Жозеф-Анри Рони-старши
Смъртта на Земята (10)

10. Трусът

Изминаха шест сезона. Шефовете на Водата поискаха да се прокопаят огромни галерии, за да се търсят нови извори. Всичко беше напразно. Измамни пукнатини и непристъпни пропасти проваляха усилията. С всеки изминал месец надеждата в душите на хората намаляваше. Дългият атавистичен навик на примирението се завръщаше. Пасивността дори беше по-голяма, също както след кратко възстановяване хроничните болести стават още по-тежки. Дори и най-слабата вяра си отиваше. Смъртта вече обхващаше в обятията си тези печални същества.

Когато дойде времето Великият съвет да постанови началото на евтаназията, се оказа, че броят на желаещите, готови да умрат, е по-голям, отколкото го изисква законът.

Единствени Тарг, Арва и Ере не приемаха такава съдба, дори и Мано бе обезкуражен. Не беше станал по-предвидлив; и сега, както някога, той не мислеше за идващите дни, но фатализмът му се беше засилил. Когато започнаха евтаназиите, той така силно пожела да умре, че всякаква жизнена енергия го напусна. Като че ли и светлината, и сянката му станаха неприятели. Заживя в мекушаво и мрачно очакване. Любовта му към Арва беше изчезнала, тъй както и любовта му към него самия. Не се интересуваше никак от децата, сигурен, че евтаназията скоро ще ги повика. Дори говоренето стана омразно за него, не слушаше вече, по цели дни стоеше мълчалив и безчувствен. Почти всички обитатели на Червените земи водеха подобно съществуване.

Никакво усилие не можеше да стимулира жалката им енергия, защото работата бе почти спряла. Освен няколко масива с растения, поддържани, за да дават пресни плодове, всички останали култури бяха изчезнали.

Водата в резервоарите не изискваше никакви грижи. Тя бе запазена от изпаряване и най-съвършени съоръжения я пречистваха. Що се отнася до самите резервоари, достатъчно беше ежедневно да: е проверяват по веднъж, но и това се улесняваше от автоматичните индикатори. Така нищо не можеше да разкъса апатията на Последните Хора. Най-добре се справяха с дълбокото безразличие по-малко емоционалните, тези, които не бяха обичали никого, дори самите себе си. Точно те, съвършено адаптирани към хилядолетните закони, показваха монотонна устойчивост, чужда на всякаква радост и мъка. Инерцията вземаше връх, крепеше ги срещу тежки депресии и внезапни решения; те бяха идеалният продукт на един обречен вид.

Обратно на тях, Тарг и Арва се съпротивляваха благодарение на своята свръхемоционалност. Разбунтувани срещу очевидното, те сякаш възправяха пред величествената планета своите два слаби, но пламенни живота, изпълнени с любов и вяра, както и с огромна надежда, благодарение на която животът бе оцелял в продължение на сто хилядолетия.

Пазачът не се беше отказал от своите търсения. Поддържаше в постоянна готовност няколко планера и мотриси; не позволяваше да се превърнат в руини главните планетариуми и наглеждаше сеизмичните уреди.

Една вечер, след поредното пътуване до Опустошение, Тарг будуваше сам в нощта. През прозрачния метал на прозореца виждаше съзвездие, което в епохата на приказките се наричаше Голямото куче. Там, в него светеше най-ярката от звездите — слънце, доста по-голямо от нашето.

Воден от неудържимото си желание, Тарг почувства как се издига към съзвездието. Замисли се за това, което беше видял по пладне, докато планираше над земята.

Беше една изключително мрачна равнина, в която се извисяваха само няколко самотни блока. Навсякъде се забелязваха виолетовите феромагнитни агломерати. Той почти не им обръщаше внимание, когато откри на юг, върху светложълтата повърхност вид, който до този момент не познаваше. От него се формираха образувания с голяма повърхност и всяко се състоеше от осемнадесет групи. Големината на някои достигаше три метра. Тарг изчисли, че масата на най-едрите сигурно не е по-малка от четиридесет килограма. Те се местеха по-лесно от най-бързите феромагнити, които дотогава познаваше. Скоростта им явно достигаше половин километър в час.

— Това е ужасно — прошепна пазачът. — Ако проникнат в оазиса, ние сме загубени! И най-малкият отвор в оградата може да причини смъртна опасност…

Той потрепери. Нежност, изпълнена с безпокойство, го поведе към съседните стаи. На оранжевата светлина на осветителното тяло за миг се полюбува на невероятната блестяща коса на Ере и свежите лица на децата. Сърцето му се разтапяше. Само като ги гледаше, не можеше да повярва в края на човечеството. Е, какво! Младостта, могъществото на толкова поколения са в тях, даряват им жизнена сила. Нима всичко това ще трябва да изчезне? Ако ставаше дума за някоя болнава раса, постепенно поразявана от деградацията — би било логично! Но те, тази толкова хубава, свежа и млада кожа, като на хора отпреди радиоактивната епоха…

Лек трус разтърси земята и го извади от унеса му. Преди да успее да реагира, над оазиса отново се възцари спокойствие. Но Тарг бе обзет от тревога. Почака малко, целият в слух. Всичко оставаше спокойно, сивеещите грамади, очертани на слабата светлина на звездите, изглеждаха неизменни, а в неумолимо чистото небе Орел, Пегас, Персей, Козирог отчитаха на екрана на безкрайността минаващите минути.

— Да не съм сбъркал? — каза си пазачът. — Или трусът ще се окаже наистина незначителен?

Той вдигна рамене и леко потрепери. Как можеше да си помисли дори, че един земен трус може да бъде незначителен? И най-слабият е пълен с тайнствена заплаха! Угрижен, отиде да погледне сеизмографите. Първият апарат беше зарегистрирал слабия трус — чертичка, дълга не повече от милиметър. Вторият апарат не бе отбелязал нищо.

Тарг отиде до къщата на птиците — запазили се бяха само двайсетина. Когато влезе, всички спяха; щом светна — едва повдигнаха глави. Значи, трусът едва ли ги е обезпокоил, а и не предчувстват втори.

Все пак, той сметна за свой дълг да предупреди дежурния. Този човек, флегматична личност със забавени рефлекси, не беше забелязал нищо.

— Ще пообиколя — каза той. — Ще проверяваме всеки час нивото на водата.

Тези думи успокоиха Тарг.