Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La mort de la Terre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Rinaldo (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2017 г.)

Издание:

Автор: Жозеф-Анри Рони-старши

Заглавие: Смъртта на земята

Преводач: Красимира Кочанова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Аргус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Светослав Николов

Художник: Щефан Блазер

Коректор: Марина Благоева

ISBN: 954-570-003-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1204

История

  1. — Добавяне

1. Думи през пространството

Ужасният северен вятър утихна. От петнадесет дни грозният му глас изпълваше оазиса с тъга и страх. Наложи се да вдигнат заслоните за ураганна защита и топлиците от еластичен силиций. Постепенно оазисът започна да се охлажда.

Тарг, пазачът на Големия Планетариум, внезапно изпита частица от светлата радост на хората, живели някога в божествената епоха на водата. Колко прекрасни са били растенията тогава!

Мисълта му го пренесе в началото на вековете, когато океаните са покривали три четвърти от света, а човекът се е движил сред извори, реки, потоци, езера и мочурища. Колко поколения на растителния и животинския свят са се рояли сред тази свежест! Гъмжал е живот дори в дълбините на моретата. Съществували са прерии и гори, савани и колонии от водорасли. Безкрайно бъдеще се е простирало пред всички създания.

Едва ли тогава човекът е предчувствал, че далечните му потомци ще треперят в очакване на края. Дали е можел да си представи, че агонията ще продължи повече от сто хилядолетия?

Тарг вдигна очи към небето, по което отдавна нямаше облаци. Утринта все още бе прохладна, но към обяд оазисът щеше да се превърне в пещ.

— Наближава жътвата! — промълви пазачът. Лицето му имаше цвят на сажди, очите и косите му бяха черни като антрацит. Като на всички Последни Хора гръдният му кош беше огромен, а коремът — хлътнал. Малки челюсти, фини ръце и по-скоро ловки, отколкото силни крайници. Към тялото му прилепваше мека и топла като античната вълна дреха, изтъкана от минерални нишки. Замисленият блясък на очите и тесните скули подчертаваха примирението и плахата красота, която цялото му същество излъчваше.

Тарг не бързаше да се откъсне от въображаемата гледка на житно поле и правоъгълници от дървета, отрупани с плодове и листа.

„Свещени векове — помисли си, — изумителни зори на времената, в които растенията са покривали младата планета!“

Тъй като Големият Планетариум беше на границата между оазиса и пустинята, той можеше да вижда зловещия пейзаж от гранит, силиций и метали, безутешна равнина, разпростряла се до подножието на голите планини, без ледници, без извори, без нито един стрък трева или следа от лишеи. В тази пустиня на смъртта оазисът с правоъгълните си насаждения и металните си селища представляваше само едно нищожно петно.

Тарг сякаш почувства върху себе си огромната самота и неумолимостта на върховете. Вдигна меланхолично глава към раковината на Големия Планетариум.

Раковината разпростираше сернистото си венчелистче към дъгата на планините. Изградена от аркум и чувствителна като мембрана, тя приемаше единствено излъчваните в простора ритми на оазисите и в зависимост от регулирането приглушаваше тези, на които пазачът не трябваше да отговаря.

Тарг я обичаше като символ на редките приключения, които все още можеха да се случат на човешките същества; когато беше много тъжен, той се обръщаше към нея и се надяваше да му вдъхне смелост или надежда.

Един глас го накара да трепне. Усмихна се леко, когато видя, че към площадката се изкачва млада жена. Косите й с цвета на мрака бяха свободно разпилени, гръдта й се вълнуваше, гъвкава като високите стъбла на житните растения. Пазачът я съзерцаваше с любов.

Сестра му Арва беше единствената, която го караше да изпитва непредвидими и прелестни мигове. Струваше му се, че в дълбините на тайнственото дреме някаква сила, която ще спаси хората.

Тя възкликна със сдържана усмивка:

— Времето е хубаво, Тарг… Растенията са щастливи!

Девойката вдъхна успокояващия мирис, който бликаше от зелената плът на листата; черният блясък на очите й сякаш пулсираше. Три птици се рееха над дърветата, сетне се спуснаха и кацнаха на края на платформата. Бяха едри колкото някогашните кондори, очертанията им — чисти като на красиви женски тела, огромните им посребрени крила блестяха подобно на аметисти, а от краищата им се излъчваше виолетово сияние. Главите им бяха големи, човките много къси, гъвкави, червени като устни; изражението на очите им напомняше това на човешките. Едната от птиците вдигна глава и издаде разчленени звуци. Тарг хвана неспокойно ръката на Арва:

— Разбра ли? — каза той. — Земята се раздвижва.

Въпреки че от доста дълго време нито един оазис не бе унищожен от земетръси, а и силата на трусовете беше много намаляла от онези мрачни времена, когато те са пречупили могъществото на хората, Арва се обезпокои също като брат си.

Но една своенравна мисъл прелетя през ума й.

— Кой знае — каза тя — дали, след като причиниха толкова злини на нашите братя, земетресенията няма да се окажат благословени за нас?

— И по какъв начин? — попита снизходително Тарг.

— Като изкачат отново на повърхността част от водите!

Той често беше разсъждавал над това, без да го сподели с никого, защото подобна мисъл би изглеждала нелепа и почти богохулна за изпадналото в немилост човечество.

— Значи и ти си мислила за същото! — възкликна възбудено той. — Не казвай на никого! Ще ги засегнеш дълбоко!

— Само на теб мога да кажа.

От всички страни прииждаха бели орляци птици, тези, които бяха кацнали най-близо до Тарг и Арва, пристъпваха неспокойно. Младият мъж им говореше, използвайки особен синтаксис. С развитието на интелигентността им птиците бяха научили езика — език, в който се употребяваха само конкретни думи и изречения — картини.

Представата им за бъдещето си оставаше неясна и оскъдна, проницателността им — инстинктивна. Откакто човекът беше престанал да ги използва за храна, те живееха щастливи, неспособни да съзрат собствената си смърт, още по-малко — да осъзнаят края на вида си.

В оазиса се отглеждаха около хиляда и двеста птици и кроткото им присъствие тук беше много полезно. Човекът бе успял да си възвърне инстинкти, изгубени в епохите на неговото могъщество, а средата го сблъскваше с явления, които нито един от наследените от прадедите чувствителни апарати не можеха да уловят. Птиците обаче ги предвиждаха. Ако те — последни останки от животинските видове — изчезнеха, още по-горчива печал щеше да се стовари върху душите на хората.

— Гибелта не е толкова близка! — промърмори Тарг.

В оазиса се надигна глъчка, жителите му започнаха да изскачат от околните селища и посевните площи. Един набит човек, чийто масивен череп като че ли беше сложен напрало върху раменете, се появи в подножието на Големия Планетариум. Той кокореше клетите си очи, лицето му беше с цвят на йод, дланите му — плоски и правоъгълни — се клатеха на късите ръце.

— Ще видим края на света — изръмжа той. — Ние сме последното човешко поколение.

Зад него се чу сподавен смях. Дан, столетникът, се появи с правнука си и с една жена с продълговати очи и бронзови коси. Тя пристъпваше леко като птица.

— Не, няма да го видим — каза жената. — Смъртта на хората ще е бавна… Водата ще намалява дотогава, докато останат само няколко семейства около един кладенец. И ще бъде още по-ужасно.

— Ние ще видим края на света! — упорстваше набитият човек.

— Толкова по-добре! — каза правнукът на Дан. — Нека земята още днес да погълне последните извори!

Тясното му и криво лице излъчваше огромна тъга; самият той сякаш се учудваше, че все още е жив.

— Кой знае дали няма някаква надежда! — прошепна дядото.

Сърцето на Тарг заби по-силно, той сведе към столетника очи, в които блестеше младостта.

— О, татко! — извика той.

Но лицето на стареца се бе вкаменило. Дан отново беше изпаднал в мълчаливия си унес и приличаше на базалтов блок. Тарг не доизрече мисълта си.

На границата на пустинята и оазиса тълпата се увеличаваше. Няколко аероплана, идващи от Центъра, се издигнаха във въздуха. Беше време, когато работата почти никак не ангажираше хората; трябваше само да се чака времето за прибиране на реколтата, защото нито едно насекомо, нито един микроб не бяха оцелели. Принудени да живеят в малки владения, извън които всякакъв „протоплазмен“ живот беше невъзможен, предците бяха водили ефикасна борба срещу паразитите. Дори микроскопичните организми не можеха да се приспособят, лишени от непредвидимите възможности, възникващи в гъсто населените места, в големите пространства, при непрекъснатите трансформации и премествания.

Като господари на разпределението на водата, хората имаха неоспорима власт над съществата, които искаха да унищожат. Отсъствието на домашни и диви животни, типичните преносители на епидемии, беше доближило часа на победата. Сега човекът, птиците и растенията изглеждаха завинаги предпазени от инфекциозни болести.

Но техният живот не бе станал по-дълъг: много от полезните микроби бяха изчезнали заедно с другите, недъзите, присъщи на човешкото устройство, се бяха развили, бяха се появили нови болести причинени като че ли от „минерални микроби“. После човекът започна да открива и вътре в себе си неприятели, подобни на онези, които го заплашваха отвън, и въпреки че женитбата стана привилегия, запазена само за най-приспособимите, организмът рядко достигаше дълбока старост.

Не след дълго няколкостотин души се събраха около Големия Планетариум. Раздвижването беше вяло; традицията на нещастието се предаваше от поколение на поколение и запасите от страх и болка — откуп за могъщите радости и големи надежди — не бяха изчерпани. Последните Хора имаха ограничена чувствителност и почти никакво въображение.

Все пак тълпата беше неспокойна — няколко лица се сгърчиха; настъпи облекчение, когато един четиридесетгодишен мъж скочи от мотрисата и извика:

— Сеизмичните уреди още нищо не сигнализират… Трусът ще е слаб.

— За какво ли се безпокоим? — извика жената с продълговатите очи. — Какво можем да направим или да предвидим? Всички мерки са взети от векове! Ние сме във властта на непознатото! Голяма глупост е да питаш за неизбежна опасност.

— Не, Еле — отговори четиридесетгодишният, — не е глупост, това е животът. Докато хората имат сили да се тревожат, техните дни все още ще носят някаква сладост. След това ще бъдем мъртви от часа на раждането ни.

— Нека да е тъй! — изхили се внукът на Дан. — Нашите мизерни радости и хилави мъки струват по-малко от смъртта.

Четиридесетгодишният поклати глава. Подобно на Тарг и сестра му, той имаше още бъдеще в душата си и сила в широката си гръд. Ясният му поглед срещна младите очи на Арва и нежно чувство го накара да задиша учестено.

През това време още хора се бяха събрали в различни сектори на периферията. С помощта на вълнопредавателите, разположени на всеки хиляда метра, групите без трудности общуваха помежду си.

Беше възможно — по желание — да се чуят шумовете от определена област или пък на цялото население. Това обединяваше множеството и действаше като силен стимулант. Когато съобщение от оазиса на Червените земи завибрира в раковината на Големия Планетариум и се отрази във всеки вълнопредавател, нещо подобно на екзалтация премина през тълпата. Съобщаваше се, че там не само птиците, но и сеизмографите са регистрирали подземни трусове. Това потвърждение за опасността сплоти групите.

Мано, четиридесетгодишният, се беше изкачил на платформата. Тарг и Арва стояха там пребледнели. И тъй като младото момиче леко трепереше, новодошлият промърмори:

— Успокоително е все пак, че оазисите са малобройни и тесни. Няма голяма вероятност да се намират в опасни зони.

— Още повече — добави Тарг, — че именно тяхното местоположение ги е спасило някога.

Внукът на Дан чу думите им и се изхили злокобно:

— Като че ли зоните не се променят във всеки следващ период! Впрочем, не е ли достатъчен и слаб трус, който да удари точно и да пресуши изворите?

Той се отдалечи, изпълнен е унила ирония. Тарг, Арва и Мано потрепериха. За миг те останаха мълчаливи, после четири десетгодишният мъж подхвана:

— Зоните се променят изключително бавно. Отпреди двеста години силните трусове преминаха в широката пустиня. Тяхното въздействие още не е изменило изворите. Единствено Червените земи, Опустошение и Западния оазис граничат с опасни области.

Той съзерцаваше Арва с нежно възхищение, в което кълнеше цветето на любовта. Вдовец от три години, Мано страдаше от самотата си. Беше се примирил, въпреки бунта на собствената му енергия и нежност.

Сурови закони определяха броя на съюзите и ражданията. Но от няколко седмици Съветът на петнадесетте бе вписал Мано сред тези, които отново могат да създадат семейство. Здравето на неговите деца беше причината за това благоволение. И образът на Арва сега изпълваше душата на Мано, а тъмната легенда за сетен път се обливаше в светлина.

— Нека има надежда в нашия страх! — възкликна той. — Нали и в прекрасните времена на Водата смъртта на всеки човек е била за него край на света? Тези, които в момента живеят на земята, са изложени на много по-малко рискове, отколкото нашите бащи през радиоактивната ера.

Той говореше пламенно, опитвайки се да преодолее печалното примирение, което опустошаваше неговите себеподобни. Вековният атавизъм му позволяваше това само на моменти. Все пак, повече от всеки друг, той беше познал радостта да изживееш искрящия и отминаващ миг.

Арва го слушаше благосклонно, но Тарг не можеше да не схване, че се пренебрегва бъдещето на рода. Ако, подобно на Мано, му се случеше да бъде обзет от моментна еуфория, той винаги намесваше и голямата мечта за времето, която беше водила неговите прадеди.

— Няма как да не се интересувам от нашите наследници — отвърна той.

И прибави, протягайки ръка към безкрайната пустош:

— Колко хубав щеше да бъде животът, ако господството ни се простираше над тези ужасни пустини! Никога ли не сте помисляли, че там е имало морета, езера, реки, безбройни растения, а преди радиоактивната епоха и девствени гори? Ах, Мано, девствени гори… Сега хилавият живот опустошава нашето старо отечество!

Мано бавно вдигна рамене:

— Не трябва да мислим за това, защото извън оазисите земята е толкова необитаема за нас, колкото и Юпитер или Сатурн.

Внезапен шум прекъсна разговорите, хората повдигнаха глави и внимателно се заослушваха. Видяха да приижда ново ято птици. Те съобщаваха, че в сянката на скалите едно припаднало момиче е станало плячка на феромагнитите. Докато двата планера се издигаха над пустинята, всички мислеха за странните магнитни създания, които се размножаваха по цялата планета, докато човечеството загиваше. Минутите се проточиха мъчително дълго. Най-сетне планерите се появиха отново. Единият от тях носеше отпуснатото тяло, в което всички разпознаха Елма Номадката. Беше особено момиче, сираче, малко обичана, защото имаше навика да броди сама и това смущаваше себеподобните й. Често се застояваше в някое уединено място.

Поставиха я на площадката на Планетариума. Лицето й, полускрито от дългите черни коси, беше мъртвешки бледо и изпъстрено с кървави точици.

— Мъртва е! — извика Мано. — Те са изсмукали живота й.

— Бедната малка Елма! — рече Тарг. Той я гледаше, изпълнен с жалост, а тълпата, колкото и унила да беше, замърмори думи, изпълнени с омраза към феромагнитите.

Резонаторите, от които се разнесе гръмко съобщение, отклониха вниманието.

„Сеизмографите отбелязват внезапен трус в зоната на Червените земи“.

— Ах! Ах! — извисиха се жални гласове.

Лицата бяха обърнати към Големия Планетариум. Множеството чакаше, настръхнало от нетърпение.

— Нищо! — възкликна Мано след двеминутна пауза. — Ако Червените земи са били засегнати, щяхме вече да го знаем.

Пронизителен вик го прекъсна.

— Страхотен трус… Целият оазис се надига… Катаст…

После — неясни звуци, глух сблъсък, мълчание.

Повече от минута всички чакаха като хипнотизирани. След това тълпата тежко въздъхна; и най-бездействените се раздвижиха.

— Голямо бедствие! — обяви старият Дан.

Никой не се съмняваше в това. Червените земи притежаваха десет планетариума за далечна комуникация, които можеха да се насочват във всички посоки. За да замлъкнат и десетте, трябваше или всички да са изскубнати, или паниката на обитателите да е неописуема.

Насочил предавателя, Тарг отправи някакъв дълъг апел. Нямаше отговор. Необятен ужас тегнеше над душите. Това не приличаше на тревогата на някогашните хора, а беше унищожително, уморено отчаяние. Много неща свързваха Високите извори и Червените земи.

От пет хиляди години двата оазиса поддържаха непрекъснати връзки чрез резонаторите, както и чрез чести посещения с планери и мотриси.

Трийсет релейни станции с планетариуми очертаваха пътя, дълъг хиляда и седемстотин километра, който свързваше двата народа.

— Трябва да чакаме! — извика Тарг, надвесен над площадката. — Ако объркването пречи на нашите приятели да отговорят, те скоро ще се съвземат и ще възвърнат самообладанието си.

Но никой не вярваше, че хората от Червените земи могат да обезумеят до такава степен. Расата им беше още по-слабо емоционална от тази край Високите извори; можеха да изпитват тъга, но не и ужас.

Тарг, който забеляза неверие по лицата на хората долу, подзе отново:

— Ако апаратите им са унищожени, след по-малко от четвърт час пратеници могат да достигнат първата релейна станция.

— Само ако — възрази Еле, — планерите не са засегнати. Що се отнася до мотрисите, надали ще успеят веднага да преминат през местата, които са в развалини.

Междувременно, цялото население се отправи към южната зона. За няколко минути планери и мотриси изсипаха хиляди мъже и жени до Големия Планетариум. Глъчката се усилваше, подобна на продължително дихание и накъсвана от мълчание. Членовете на Съвета на петнадесетте, тълкуватели на законите и единодушни съдници на постъпките, се събраха на площадката. Различаваше се триъгълното лице и тежката, бяла като сол коса на старата Бамар, изпъкналата глава на Омал, нейния съпруг. Седемдесетте години живот не бяха успели да прошарят страховитата му брада. Двамата бяха грозни, но дълбоко уважавани, защото бяха дали поколение без недъзи.

Бамар, след като се увери, че Планетариумът е добре насочен, на свой ред изпрати няколко съобщения. Пред мълчаливия приемник лицето й потъмня още повече.

— Засега Опустошение е читав! — промърмори Омал, — а и сеизмографите не показват никакви трусове в другите населени зони.

Изведнъж се чу остър шум от повикване и докато множеството хипнотизирано се изправяше, прогърмя Големият Планетариум:

„От първа релейна на Червените земи. Два мощни труса разтърсиха оазиса. Броят на мъртвите и ранените е значителен, реколтата е унищожена, водите са заплашени. Планери тръгват за Високите извори.“

Настана невъобразима суматоха. Хора, планери и мотриси се изливаха като порой.

Непознато от много векове вълнение обхвана примирените души; жалостта, страхът и безпокойството сякаш подмладяваха живеещите в Последния Век.

Съветът на петнадесетте заседаваше при закрити врати, докато Тарг, целият треперещ, отговаряше на съобщението от Червените земи и известяваше за скорошното отпътуване на пратениците.

В трагични мигове трите побратимени оазиса — Червените земи, Високите извори и Опустошение — си дължаха помощ. Омал, който прекрасно познаваше обичаите, обяви:

— Имаме запаси за пет години. Една четвърт може да бъде поискана от Червените земи. Също така, ние сме задължени да приютим две хиляди бежанци, ако се налага. Но те ще получават намалени дажби и ще им бъде забранено да се размножават. Ние самите ще ограничим нашите семейства, защото преди да минат петнадесет години, трябва да сведем населението до обичайния размер…

Съветът одобри това припомняне на законите, после Бамар се провикна към тълпата:

— Ще обявим имената на тези, които ще заминат за Червените земи. Няма да са повече от девет. Следващите ще бъдат изпратени, когато узнаем нуждите на нашите братя.

— Искам да замина — помоли пазачът.

— И аз! — добави бързо Арва.

Очите на Мано блеснаха:

— Ако Съветът реши, и аз ще бъда между пратениците.

Омал им хвърли одобрителен поглед. И той някога, като тях, беше изпитвал тези спонтанни желания, толкова рядко срещани сред Последните Хора.

Вълнуваше се и един крехък юноша на име Амат, докато тълпата чакаше мълчаливо решението на Съвета.

Подчинени на хилядолетни правила, приучени към монотонно съществуване, смущавано само от метеоритите, хората бяха загубили вкуса към инициативата. Примирени, покорни, надарени с голяма, но пасивна смелост, те не изпитваха потребност от приключения. Необятните пустини, които ги заобикаляха, изпразнени от каквото и да било човешко присъствие, тежаха както върху постъпките, така и над мислите им.

— Нищо не пречи на Тарг, Арва и Мано да тръгнат — отбеляза старата Бамар. — Но пътят е дълъг за Амат. Нека Съветът реши.

Докато Съветът заседаваше, Тарг съзерцаваше зловещата шир. Смазваше го горчива болка. Катастрофата в Червените земи го потискаше по-силно, отколкото неговите събратя. Техните надежди не се простираха по-далеч от желанието да се забави процесът на крайния упадък, а той упорстваше в мечтата си за щастливи промени. Обстоятелствата обаче горчиво потвърждаваха традицията.