Жозеф-Анри Рони-старши
Смъртта на Земята (2)

2. Към Червените земи

Деветте планера летяха над Червените земи. Те не се отклоняваха от двата пътя, които от сто века насам използваха и мотрисите. Прадедите бяха построили огромни заслони от чисто желязо, с планетарни резонатори и множество не толкова големи релейни станции. Двата пътя бяха добре поддържани.

Тъй като мотрисите минаваха рядко по тях, колелата им бяха направени от много еластични минерални нишки, а и хората от двата оазиса знаеха донякъде да използват огромната енергия, овладяна от техните предшественици, поддръжката изискваше повече наблюдение, отколкото работа. Феромагнитите почти не се показваха и причиняваха незначителни щети. Пешеходец би могъл да върви цял ден почти без да усети вредното им влияние, но не беше разумно да прави дълги почивки и най-вече да заспива, защото така много хора бяха загубили като Елма всичките си червени кръвни телца и бяха умрели от анемия.

Никаква опасност не грозеше деветимата. Всеки управляваше лек планер, който можеше да носи четирима души. Дори ако се случеше две трети от машините да претърпят катастрофа, експедицията нямаше да се провали.

Планерите бяха конструирани от свръхеластична материя и можеха да устояват на тежки удари, както и на урагани.

Мано беше поел водачеството. Тарг и Арва пореха въздуха задружно. Възбудата на младия мъж растеше. Предаваните от поколение на поколение разкази за големи катаклизми непрестанно се въртяха в ума му.

От петстотин века хората обитаваха незначителни територии на планетата.

Сянката на упадъка бе предшествала катастрофите. От древни времена — още в първите векове на радиоактивната епоха — беше започнало да се забелязва намаляването на водите. Много учени предсказваха, че човечеството ще загине от суша. Но какъв ефект можеха да имат тези предвиждания върху народи, които виждаха ледници да покриват планините, буйни реки да напояват местностите, в които те живеят, безбрежни морета да се плискат около континентите? Водата обаче намаляваше — бавно, но сигурно поглъщана от земята и изпарявана в небето. Във високите атмосферни слоеве водната пара се разлагаше непрестанно от ултравиолетовите лъчи на кислород и водород, водородът отлиташе в междузвездното пространство. После дойде ред и на големите катастрофи.

Човекът стана свидетел на страхотни промени на земната повърхност. Понякога се случваше за един ден земетресенията да унищожат десет-двадесет града и стотици села. Образуваха се нови планински вериги, двойно по-високи от масивите на Алпите, Андите или Хималаите. От век на век водата ставаше все по-малко. Нови и нови невероятни явления водеха към по-лошо. На повърхността на слънцето се извършваха метаморфози, които, според зле разтълкувани закономерности, се отразяваха пагубно на бедната ни планета. Заредиха се големи катаклизми с отчайващи последици: високи до двадесет и пет — тридесет хиляди метра планини, изчезнали огромни количества вода…

Знаеше се, че в началото на тези звездни метаморфози населението на Земята е достигало двадесет-тридесет милиарда души. Разполагало е с огромна енергия, която се извличала от протоатомите (както и сега, макар и по несъвършен начин, все още се добива), и хората въобще не се разтревожили от изчезването на водата. Дори се ласкаели от мисълта, че в близко бъдеще ще живеят от органични продукти, създадени от химиците.

На няколко пъти тази стара мечта изглеждала осъществена, но странни болести и бързи израждания унищожавали подложените на подобни експерименти групи. Наложило се да се върнат към храните на прадедите. Всъщност и тези храни претърпели известни промени, дължащи се както на развитието на селското стопанство, така и на научните технологии. Намалените дажби стигали да се поддържа животът на хората, а храносмилателните органи за по-малко от сто века атрофирали значително, докато дихателният апарат се увеличавал правопропорционално с разреждането на атмосферата.

Изчезнали и последните диви животни. Питомните, в сравнение с предшествениците си, се превърнали в същински зоофити, яйцеобразни и уродливи същества с недоразвити крайници и деградирали от изкуственото хранене челюсти. Само някои видове птици успели да избегнат деградацията и да еволюират в интелектуално отношение.

Нежността, красотата и грацията им бяха нараствали от век на век. Те правеха неподозирани услуги, дължащи се на инстинктите им, по-изтънчени от тези на техните господари. Приносът им бе особено ценен в лабораторните изследвания.

Хората от тази епоха водеха неспокойно съществуване. Прекрасната и тайнствена поезия на живота беше мъртва. Нямаше я вече прелестта на дивата природа, нямаше ги огромните свободни пространства: гори, полета, блата, степи, угари от радиоактивния период. Самоубийството се превърна в най-опасната болест на човешкия вид.

За петнадесет хилядолетия земното население намаля от двадесет и три на четири милиарда души; моретата, разделяни от бездни, заемаха само една четвърт от повърхността. Големите реки и езера бяха изчезнали, планините — огромни и зловещи — ставаха все повече. Така се появи някаква нова, дива и гола планета.

През цялото това време човекът се бореше отчаяно. Той се надяваше, че след като не може да живее без вода, ще успее да я произвежда за домакински и селскостопански нужди. Но необходимите за това материали се намираха все по-трудно, понякога на такава дълбочина, че извличането им беше невъзможно. Тогава се наложи да се търсят методи за запазването на водата, да се изнамират хитроумни начини, за да се пести изтичането и се осигури максимална полза от живителната течност.

Домашните животни, които не можеха да се приспособят към новите условия на живот, започнаха да изчезват. Напразни бяха опитите да се създадат по-устойчиви видове; силата на еволюцията беше смазана от регрес, продължил двеста хиляди години. На него устояха само птиците и растенията. Някои от птиците възвърнаха предишния си вид, други се приспособиха към средата. Много подивяха отново, заживяха на такива височини, каквито човекът трудно достигаше поради разреждането на въздуха, което макар и в по-малка степен вървеше успоредно с изчезването на водата. Те преживяваха от остатъците и развиха изтънчена хитрост, помагаща им да оцелеят. Онези, които останаха при прадедите ни, отначало имаха ужасна участ. Опитаха се да ги принизят до състоянието на животни, отглеждани за храна. Но умът им беше станал твърде прозорлив. Те се бореха упорито, за да променят съдбата си. Имаше отвратителни случаи, подобни на сцени от примитивните времена, когато хората се самоизяждали, а цели народи били превръщани в роби. Ужасът от това минало постепенно проникна в душите и човеците престанаха да изтезават другарите си по планета и да се хранят с тях.

Междувременно сеизмичните явления продължаваха да променят Земята и да унищожават градовете. След тридесет хиляди години борба прадедите ни разбраха, че минералът, побеждаван в продължение на безброй векове от растенията и животните, взема окончателно надмощие. Имаше период на отчаяние, който сведе населението само до триста милиона души, а моретата заемаха едва една десета от земната повърхност. Три-четири хилядолетия застой породиха известен оптимизъм. Човечеството започна огромна предохранителна работа: борбата срещу птиците спря; те просто бяха поставени в условия, които не позволяват тяхното размножаване, и продължиха да оказват ценни услуги.

Но после катастрофите започнаха отново. Обитаемите земи ставаха все по-малко. Преди около тридесет хиляди години се извършиха последните промени: човечеството бе концентрирано на няколко разхвърляни из земното кълбо места. Земята стана отново необятна и девствена, както в началото на света; извън оазисите беше невъзможно да се набави необходимата за живота вода.

И отново настъпи относително, временно затишие. Въпреки че водата, която се черпеше от издълбаните в бездната кладенци, ставаше все по-малко, въпреки че населението намаля с една трета и два оазиса се наложи да бъдат изоставени, човечеството издържа. Щеше да издържи несъмнено още петдесет или сто хиляди години… Промишлеността бе значително намалена.

Човекът от оазиса употребяваше само незначителна част от енергиите, които беше използвал в разцвета на вида си. Апаратите за комуникация и инструментите ставаха все по-прости. От доста хилядолетия хората трябваше да се откажат и от спиралоидите, които ги пренасяха през пространството със скорост, десет пъти по-голяма от тази на сегашните планери.

Човекът заживя в състояние на кротко, тъжно и пасивно примирение. Угасна духът на съзиданието, който се събуждаше само от време на време в някои индивиди като атавизъм. От поколение на поколение расата придоби навиците на автоматично и абсолютно подчинение на закони, които ставаха все по-непоклатими. Страстите се срещаха рядко, престъпленията — никак. Роди се нещо като нова религия — без култове и без ритуали — тази на страха и респекта от минералите. Последните Хора сякаш предадоха на планетата своята ленива и неустойчива воля.

Благосклонна отначало към съществата, които се раждаха на нея, земята ги оставяше да придобият голямо могъщество. Мистериозният час, в който ги осъждаше, беше същият, в който въздигаше новите господари.

Сега нейните тъмни сили благоприятстваха господството на феромагнитите. Не може да се каже, че феромагнитите участваха в човешкото унищожение. По-скоро, те помогнаха за фаталната гибел на дивите птици. Въпреки че бяха се появили отдавна, новите същества еволюираха незначително. Техните движения си оставаха изненадващо бавни; най-подвижните изминаваха едва десет метра за час. Оградите от естествено желязо с примес на бисмут, които опасваха оазисите, бяха за тях непреодолимо препятствие. За да унищожат незабавно другите форми на живот, те трябваше да направят еволюционен скок без връзка с предшестващото си развитие.

Зараждането на феромагнитното господство започна да се забелязва още в упадъка на радиоактивната епоха. Това бяха странни виолетови петна, които се появяваха върху обработеното от хората желязо, тоест по желязото и железните съединения, видоизменени от индустриална употреба. Явлението се проявяваше при изделия, употребявани многократно. Никога не откриха феромагнитни петна върху необработено желязо. Следователно, новите властелини бяха се родили само благодарение на човешката дейност. Този съществен факт занимаваше много наши прадеди. Може би те се бяха озовали в аналогична ситуация по отношение на предшестващия живот, който в своя залез е допуснал разцвета на протоплазмения.

Каквото и да се беше случило, човечеството отрано констатира съществуването на феромагнитите. Когато учените описаха рудиментарните им прояви, никой не се усъмни, че това са обособени същества. Техният състав беше странен, допускаше само една-единствена субстанция — желязото. Ако понякога, макар и в много малки количества, у тях се намираха други елементи, това бяха примеси, вредни за развитието им; организмът ги изхвърляше, освен ако не беше много слаб или засегнат от болест. Структурата на желязото в живо състояние бе много разнообразна: фиброзно желязо, гранулирано, меко, твърдо и т.н. — една пластична цялост, която не съдържаше никаква течност. Но това, което се оказа особено характерно за новите организми, беше изключителната сложност и постоянната неустойчивост на магнитното състояние. Тази неустойчивост и сложност бяха такива, че дори и най-упоритите изследователи се отказваха да прилагат каквито и да са закони, а само най-общи правила. Точно тук се проявяваше доминиращото влияние на феромагнитния живот. Затова, ако в новото господство се криеше някакъв висш разум, той би се проявил най-вече в този странен феномен и би довел до неговото разцъфтяване. Същевременно, ако имаше разум при феромагнитите, то той бе още елементарен. Те се намираха на етап, когато грижата за размножаването им бе над всичко. Въпреки това, при тях вече се извършваха важни трансформации. Учените от радиоактивната епоха описваха всеки такъв индивид като съставен от три групи със засилена тенденция към витлообразна форма. По онова време феромагнитите не са можели да изминат повече от пет-шест сантиметра за двадесет и четири часа. Ако се разрушила тяхна агломерация, трябвали им няколко седмици, за да я образуват отново. Днес, както вече споменахме, те успяваха да изминат два метра на час. Освен това, техните агломерации съдържаха три, пет, седем и дори девет групи, чиято форма бе твърде разнообразна. Група, съставена от значителен брой феромагнитни частици, не можеше да съществува сама; тя трябваше да бъде допълнена от две, четири, шест или осем други.

Поредицата от групи очевидно притежаваше някакъв енергетичен порядък, без да е известно точно какъв. При агломерации, например съставени от седем групи, ако се премахнеше една от тях, феромагнитът загиваше.

В замяна на това, тройната серия можеше да се реформира с помощта на една само група, а петорната — с помощта на три. Възстановяването на осакатената серия наподобяваше много генезиса на феромагнитите; този генезис запазваше дълбоко енигматичния си характер за човека. Извършваше се от разстояние. Когато се раждаше един феромагнит, неизменно се констатираше присъствието на други. Съобразно вида му, образуването на индивида ставаше за време от шест часа до десет дни и изглежда се дължеше изключително на индуциращи явления. Възстановяването на засегнат феромагнит се извършваше по аналогичен начин.

Понастоящем присъствието на феромагнитите бе почти безопасно. Но ситуацията сигурно щеше да се промени, ако човечеството започнеше да намалява. Прадедите ни са мислели не само как да победят феромагнитите, а и да открият някакъв метод, чрез който да обърнат в своя полза дейността им. Изглежда, нищо не е пречело субстанцията на феромагнитите да се използва за промишлени нужди. Достатъчно е било да се пазят машините (нещо, което на времето се е правело без много разходи), по същия начин, по който сега се предпазват оазисите… Това на пръв поглед елегантно решение е било изпробвано. Но древните анали разказват, че не е успяло. Желязото, преобразувано от новия живот, се оказало непокорно за употреба от човека. Разнообразието на неговата структура и магнетизъм не позволявали на субстанцията да се поддава нито на химични взаимодействия, нито да се извършва определена работа с нея. Изглежда, при приближаване до температурата на топене тази структура се е уеднаквявала и магнетизмът е изчезвал (особено по време на самото топене). Но когато оставяли металът да се охлади, отново се проявявали вредните свойства.

Освен това, човекът не можеше да стои дълго във феромагнитни области със значителна концентрация. Твърде бързо заболяваше от анемия. След един ден и една нощ изпадаше в състояние на крайна слабост. Губеше съзнание и ако не му се окажеше помощ — умираше.

Непосредствената причина за това бе известна: в съседство с човека феромагнитите отнемат червените кръвни телца. Доведени до състояние на почти чист хемоглобин, тези телца се натрупват по повърхността на епидермиса и след това се извличат от феромагнитите, които ги разлагат и асимилират.

Различни причини можеха да уравновесят или забавят това явление. Достатъчно бе човек да върви, за да не се страхува от нищо, а за още по-сигурно можеше да се движи с мотриса. Ако е облечен с дреха с втъкани нишки от бисмут, нямаше защо да се бои от вредното влияние в продължение на най-малко два дни; то намаляваше и ако легнеш с глава на север, но се засилваше внезапно, когато слънцето е близо до зенита си.

Разбира се, с намаляването на броя на феромагнитите интензивността на явлението също отслабваше; имаше дори момент, когато тя ставаше нулева, защото и човешкият организъм се съпротивляваше. Въздействието на феромагнитите се менеше съобразно разстоянието и почти не се чувстваше на повече от десет метра.

Унищожаването на тези същества изглежда е било необходимо на нашите прадеди. Те започнали методична борба. В епохата на големите катастрофи тази борба изисквала тежки жертви: между феромагнитите се извършил подбор и трябвало да се употреби огромна енергия, за да се ограничи тяхната популация.

Последвалите планетни промени дали предимство на новото господство, но за компенсация присъствието му станало по-малко смущаващо, защото количеството на необходимия за промишлеността метал намалявало периодично, а сеизмичният хаос изкарал в големи количества на повърхността минерали от самородно желязо, недосегаемо за завоевателите. Така борбата срещу тях затихвала и станала епизодична. Какво значела органичната загуба пред огромните мащаби на звездната гибел?…

Понастоящем феромагнитите не безпокояха хората. Преградите от червен хематит, лимонит или шпатово желязо, облицовани с бисмут, изглеждаха непристъпни. Но ако някоя неочаквана промяна изкачеше водата близо до повърхността, новото господство щеше да постави неизброими препятствия пред човешкото развитие.

Тарг обгърна с поглед равнината: навсякъде се виждаха виолетови оттенъци и синусоидни форми, присъщи на феромагнитните агломерации.

— Да — промълви той, — ако човечеството възвърне своето могъщество, ще се наложи да подхванем отново делото на прадедите. Ще трябва или да унищожим врага, или да го използваме. Страхувам се, че унищожаването му е невъзможно; едно ново възцаряване трябва да съдържа в себе си елементи, които успешно воюват с намеренията и възможностите на остарялото господство. Но дали не може да се намери начин, който би позволил на двете сили да съществуват съвместно и дори да се подпомагат? Да, защо не?… Феромагнитният свят е възникнал благодарение на нашата индустрия. Не е ли точно това признакът за възможната съвместимост?

Той обърна поглед към високите върхове на запад:

— Уви! Мечтите ми са смешни. И все пак… все пак! Не ми ли помагат да живея?… Не ми ли дават малко от това светло щастие, което изчезна завинаги от душите на хората?

Изправи се и сърцето му трепна: в процепа на Планината на сенките току-що се бяха появили три големи бели планера.