Жозеф-Анри Рони-старши
Смъртта на Земята (5)

5. На дъното на бездната

Спря го някаква преграда. Не коравият удар на падането върху гранита, а еластична съпротива, достатъчно силна, за да го замае. Когато се съвзе, видя, че е увиснал в тъмнината и опипвайки наоколо, откри, че чантичката му с инструменти се е закачила на една издатина. Ремъците на чантата го бяха задържали: направени, както и стълбата, от нишки на аркум, те нямаше да се скъсат. В замяна на това обаче, самата чанта можеше всеки миг да се откачи от издатината.

Тарг се чувстваше странно спокоен. Без да бърза, той преценяваше вероятността да спечели или да загуби. Чантата се крепеше за издатината близо до основата на ремъците, така че хватката беше здрава. Изследователят докосна скалната стена.

Ръката му опипа грапава повърхност, а след това срещна празнина. Краката му намериха някаква опора вляво. След няколко проверки реши, че това е малка площадка. Нямаше да има нужда от друга опора, ако обхванеше издатината с едната си ръка и се подпреше на площадката с другата.

Успя да откачи чантата, като избра възможно най-удобната позиция. Вече по-свободен в движенията, нагласи лампичката си. Площадката беше достатъчно широка, за да може да се задържи прав и дори да извършва определени движения. Един жлеб на скалата позволяваше, при нужда, да се закачат кукичките на стълбата — По-нататък изкачването изглеждаше възможно чак до мястото, откъдето жителят на оазиса беше паднал. Под него нямаше нищо друго, освен вертикалните стени на пропастта.

— Мога да се кача обратно — реши младият мъж. — Но слизането е невъзможно.

Той вече не мислеше за това, че току-що е избегнал смъртта, единствено предизвикателството на напразното усилие вълнуваше душата му. Пусна издатината с дълбока въздишка и залавяйки се за грапавините успя да стъпи на площадката. Ушите му бучаха, вцепенение бе обхванало крайниците и разума му. Беше така силно обезкуражен, че малко оставаше да се поддаде на главозамайващия зов на бездната. Когато се посъвзе, инстинктивно протегна пръсти към гранитната стена и забеляза, че на височината на гърдите му тя отново се губеше. Наведе се напред и нададе слаб вик: площадката се намираше пред отвора на една кухина, която лъчите на лампичката осветяваха. Виждаше се, че е доста широка.

Той горчиво се засмя. Ако ще върви към поражение, то поне да е заради приключение, което си струва труда да бъде започнато!

Щом се увери, че всички инструменти са си на мястото и стълбата от аркум е в добро състояние, Тарг влезе в пещерата. Сводът й бе от скален кристал и скъпоценни камъни. Всяко движение на лампичката предизвикваше тайнствени и феерични отблясъци. Безчет кристални души сякаш се събуждаха от светлината: такава беше подземната дрезгавина — ослепителна и потайна, безкраен грозд от багри — ярки, оранжеви, бледожълти, яркочервени и благородно зелени. Тарг виждаше отраженията на минералните колонии, на този необятен и микроскопичен живот, потаен и заплашителен, който щеше да реши съдбите на хората, а един ден да има последната дума и за феромагнитното господство.

В този миг това не го плашеше. Той гледаше пещерата с уважението, което Последните Хора изпитват към тайния живот, предшествал Началото и запазил непокътнати формата и енергията си.

Обзе го неясен мистицизъм, не безнадеждността на изпадналите в немилост оазиси, а мистичната вяра, която някога е подкрепяла смелите сърца. Беше избягвал досега клопките на съдбата и усещаше вярата, плод на успешно усилие, пренасяща в бъдещето отминалите победи.

Пещерата продължаваше в коридор с непостоянен наклон. Още няколко пъти трябваше да пълзи, за да премине по-нататък. После започна стръмнина и Тарг се притесни дали не следва нова пропаст. Наклонът стана по-полегат, а след това почти изчезна. Младежът слизаше предпазливо, но ето че отново се появиха клопки. Без да се стесни или сниши, коридорът свърши със стена от гнайс, която мътно блестеше на светлината на лампата. Той напразно я оглеждаше отвсякъде — не се виждаше никакъв процеп.

— Това е логичният завършек на приключението! — изстена момъкът.

Бездната, която сякаш се подиграваше с усилията, гения и апаратите на цялото човечество, не се оказа благосклонна към малкото и самотно същество!

Той седна, капнал от умора и тъга. Обратният път щеше да бъде тежък! Отчаян от поражението, ще има ли сили да отиде докрай?

Остана дълго така, смазан от отчаяние. Не можеше да се реши да тръгне отново. От време на време насочваше лампата си към тъмната стена… Накрая стана. Обзет от внезапна ярост, започна да пъха пръстите си във всички едва видими процепи и да тегли отчаяно.

Сърцето му заби силно — нещо беше помръднало.

Нещо беше помръднало. Част от стената се клатеше. С глух вик и с цялата си останала сила Тарг атакува камъка. Той падна и едва не го смаза: появи се триъгълен отвор. Авантюрата още не беше приключила!

Задъхан, изпълнен с предпазливост, Тарг навлезе в пролуката, отначало прегърбен, после изправен, защото цепнатината ставаше все по-голяма с всяка следваща крачка. Продължаваше напред като сомнамбул, очаквайки нови препятствия, когато му се стори, че отново вижда пропаст.

Не грешеше. Пукнатината свършваше в празното, но вдясно се открояваше огромен полегат пласт. За да го достигне, трябваше да се наведе и да се изтегли със силата на китките си.

Наклонът беше проходим. Когато измина около двадесетина метра, го обзе странно усещане. Той откри хидроскопа си и го наведе над пропастта. В същия миг почувства как бледност и хладина обливат лицето му…

В подземния въздух се съдържаше влага, невидима все още за светлината. Водата беше дошла!

Тарг нададе триумфиращ вик. Трябваше да седне, парализиран от изненада и от радостта на победата. После отново го обзе съмнение.

Наистина, живителната течност беше тук и щеше да се появи, но разочарованието би било още по-непоносимо, ако се касаеше само за незначителен извор или тънък слой. С бавни стъпки той започна да слиза, изпълнен със страх и тревога.

Доказателствата ставаха все повече, на моменти дори се виждаха колебливи отблясъци.

И тъкмо когато заобикаляше една вертикална издатина, той видя водата.