Жозеф-Анри Рони-старши
Смъртта на Земята (13)

13. Престоят

Сезоните следваха вечния си кръговрат. Тарг и близките му продължаваха да се борят за живота си. Някога, още когато бяха в Червените земи, те изпитаха меланхолията на тези пустини, в които сякаш се виждаше по-ясно краят на човечеството.

Въпреки всичко, хиляди техни себеподобни живееха като тях в последните убежища. Сега отчаянието се чувстваше още по-силно — бяха само незначителна следа от някогашния живот. От единия до другия полюс всяка равнина, всяка планина, всяко кътче от планетата им беше неприятел, освен този оазис, където евтаназията бе погълнала съществата, безпощадно изоставени от надеждата.

Оградиха избраното място със защитна преграда, заздравиха още повече резервоарите с вода, събраха и складираха провизиите, а Тарг често отиваше на разузнаване с Ере или Арва през пустинната местност. Докато търсеше водата — създателка, той грижливо събираше веществата, които съдържаха водород. Тези вещества се срещаха рядко; водородът, отделян в огромни количества през ерата на човешкото могъщество, и тогава, когато се бяха опитали да заместят водата от природата с промишлена, беше вече почти изчезнал. Според летописите по-голямата част от него се беше разложила на протоатоми и отлетяла в междупланетното пространство. Останалата бе отнесена на недостъпни дълбочини от недобре изяснени химични реакции.

Досега Тарг успяваше да събере достатъчно количество полезни субстанции, за да бъдат увеличени значително водните запаси. Но това беше временно средство.

Безпокоеше се най-вече от феромагнитите. Те процъфтяваха. Това беше сигурен знак, че на малка дълбочина под оазиса има значителни запаси от обработено желязо. Явно земята и равнината наоколо покриваха мъртъв град. Феромагнитите „надушваха“ подземното желязо и колкото по-едри бяха самите те, от толкова по-голямо разстояние го извличаха. По такъв начин тези, които се бяха появили последни — или терциерите, както ги наричаше Тарг — можеха след известно време да черпят на повече от осем метра дълбочина. Освен това, при извличането на метала в земята се образуваха отвори, през които терциерите можеха да проникват. И при другите феромагнити се наблюдаваха подобни явления, но несравнимо по-слаби. Между впрочем, те не слизаха никога на повече от два-три метра дълбочина. Що се отнася до терциерите, Тарг скоро забеляза, че нямат граница на проникване — достигаха толкова далеч, колкото позволяват цепнатините.

Трябваше да се предприемат специални мерки, за да им се попречи да ерозират почвата там, където живееха двете семейства. Под преградата машините прокопаха галерии, чиито стени бяха укрепени с аркум и облицовани с бисмут. Подпори от гранитен цимент осигуряваха здравината на сводовете. Тази огромна дейност продължи няколко месеца. Мощните генератори на енергия, подвижните и прецизни машини работеха неуморно. Според изчисленията на Тарг и Арва, можеше да се устои в продължение на цели тридесет години на всички щети, причинени от терциерите, и то при положение че феромагнитите се множаха интензивно.