Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La mort de la Terre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Rinaldo (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2017 г.)

Издание:

Автор: Жозеф-Анри Рони-старши

Заглавие: Смъртта на земята

Преводач: Красимира Кочанова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Аргус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Светослав Николов

Художник: Щефан Блазер

Коректор: Марина Благоева

ISBN: 954-570-003-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1204

История

  1. — Добавяне

16. Във вечната нощ

Планерът бе вече на не повече от двадесет метра над земята. С пълна скорост, той щеше да падне право надолу и да се разбие, когато Тарг инстинктивно го вдигна отново.

Описвайки елегантна парабола, той полетя към покрайнините на обителта. След като се приземи, пазачът остана неподвижен, парализиран от болка пред огромния и хаотичен гроб: тук, в мрака на земята, почиваха съществата, които обичаше най-много от всичко.

Дълго време мислите се блъскаха безредно в мозъка му. Вече не се питаше за причините за катаклизма, а забелязваше само дивата жестокост, която смътно свързваше с всички нещастия, случили се през този ужасен седемдневен период. Картините преминаваха в безпорядък през съзнанието му.

Непрестанно виждаше своите близки такива, каквито ги беше оставил вечерта преди тръгването. После спокойните силуети биваха отнесени от неназовимия ужас… Земята се отваряше. Виждаше ги как изчезват. Ужасът, изписан на лицата им. Те викаха този, в когото вярваха и който може би точно в часа на тяхната смърт мислеше, че е победил съдбата…

Когато най-накрая беше в състояние да разсъждава, Тарг все пак се опита да си обясни причините за катастрофата. Дали тя се дължеше на нов планетен трус? Не! Нито един сеизмограф не беше регистрирал и най-малко разместване. Наистина, освен няколко хектара от оазиса и пустинята, само семейната обител беше засегната. Изглежда, нещастието се дължеше на предишни обстоятелства: разтрошените подпочвени пластове се бяха сгромолясали. Така събитието, което разби последната му надежда, не представляваше голяма конвулсия на природата, а съвсем малка, по отношение на планетарните мащаби, злополука.

Въпреки това, Тарг вярваше, че и тук прозира същата космическа воля, която беше осъдила оазиса…

Болката не го остави да бездейства дълго. Той се зае да проучи развалините, сред които не се забелязваше никаква останка от човешки труд. Акумулаторите на енергия, машини за копане, дълбаене, пробиване, всевъзможно обработване, стриване, планери, мотриси, къщи… всичко чезнеше в масата от скали и камъни. Къде бяха затрупани Ере и децата? Изчисленията сочеха само безнадеждна приблизителност — трябваше да се действа напосоки.

 

 

Тарг насочи на север машините за разкопаване и изхвърляне на пръстта, след това засили до максимум протоатомната енергия и атакува огромния ров. В продължение на цял час машините бръмчаха. Криковете повдигаха каменни блокове и методично ги отхвърляха назад, кобалтовите параболоиди разбиваха едрия чакъл, а трамбовачите постепенно, с бавни и мощни удари, укрепваха стените. Когато ровът достигна двадесет метра дължина, се показа един планер, после голям планетариум с гранитна стойка и приспособленията, после къща от аркум.

Тяхното местоположение потвърждаваше точността на изчисленията на Тарг. Като предположи, че катастрофата е изненадала семейството близо до жилището, той прецени, че трябва да се копае на запад. Ако Ере и децата са могли да стигнат до планетариума, който е осъществявал връзката между Екваториала на Дюните и Червените земи /както го караше да мисли нещастния случай с Арва/, значи търсенията трябваше да се насочат на югозапад.

Пазачът разположи апаратите между двете най-вероятни места и отново започна работа, „Хуманизирани“ от неизчислимите усилия на поколенията, огромните машини притежаваха могъществото на стихиите и фината деликатност на човешката ръка. Те повдигаха скали, отмахваха земята и камъните. Беше достатъчен само лек натиск, за да се насочат, ускорят, забавят или спрат. В ръцете на Последния Човек те представляваха такава сила, каквато в примитивните времена не е притежавало нито едно племе, нито дори цял народ…

Показа се покрив от аркум, извит, изгърбен и на места разцепен от каменен блок. Но Тарг го позна! От пристигането им в Екваториала на Дюните този покрив беше приютявал цялата нежност, всичките мечти и надежди на последното човешко семейство… Той спря машините, които бяха започнали да го повдигат, и се загледа в него с ужас и тъга. Каква ли тайна криеше? Каква ли драма щеше да порази нещастника, смазан от страдание и умора?

Няколко дълги мига пазачът се колебаеше дали да поднови работата си. Накрая, като разшири една пукнатина, той се промъкна в жилището.

Стаята, в която се озова, беше празна. Преграждаха я няколко блока, които бяха изтръгнали едно легло от стената и го бяха смачкали. Масата беше станала на трески, няколко съда от гъвкав алуминий лежаха смазани под камъните.

Тази гледка, макар да носеше безличния характер на материалните разрушения, извикваше до болка вълнуващи сцени. Целият треперещ, Тарг премина в съседното помещение — то зееше празно и опустошено като предишното. Той обходи последователно всички кътчета на къщата. И когато отново се озова в първата стая, на няколко крачки от входната врата към тревогата му се прибави смайване.

— Съвсем естествено е — прошепна пазачът, — при първия сигнал за опасност те да избягат навън…

Опита се да си представи по какъв начин е започнало всичко и картината, която Ере си е изградила за опасността. Обзеха го противоречиви мисли и чувства. Едно впечатление обаче оставаше неизменно: инстинктът трябва да е завел семейството до планетариума на Червените земи. Следователно, беше логично да се отправи нататък. Но как? Стигнала ли е Ере до Големия Планетариум, или е умряла по пътя? Неразбраните думи, изречени от Арва, изплуваха в паметта му. Произшествието им даваше смисъл. Ере или едно от децата, а може би всички, почти сигурно се бяха добрали дотук. Трябваше по най-бързия начин да започне отново работа, която да не попречи на действието на подземните комуникации.

Веднъж взел решение, Тарг повдигна входната врата и предприе бързо проучване. Но каменните блокове и едрият чакъл представляваха непреодолимо препятствие. Излезе през покрива и отново пусна машините на югозапад. После разположи апаратите на север и те подхванаха подземната галерия. Погрижи се и за Арва, чиято летаргия постепенно започваше да прилича на нормален сън.

С очи, приковани в послушните механизми, Тарг зачака с изострена бдителност. От време на време насочваше работата им с бегъл жест, спираше някое острие, нож, витло или турбина, за да огледа терена. Най-накрая забеляза извитата стойка на планетариума и блестящата му раковина. От този момент нататък той непрекъснато следеше действията на машините. Работеха единствено чувствителните механизми, които, според обстоятелствата, повдигаха тежките камъни или обираха дребните останки.

Изведнъж пазачът нададе злокобен вик, подобен на стон на агонизиращ човек… Беше се появила слаба светлина, същия този гъвкав и жив проблясък, който бе забелязал и в деня на нещастието, сред развалините на Червените земи. Сърцето му се вледени, зъбите изтракаха. Движенията му се забавиха, очите се напълниха със сълзи; той остави да работят само ръцете на машините, по-сръчни и внимателни, отколкото ръцете на човек.

После спря всичко и със задавено хълцане повдигна пред гърдите си тялото, което толкова силно беше обичал…

Внезапно вълна на надежда премина през вцепененото му съзнание. Стори му се, че Ере все още не е изстинала. Трескаво постави хигроскопа върху бледите й устни…

Беше изчезнала във вечната нощ.

Той дълго я гледа, Ере бе му открила поезията на древните времена; мечтите на чудесната младост бяха преобразували сивата планета. Ере беше любовта, която го правеше безкраен, чиста и сякаш вечна. А когато я държеше в ръцете си, му се струваше, че вижда отново целия безброен човешки род.

— Ере, Ере… — прошепна той. — Ере, свежест на света! Ере, последен сън на хората!

После, вдървен, целуна косите на своята съпруга с горчива и страстна целувка, и започна отново работа.

Един по един извади всички. Минералът се беше показал по-малко жесток към тях, отколкото към младата жена. Беше им спестил бавната смърт. Каменните блокове бяха сплескали черепите им, изтръгнали сърцата, премазали крехките тела…

Тарг падна на земята и дълго плака. Болката, огромна като света, го изпълваше. Разкайваше се горчиво, че се е борил срещу неумолимата съдба. Думите на умиращата в Червените земи жена отекваха в душата му като погребален звън на вечността…

Една ръка докосна неговото рамо. Той мигновено се изправи и видя Арва, бледа и залитаща. Беше толкова сломена, че в очите й нямаше нито една сълза, а зениците й бяха неестествено разширени от жестоката безнадеждност на ситуацията. Шепнеше с беззвучен глас:

— Трябва да умрем! Трябва да умрем!

Погледите им проникнаха дълбоко един в друг. Бяха се обичали много, всеки ден от живота си, в реалността и мечтите. Споделяли бяха пламенни надежди, а в безкрайното нещастие страданието ги бе свързвало в още по-силна връзка.

— Трябва да умрем! — повтори той като ехо.

После те се прегърнаха силно и за последен път едно срещу друго затуптяха две човешки сърца…

Тя мълчаливо поднесе към устните си тубата с иридий, която носеше винаги със себе си… Тъй като дозата беше силна, а Арва — много изтощена, евтаназията трая съвсем кратко време.

— Смъртта, смъртта — шепнеше несвързано агонизиращата жена. — О! Как сме могли да се страхуваме от нея!

Очите й се замъглиха, устните й се разтеглиха в щастлива усмивка, съзнанието й угасна и последният дъх се изтръгна от гърдите й.

 

 

На Земята остана само един човек. Седнал на някакъв порфирен блок, отдаден на мъката и спомените си, той отново изживяваше голямото пътуване към Началото, което така пламенно беше развълнувало душата му… Видя първичното море, още хладно, гъмжащо от живот — безсъзнателен и невидим. После — глухите и слепи същества, изпълнени с необикновена сила и плодовитост. Видението породи божествена светлина, която създаде миниатюрните си храмове; родените от Слънцето създания откриха своето съществуване. Цялата земя се събуди. Морският живот се разпространи навсякъде — мълчалив, смътен, неопределен. В продължение на три хиляди века възникнаха крехките тела на насекомите, земноводни и влечуги опознаха горите от гигантска папрат. Когато дърветата разклониха могъщите си стебла, се появиха огромните влечуги. Динозаврите бяха големи като кедри, птеродактилите летяха над огромни мочурища… През същата тази ера се родиха и първите бозайници — слаби, тромави и тъпи.

Те бродеха жалки и толкова дребни, че трябваше да минат сто хиляди години, преди да достигнат теглото на игуана. В продължение на много хилядолетия съществуването им си оставаше почти незабележимо. Въпреки това, бозайниците не преставаха да растат. Дойде часът, когато техният вид разцъфтя и се наложи по всички краища на саваната и в сенките на високите гори. Сега те станаха великани. Динотериумът, мамутът, носорозите, бронирани като стари дъбове, хипопотамите с ненаситните си търбуси, дивите бикове, гигантският и жълтият лъв, тигърът, пещерната мечка, китът — огромен колкото няколко диплодоки, кашалотът с уста като пещера… всички те сякаш поглъщаха разпиляната сила.

След това планетата остави да процъфти човекът; неговото царуване бе най-жестоко, най-могъщо — и последно. Той стана великият разрушител на живота. Горите умряха, а с тях и безбройните им обитатели; животните бяха изтребени или осакатени. Беше време, когато невидимите енергии и тайнствените минерали също изглеждаха поробени; победителят подчини могъщата сила, която съединява атомите.

— Тази лудост предвещаваше смъртта на земята… смъртта на земята заради нашето Царство! — промълви тихо Тарг.

Тръпка премина през тялото му. Прозря, че това, което все още поддържаше неговата плът, беше продължавало непрестанно от самото начало. Нещото, което бе оживяло в първичното море, върху живителната тиня, в мочурищата, горите, в саваните и в безбройните градове на човека, никога не беше прекъсвало, чак до него самия… И ето! Сега той бе единственият човек на земята, станала отново огромна…

Нощта настъпваше. Небосводът запали прекрасните си светлини, които трилиони човешки очи бяха съзерцавали. Останаха само две зеници, за да ги гледат!… Тарг откри любимите си съзвездия, после видя да изгрява и опустошителната луна — проядена, посребрена, легендарна, и протегна тъжно ръце към нея…

От устата му се изтръгна последно стенание, смъртта се настани в сърцето му и, отказвайки се от евтаназията, той излезе от развалините и отиде да легне в оазиса, сред феромагнитите.

Скоро няколко частици от последния човешки живот смирено се вляха в Новия Живот.

Край