Жозеф-Анри Рони-старши
Смъртта на Земята (14)

14. Евтаназията

Отминаха три години. Благодарение на водородосъдържащите вещества, запасите от вода почти не бяха намалели. Натрупаните провизии също бяха в голямо количество, а освен това имаше още и в другите оазиси. Но въпреки че Арва и Тарг изследваха неуморно и на големи разстояния пустинята, досега не бяха открили никаква следа от извор.

Съдбата на Червените земи безпокоеше бегълците. Често някой от тях отправяше съобщение в Големия Планетариум. Никой не отговаряше. Братът и сестрата няколко пъти отиваха до оазиса. Заради неумолимия закон те не смееха да кацнат, а само кръжаха. Нито един обитател не забеляза тяхното присъствие. Видяха как евтаназията върши своето дело. Много повече хора, отколкото изискваше законът, бяха вече покойници. Към тридесетия месец едва ли имаше останали повече от двадесетина души.

 

 

В една есенна утрин Арва и Тарг отново потеглиха. Смятаха да минат по двойния път, който свързваше от незапомнени времена Екваториала на Дюните и Червените земи. Междувременно Тарг щеше да се отклони към някаква местност, която го беше впечатлила при предишните му кръстосвания. Арва трябваше да го чака в една от релейните станции, служещи и за убежища. Щяха да поддържат връзка, тъй като Тарг носеше подвижен вълнопредавател, приемащ човешкия глас на повече от хиляда километра. Както и при предишните им разузнавания, щяха да се свързват с Ере и с децата. Всички планетариуми на оазисите и релейните станции бяха поддържани в добро състояние.

Никаква опасност не грозеше Ере. Тези, които свише доминираха над човешкия живот, не я подлагаха на повече рискове, отколкото Тарг и Арва. Децата бяха пораснали; тяхната зрялост, преждевременна като на всички Последни Хора, не се различаваше от тази на възрастните. Двете по-големи — синът на Мано и дъщерята на пазача — работеха прекрасно с уредите и можеха да управляват машинната енергия. Срещу сляпото настъпление на феромагнитите те противопоставяха ума и силата на човека.

 

 

Предишната вечер Тарг бе прекарал дълги часове да изследва почвата и околностите на терена, който обитаваха. Всичко беше нормално.

Преди заминаването двете семейства се събраха около планерите. Както преди всяко пътуване, това бе вълнуващ момент. Огряна от утринната светлина, малката група сякаш символизираше цялата човешка надежда, цялата воля за живот, цялата древна енергия на моретата, горите, саваните и градовете. Там, в Червените земи, тези, които все още пъплеха, вече не бяха нищо друго, освен сенки. Тарг обгърна своето поколение и поколението на Арва с дълъг, изпълнен с любов поглед. Блясъкът на светлата коса като че ли беше преминал от Ере към дъщеря й. Двете покрити със злато глави почти се докосваха: каква свежест струеше от тях!…

Каква дълбока и светла картина!

Останалите, въпреки черните си лица и антрацитните очи, също излъчваха необикновена живост — нещо от пламтящия поглед на Тарг или от желанието за щастие у Мано.

— О! — извика той. — Колко е трудно да ви напусна! Но ако заминем заедно, опасността би била по-голяма!

Всички, дори и децата знаеха, че спасението сега е в някой потаен кът на пустинята. Знаеха също, че оазисът — люлката на техния живот — все още е обитаван. И тъкмо затова изпращаха по няколко пъти на ден съобщения чрез планетариумите.

— Време е! — каза накрая Тарг.

Невидимата тръпка на енергията опъна крилата на планерите. Те се издигнаха и изчезнаха в седефено — сапфиреното утро. Ере ги виждаше как се смаляват на фона на хоризонта. Въздъхна. Когато Арва и Тарг не бяха тук, безнадеждността тежеше още по-силно над нея. Оглеждаше оазиса с боязлив поглед и всеки жест на малките събуждаше безпокойството й. Странно нещо! Страхът извикваше опасности, неприсъщи на сегашния свят. Не се боеше нито от минерала, нито от феромагнитите, а от появата на непознати хора, от силуети, които биха изникнали от бездънната и необитаема пустош… Този странен атавистичен инстинкт я караше понякога да се усмихва, но по-често да настръхва, особено когато вечерта спускаше черните си сенки над Екваториала на Дюните.

 

 

Братът и сестрата пореха главозамайващите висини на въздушното море. Обичаха скоростта. След толкова пътувания, у тях не беше угаснала радостта да предизвикват пространството. Мрачната планета изглеждаше сразена. Те виждаха под себе си зловещи равнини, неравни скали, а планините като че ли се втурваха срещу им, за да ги унищожат.

Но ето че само с едно незначително движение те се издигаха триумфално над пропасти и високи върхове. Страховита, гъвкава и подчинена, енергията пееше тихо своя химн — планината беше премината, леките планери се спуснаха към пустините, където неясни, изчакващи, тежки, еволюираха феромагнитите. Колко жалки и смешни изглеждаха! Но Тарг и Арва познаваха скритата им сила. Те бяха победителите. Времето беше пред тях и за тях, нещата съвпадаха с тъмната им воля; един ден техните потомци щяха да раждат чудесни идеи и да управляват необикновени енергии…

Тарг и Арва решиха да отидат най-напред до Червените земи. Мислите им се стремяха към последното убежище на техните себеподобни със страстно желание, в което прозираше страх, отчаяние, дълбока любов и мъка. Докато хората все още оцеляваха, щеше да има нежна и крехка надежда.

Когато и те най-накрая изчезнеха, планетата би станала още по-зловеща, пустините — още по-грозни и по-огромни.

След кратката нощ, прекарана на една от релейните станции, пътешествениците поговориха с Ере и децата чрез планетариума. Не толкова, за да се успокоят, колкото да превъзмогнат поне донякъде разделящото ги пространство. После полетяха към оазиса.

Стигнаха, преди да преполови денят.

Оазисът изглеждаше неизменен. Такъв го бяха напуснали, такъв го виждаха сега в обектива на окулярите. Жилищата от аркум проблясваха на слънцето, открояваха се площадките на вълновите предаватели, заслоните на мотрисите и планерите, трансформаторите на енергия, съоръженията, които някога са черпили вода от вътрешността на земята, и полетата, където бяха покълвали последните растения. Навсякъде бе запечатана картината на човешкото могъщество и сила. При първия сигнал цялото това неизчислимо могъщество можеше да бъде отприщено и управлявано; огромни можеха да бъдат извършените работи. Толкова ресурси дремеха неизползвани, подобно на лъчите в безкрайния етер! Безсилието на човека беше присъщо на самата му същност: роден от водата, той изчезваше заедно с нея.

В продължение на няколко минути планерите кръжаха над оазиса. Той изглеждаше пуст. Нито един мъж, жена или дете не се показваха на прага на жилищата, по пътищата или необработените полета. Тази самота вледеняваше душите на двамата.

— Дали всички вече са мъртви? — прошепна Арва.

— Може би! — отговори Тарг.

Планерите слязоха толкова ниско, че почти докоснаха покривите на къщите и площадките на планетариумите. Навсякъде мълчание и неподвижност — като в гробница. Дори прахът по пътищата не помръдваше. Единствено образуванията на феромагнитите се придвижваха лениво.

Тарг реши да кацне на една площадка и пусна в действие вълнопредавателя. Мощен зов премина по раковините.

— Хора! — извика изведнъж Арва.

Той се издигна отново. Видя двама души на прага на едно жилище и няколко мига се колеба дали да ги повика. Въпреки че жителите на оазиса едва ли представляваха нещо повече от жалки човешки останки, Тарг почиташе дълбоко своя вид и уважаваше закона, който бе запечатан във всяка фибра на тялото му. За него законът беше голям като самия живот, страшен, безкрайно мъдър, ненарушим. И понеже законът го отлъчваше завинаги от Червените земи, той му се подчиняваше.

Гласът му трепереше, когато се обърна към тези, които току-що се бяха появили:

— Колко живи хора има в оазиса?

Двамата мъже вдигнаха бледите си лица, белязани от учудващо спокойствие. После единият от тях отговори:

— Все още сме пет… Тази вечер ще бъдем освободени!

Сърцето на пазача се сви. Той разпозна в погледите, които срещнаха неговия, мъглявото излъчване на евтаназията.

— Можем ли да слезем? — попита смирено. — Законът ни е осъдил на изгнание.

— Законът свърши! — прошепна вторият. — Престана да действа в момента, в който приехме великото лечение…

При звука на гласовете им се появиха и другите трима — двама мъже и една жена. Всички следяха планерите с унесен поглед.

Тарг и Арва се приземиха. Настъпи кратко мълчание. Пазачът гледаше жадно последните от неговите себеподобни. Смъртта беше в тях: никакво лекарство не можеше да победи сладката отрова на евтаназията.

Жената, съвсем млада, бе най-бледа от петимата. До вчера тя все още носеше бъдещето в себе си, днес изглеждаше по-възрастна от столетница.

— Защо поискахте да умрете? — възкликна Тарг. — Изчерпана ли е водата?

— Какво ни интересува водата! — прошепна младата жена. — Защо да живеем? Защо ли са живели и нашите прадеди? Необяснима лудост в продължение на хилядолетия ги е карала да се съпротивляват на волята на природата. Искали са да пребъдат вечно в един свят, който вече не е бил техен. Приели са едно отвратително съществуване, само и само да не изчезнат. Нима е възможно и ние да следваме жалкия им пример?… Толкова сладко е да умреш!

Тя говореше бавно, с чист глас. Думите й причиняваха ужасна болка на Тарг. Всеки атом в тялото му се бунтуваше срещу подобно примирение. А спокойната радост, която излъчваха лицата на агонизиращите, оставаше необяснима за него.

Той замълча. С какво право би се опитал да вгорчи края им, след като той вече беше неизбежен?… Клепачите на младата жена се притваряха. Слабото й вълнение гаснеше, дишането й с всяка изминала секунда се забавяше и, подпряна на една стена от аркум, тя повтори:

— Толкова сладко е да умреш!

А единият от мъжете прошепна:

— Освобождението е близко.

После всички зачакаха. Младата жена бе легнала на земята и едва дишаше. Бледнината бързо покриваше бузите й. Отвори за миг очи, погледна Тарг и Арва с милостива нежност:

— Лудостта на страданието бушува във вас — промълви тя.

Ръката й се повдигна и бавно падна. Устните й потръпнаха. Последна тръпка премина и по тялото й. Сетне крайниците й се изопнаха и тя угасна тихо, като малка звезда на хоризонта.

Четиримата й другари я гледаха с радостно спокойствие.

Единият от тях прошепна:

— Животът никога не е бил привлекателен, дори и по времето, когато земята е усещала могъществото на хората…

Ужасени, Тарг и Арва дълго останаха безмълвни. После смирено покриха последната представителка на бъдещето на Червените земи. Но не им стигна смелост да дочакат другите. Абсолютната неизбежност на тяхната смърт ги изпълваше с ужас.

— Да тръгваме, Арва — каза Тарг тихо. — Ние и нашите деца вече сме единственият, последният шанс на човешкия род.

Придружителката му обърна към него лице, обляно в сълзи.

— Въпреки всичко — изхълца тя, — беше голямо утешение да знаеш, че в Червените земи все още живеят хора. Колко пъти тази мисъл ми е давала сили… А сега, сега!

Ръката й сочеше ширналите се неумолими и непристъпни планини на запад.

— Всичко свърши, братко мой!

Той също бе свел глава. Но, възпротивявайки се на болката, извика с блеснали очи:

— Само смъртта ще унищожи надеждата ми…

Планерите летяха по маршрута си в продължение на няколко часа. Забавиха скоростта, когато наближиха мястото, към което се стремеше Тарг. Арва избра една релейна станция, където щеше да го чака. После, след като чу гласовете на Ере и децата по планетариума, пазачът полетя сам към пустинята. Вече познаваше в общи линии местността, над която трябваше да измине хиляда и двеста километра.

Колкото по-далеч отиваше, толкова по-хаотичен ставаше пейзажът. Отмина една планинска верига, след нея отново се появи разпокъсаната от възвишение долина. В момента летеше над напълно неизвестна област. Няколко пъти слизаше почти до повърхността, но странно главозамайване го подтикваше да преодолява нови километри от пътя.

Огромна червеникава стена препречи хоризонта. Авиаторът я прекоси и полетя над бездната от мрачни пропасти, чиято дълбочина не можеше да се определи. Навсякъде личаха следите от огромни конвулсии: цели планини се бяха сгромолясали, други се издигаха, готови на свой ред да се срутят в бездънната празнина. Планерът описваше дълги параболи над този изумителен пейзаж. Повечето от пропастите бяха толкова широки, че в тях можеха да се поберат десетки самолети.

Тарг запали големия фар и наслуки започна проучването. Навлезе най-напред в една цепнатина, която се простираше в подножието на отвесните скали. Светлината като че ли се разпадаше, преди да достигне дъното й, което се оказа без изход.

Втората пропаст изглеждаше по-благодатна за изследване. Няколко галерии се спускаха дълбоко под земята. Тарг ги проучи, но отново без резултат.

Третото пътуване беше главозамайващо. Планерът слезе на повече от два километра, преди да докосне земята. Дъното на тази огромна дупка образуваше трапец, чиято най-къса страна беше около двеста метра. Навсякъде зееха пещери. Мина цял час, докато ги обиколи. С изключение на две, всички останали свършваха с плътни стени. Двете пещери имаха множество отвори, но прекалено тесни, за да проникне човек.

— Нищо! — промърмори Тарг, в момента, в който се готвеше да ги изостави. — Ще се върна отново.

Изведнъж изпита същото странно чувство, което бе усетил преди десет години, в навечерието на голямата катастрофа.

Издърпал бързо хидроскопа си, той погледна стрелката и нададе триумфиращ вик: в една от пещерите имаше водни изпарения.