Жозеф-Анри Рони-старши
Смъртта на Земята (12)

12. Към екваториалните оазиси

Тарг се отправи към екваториалните оазиси. Другите криеха смърт.

По време на своите разузнавания той беше посетил оазисите Опечаление, Високите извори, Голямата котловина, Сините пясъци, Светлия оазис и Долината на сярата. В тях намери малко храна, но нито капка вода. Само двата Екваториални оазиса бяха запазили оскъдни резерви от безценната течност. По-близкият — Екваториала на Дюните, отдалечен на четири хиляди и петстотин километра, можеше да се достигне още на сутринта на следващия ден.

Пътуването беше ужасно: Арва непрекъснато мислеше за смъртта на Мано. Когато слънцето изкачи най-високата точка на траекторията си, тя нададе тъжен вик — бе настъпил часът на евтаназията! Никога вече нямаше да види мъжа, с когото беше изживяла нежно щастие!

Пустинята разстилаше безкрайната си пустош. За човешките очи земята беше отчайващо мъртва. Но, в същото време, там израстваше друг живот, за който това бе период на генезис. Този страшен и неразбираем живот се развиваше по равнините и хълмовете. Понякога Тарг го ненавиждаше, понякога боязлива симпатия се събуждаше в душата му. Не съществуваше ли тайнствена аналогия и дори неясно сходство между тези същества и хората? Естествено, двата свята бяха по-близо един до друг, отколкото всеки поотделно от бездушния минерал. Кой би могъл да каже дали техните съзнания с течение на времето нямаше да се разберат!

Тарг въздъхна, докато мислеше за това. А планерите продължаваха да порят синия въздух към една толкова ужасна неизвестност, че само като си помислеха за нея, пътниците чувстваха как плътта им се вцепенява.

За да не попаднат на изненади, решиха да спрат преди падането на здрача. Тарг избра един хълм, над който се извисяваше плато. Феромагнитите се срещаха нарядко и бяха лесни за преместване. На самото плато се издигаше скала от зелен порфир с удобни кухини. Планерите се приземиха. Фиксираха ги с помощта на въжета от аркум; направени от подбрани субстанции с изключителна якост, те бяха почти неуязвими.

Около скалата имаше само няколко групи малки феромагнити. За четвърт час бяха отстранени и пътниците направиха лагера.

След като погълнаха вечерята от концентриран глутен и основни хидровъглероди, бегълците зачакаха края на деня. Колко ли други същества, подобно на тях, бяха изпадали в бедствено положение сред безкрайния океан на годините? Семействата са бродели самотни, с дървени тояги и чупливи каменни сечива, в злокобното пространство е имало нощи, когато хората са треперели от глад, студ, ужас при приближаването на лъвовете или разярените води. По-късно корабокрушенци са крещели на пустинни острови или вкопчени в скалите посред някоя убийствена река; пътници са се губили в кръвожадните гори или сред блатата. Неизброими са били драмите на отчаянието!… Но всички тези нещастници са имали пред себе си неограничено време за живот. А Тарг и неговите спътници сега виждаха само смъртта!

„Независимо от всичко — мислеше пазачът, гледайки децата на Ере и на Арва, — тази малка група притежава цялата необходима енергия, за да даде ново начало на човечеството!“

Той въздъхна. Звездите откъм полюса се движеха в тесните си орбити, феромагнитите фосфоресцираха в равнината. Тарг и Арва дълго и безнадеждно бленуваха до заспалото семейство.

На другия ден пристигнаха в Екваториала на Дюните. Той се простираше сред пустиня от пясъци, втвърдени с течение на хилядолетията. При приземяването сърцата на пристигащите се вледениха: труповете на тези, които последни се бяха подложили на евтаназия, лежаха непогребани. Много от екваториалните жители бяха предпочели да умрат под открито небе, телата им се забелязваха сред руините, неподвижни в ужасяващия си сън. Сухият и безкрайно чист въздух ги беше мумифицирал. Щяха да останат така за вечни времена — върховни свидетели на свършека на хората…

Една още по-ужасна гледка потисна мъката на бегълците: феромагнитите бяха удържали пълна победа. Навсякъде се виждаха техните виолетови колонии; много от тях бяха огромни.

— Напред! — каза Тарг с вълнение й безпокойство.

Не стана нужда да повтаря. Арва и Ере, които добре познаваха опасността, избързаха с малките, докато Тарг проучи мястото. Оазисът беше понесъл незначителни щети. Ураганите бяха разрушили няколко жилища, съборили планетариуми и вълнопредаватели, но по-голямата част от машините и генераторите на енергия стояха непокътнати. Ала пазачът се интересуваше най-вече от резервоарите от аркум. Имаше два, чието местоположение той познаваше. Когато доближи, не смееше да ги докосне; сърцето му биеше силно от страх. Все пак, накрая се реши…

— Непокътнати! — извика Тарг радостно. — Имаме вода за две години. Сега да търсим подслон.

След дълго обикаляне, той избра парче земя близо до западната преграда. Феромагнитите бяха малко: за няколко дни можеше да се построи защитна бариера. Имаше две просторни жилища, които не бяха засегнати от катаклизмите.

Тарг и Арва обходиха по-голямото. Мебелите и инструментите изглеждаха здрави, макар и покрити с тънък слой прах. Отвсякъде се усещаше неясно присъствие. Когато влязоха в една от стаите, обзе ги дълбока тъга: върху леглото от аркум една до друга бяха се проснали две човешки фигури. Тарг и Арва дълго гледаха тези неподвижни тела, в които някога е имало живот, пулсирали са радости и болки…

Други хора на тяхното място биха се поддали на примирението, но те, изпълнени с горчивина и ужас, се готвеха за борба.

Изнесоха труповете, повикаха Ере и децата и унищожиха няколко агломерации от феромагнити. После седнаха да похапнат за първи път на новата земя.

— Смелост! — прошепна Тарг. — Било е време, в дълбините на Вечността, когато е съществувала само една човешка двойка, но целият ни вид е произлязъл от нея! Ние сме по-силни от тази двойка! Защото, ако тя беше загинала, човечеството също щеше да загине. А сега мнозина могат да умрат, без да бъде унищожена нашата надежда.

— Да — въздъхна Ере, — но тогава земята е била препълнена с вода!

Тарг я погледна с безкрайна нежност.

— Нали вече веднъж намерихме вода? — каза той меко.

За миг остана неподвижен, очите му сякаш бяха заслепени от някаква съкровена мечта. Но, стягайки се, прибави:

— Докато подредите жилището, аз ще проверя нашите запаси.

Обходи оазиса във всички посоки, прецени колко са провизиите, оставени от жителите на Екваториала, увери се, че генераторите на енергия работят, а така също и машините, планерите, планетариумите и вълнопредавателите. Промишленото съкровище на Последните Хора беше тук, готово да помогне за всяко възраждане. А и Тарг бе донесъл от Червените земи своите технически книги и записки, богати на сведения и спомени. Единствено присъствието на феромагнитите го смущаваше. В подобни области те се събираха в застрашително големи групи: достатъчно беше да спреш само за няколко минути, за да чуеш безшумната им работа.

„Ако имаме потомство — каза си пазачът, — борбата ще бъде жестока!“

Неусетно бе стигнал до южния край на Екваториала.

Там спря като хипнотизиран: сред полето, където някога бяха расли житни растения, се забелязваха огромни феромагнити — такива, каквито беше открил в пустеещите земи, близо до Високите извори. Сърцето му се сви. Ледена тръпка полази по тила му.