, стана още по-тесен. Тарг започна да се колебае дали ще е възможно да се върне обратно.

Беше като забит в дълбоката земя, пленник на минерала, малко и безкрайно слабо същество, което само от падането на един блок би се разлетяло на части. Но треската на започнатото дело вече гореше у него. Ако изостави задачата, преди тя да е станала напълно неизпълнима, щеше да се мрази и презира завинаги. Трябваше да устои.

С плувнало в пот тяло, той навлезе още по-дълбоко в утробата на скалата. Беше напълно изтощен. Ударите на сърцето му, наподобяващи плясък на криле, утихнаха. Куражът и надеждата изчезнаха като смъкнат товар от гърба му. Когато пулсът възвърна ритъма си, Тарг помисли, че е било твърде глупаво да се втурне в такава примитивна авантюра.

— Дали не полудявам?

Започна да пълзи обратно. Изведнъж го обзе ужасно отчаяние: образът на Ере изплува пред очите му толкова жив, като че ли тя беше до него в пукнатината.

— И все пак, моята лудост струва повече от ужасното благоразумие на себеподобните ми…

Напред!

Тарг се впусна отново в приключението; играеше безразсъдно с живота си, решен да спре само пред непреодолимото.

Случаят се оказа благосклонен към неговата дързост. Цепнатината се разшири и той се озова във висок базалтов коридор, чийто свод поддържаха колони от антрацит. Остра радост го прониза и той почти затича напред: сега всичко изглеждаше възможно.

Но камъкът бе пълен със загадки, също както някогашната зелена гора. Изведнъж коридорът свърши. Тарг се озова пред една мрачна стена, която съвсем слабо отразяваше светлинката на фенерчето му…

Въпреки това, той продължи да изучава преградата и откри — на три метра височина — отвора на друга цепнатина.

Беше малко крива, наклонена на около четиридесет градуса по хоризонтала и достатъчно широка, за да мине човек. Младежът я гледаше със смесица от радост и разочарование. Привличаше го с някаква плаха и химерична надежда, защото в крайна сметка пътят не бе окончателно затворен. Същевременно изглеждаше обезкуражаваща, тъй като явно се изкачваше.

— Ако не започне да се спуска, по-вероятно е да ме изведе на повърхността, отколкото надолу — изсумтя изследователят.

Той направи безгрижен и предизвикателен жест, който му беше неприсъщ, както и на всички сегашни хора, но изглежда повтаряше някаква отколешна реакция. После започна да се катери по стената.

Тя беше гладка и почти вертикална. Но Тарг бе взел със себе си стълбата от аркум, която летците никога не забравяха. Измъкна я от чантичката с инструменти. Въпреки че беше служила на няколко поколения, тя оставаше все така гъвкава и здрава, каквато е била и в началото. Той разви фината и лека стълба и като я хвана в средата, й придаде необходимото ускорение. Това беше движение, усвоено до съвършенство. Кукичките по краищата се вкопчиха лесно в базалта. За няколко секунди изследователят достигна пукнатината.

Не можа да сдържи един изблик на недоволство, защото макар и превъзходно проходима, тя се изкачваше с много стръмен наклон. Толкова напразни усилия!

Като сгъна стълбата, Тарг влезе в процепа. Първите стъпки бяха ужасно мъчителни. После теренът стана по-равен, показа се коридор, по който можеха да вървят редом няколко души. За нещастие, склонът продължаваше да се изкачва. Изследователят пресметна, че се намира на около петнадесет метра под нивото на външната равнина. Подземното пътешествие се превръщаше в истинско катерене!…

Той вървеше към края, какъвто и да бе той, с горчиво спокойствие и упреквайки се за безумното приключение. Какво трябваше да направи, за да успее в едно начинание, което би надминало по значение всичко, открито от хората за стотици векове? Достатъчно ли беше да има авантюристичен характер, душа, по-неспокойна от тази на другите, за да успее там, където колективното усилие, съчетано със съвършени апарати, се бе провалило? Един опит като неговия не изискваше ли абсолютно смирение и огромно търпение?…

Понеже беше разсеян, не забеляза, че наклонът е вече по-равен. Едва когато коридорът стана хоризонтален, той се сепна и почти подскочи: на няколко крачки пред него галерията започваше да слиза!

Тя се спускаше равномерно повече от километър, беше широка и по-дълбока в средата, отколкото по краищата. Ходенето бе общо взето удобно, макар тук-там прекъсвано от някой блок или пукнатина. Несъмнено, някога водата си бе пробивала път в това подземно корито.

Купищата камъни и пръст ставаха все повече, изглежда че някои се бяха сринали скоро, после изходът отново се запуши.

— Галерията не е свършвала тук — промълви младият мъж. — Разместванията на земната кора са я прекъснали, но кога? Вчера, преди хиляди години… или преди стотици хиляди?

Той не спря да разглежда отломките, сред които щеше да разпознае следи от скорошни конвулсии. Цялата му проницателност беше концентрирана в задачата да открие проход. Скоро забеляза някакъв процеп. Тесен и висок, труден, настръхнал, отблъскващ, но — той не се излъга — това беше неговата галерия. Продължаваше да слиза, все по-просторна и накрая ширината й достигна повече от сто метра.

И последните съмнения на Тарг изчезнаха: истинска подземна река беше текла някога тук. На пръв поглед това откритие беше окуражително. Но като се замисли, жителят на оазиса посърна. От това, че някога тук е изобилствала водата, не следваше, че сега тя е наблизо. Напротив! Всички извори, които днес се използваха, се намираха далеч от местата, където е струяла течността на живота… Това беше почти закон.

На три пъти още галерията сякаш свършваше със сляп изход, но всеки път Тарг намираше пролука. Най-накрая обаче тя наистина свърши. Огромна пропаст се появи пред очите му.

Уморен и тъжен, той седна на камъка. Моментът беше още по-ужасен от оня, когато пълзеше в задушната галерия, там горе. Всеки нов опит щеше да бъде безнадеждна лудост. Трябваше да се връща! Но сърцето му се бунтуваше срещу тази мисъл. Духът на приключението го обзе отново, подсилен от странното пътешествие, което току-що бе извършил. Пропастта вече не го плашеше.

— И кога трябва да се умре? — извика той, спускайки се между гранитните остриета.

Оставил се на внезапното вдъхновение, Тарг като по чудо беше слязъл на около тридесет метра, когато направи погрешна стъпка и загуби равновесие.

— Свърши се! — въздъхна той.

И полетя в празнотата.