Жозеф-Анри Рони-старши
Смъртта на Земята (11)

11. Бегълците

Тарг още спеше, когато някой го докосна по рамото. Отваряйки очи, видя сестра си Арва, която го гледаше пребледняла. Това бе сигурен знак, че се е случило нещастие. Той скочи:

— Какво е станало?

— Ужасни неща — отговори младата жена. — Знаеш, че тази нощ имаше земетресение, самият ти си го забелязал!

— Съвсем слаб трус.

— Толкова слаб, че никой друг, освен теб не го е усетил. Но последствията му са ужасни. Водата от големия резервоар е изчезнала! А в южния резервоар са се появили три големи пукнатини.

Тарг вече беше пребледнял досущ като Арва. Каза с дрезгав глас:

— Значи, не са следили нивата?

— Напротив. До сутринта не е имало изменения. Но тогава големият резервоар изведнъж се е изпразнил. За десет минути водата е изтекла. В южния пукнатините са се появили преди половин час. Може да се спаси не повече от една трета от съдържанието.

Тарг сведе глава, раменете му висяха отпуснати; приличаше на човек, който всеки миг ще рухне. Прошепна, изпълнен с ужас:

— Не е ли това краят на хората?

Катастрофата беше пълна. Тъй като за нуждите на оазиса бяха изчерпани запасите от всички гранитни резервоари, с изключение на тези, засегнати от труса, оставаше само водата в басейните от аркум. Тя щеше да стигне за петстотин-шестстотин човека в продължение на една година.

Великият съвет се събра.

Срещата беше ледена и почти мълчалива. Хората, които присъстваха, с изключение на Тарг, бяха в състояние на съвършено примирение. Нямаше разисквания, само прочит на законите и сметка, базирана на неизменни данни. Решението беше просто, ясно, безмилостно.

Рем, великият шеф на Водите, обяви:

— Населението на Червените земи възлиза на седем хиляди жители. Шест хиляди трябва още днес да се подложат на евтаназия. Петстотин ще умрат преди края на месеца. Останалите ще намаляват всяка седмица с толкова, че петстотин човека да могат да издържат до края на петата година… И ако дотогава не се открият нови води, това ще бъде краят на хората.

Събранието слушаше безстрастно. Всяко разсъждение беше излишно; неизмерима фаталност обгръщаше душите им. Рем добави:

— Мъжете и жените над четиридесет години не трябва да живеят. С изключение на петдесет, всички останали ще се подложат на евтаназия още днес. Що се отнася до децата, девет от всеки десет семейства няма да запазят нито едно. Останалите ще запазят само по едно дете. Изборът за възрастните е фиксиран предварително, трябва само да се погледне списъкът.

Слабо вълнение премина през събралите се. После главите се сведоха в знак на подчинение, а тълпата отвън, която слушаше решението посредством вълнопредавателя, мълчеше. Слаба тъга премина по лицата на най-младите…

Но Тарг не се примири. С един скок стигна до жилището, където Арва и Ере го чакаха настръхнали. Те държаха пред себе си децата; вълнението ги задавяше, вълнение остро и упорито, произтичащо от древния живот и безкрайното бъдеще.

Близо до тях Мано беше изпаднал в унес. Тяхната тревога само за миг го беше изненадала. Обречеността тегнеше на раменете му като скала.

При появата на Тарг Арва извика:

— Не искам!… Не искам! Няма да умрем по този начин.

— Имаш право — отвърна Тарг. — Ще се противопоставим на нещастието.

Мано излезе от вцепенението си само за да каже:

— И какво ще направите? Смъртта е по-близо, отколкото ако имахме сто години живот.

— Какво от това! — извика Тарг. — Ще заминем!

— Няма гостоприемна земя за хората! — добави Мано. — Ще ви убие и ще умрете с болка. Тук поне краят ще е сладък.

Тарг не го слушаше вече. Близостта на предстоящето го поглъщаше изцяло; трябваше да избягат преди пладне, когато бе фиксиран часът за саможертвата.

След като обиколи с Арва планерите и мотрисите, той избра няколко. После разпредели в тях провизиите с вода и храна, които държеше в резерва, докато Арва ги зареждаше с енергия. Работеха бързо.

Всичко беше готово, преди да стане девет часа. Тарг намери Мано, все така потънал във вцепенението си, и Ере, която вече бе събрала необходимите дрехи.

— Мано — каза той, като докосна рамото на зет си, — ние ще тръгваме. Ела!

Мано бавно вдигна рамене.

— Не искам да умра в Пустинята! — промълвиха устните му.

Арва се хвърли към него, сякаш искаше да го задуши с нежността си; малко от някогашната му любов вдъхна живот на мъжа, но скоро той отново бе обзет от примирението:

— Не искам! — повтори Мано.

Дълго време го молеха всички. Тарг се опита дори да го завлече със сила до планера. Ала Мано се съпротивляваше с непобедимата мощ на пасивността.

Тъй като времето напредваше, разтовариха провизиите от четвъртия планер и след пламенна молитва Тарг даде знак за тръгване. Самолетите се издигнаха към слънцето, Арва хвърли последен дълъг поглед на жилището, където нейният съпруг чакаше евтаназията, после, разтърсена от плач, полетя към безкрайната пустош.