Жозеф-Анри Рони-старши
Смъртта на Земята (15)

15. Изчезналата обител

Тарг вървя дълго в полумрака. Мислите му бяха разпилени, но безмерна радост изпълваше душата му. Когато дойде на себе си, той помисли: „В момента нищо не може да се направи. За да се достигне до скритата вода, трябва да се открие някакъв изход на друго място, освен на дъното на пропастта, или пък да се пробие проход в скалата. Това е въпрос на време и на тежък труд. В първия случай присъствието на Арва ще е безкрайно полезно. Във втория — ще трябва да се върнем до Екваториала на Дюните, да докараме необходимите машини, да ги захраним с енергия и да пробием гранита.“

Повече нищо не го задържаше тук. Скоро планерът описа спираловидни кръгове, които го изведоха на повърхността. За две минути излезе от пропастта и, насочил подвижния си вълнопредавател, отправи сигнал за повикване.

Никой не отговори.

Учуден, той увеличи мощността. Приемникът остана ням. Лека тревога обхвана Тарг. Пусна кръгов сигнал, който се разпространяваше последователно във всички посоки. Тъй като мълчанието продължаваше, започна да се опасява, че се е случило нещо неприятно. Имаше три предположения: или е станало някакво нещастие, или Арва е напуснала заслона, или, най-накрая, просто е заспала.

Преди да отправи сигнала за последен път, изследователят определи старателно местоположението си. После засили вълните до краен предел. Щяха да проглушат раковините на приемателите с такава сила, че дори и спяща, Арва трябваше да ги чуе… Но и този път пространството не донесе никакъв отговор.

Дали младата жена наистина не беше напуснала заслона? Очевидно, нямаше да се реши да направи това без сериозна причина. При всички случаи, той трябваше да стигне до Арва.

Полетя с пълна скорост.

За по-малко от три часа измина хиляда километра. Релейната станция вече се очертаваше в окуляра на въздушния бинокъл. Беше пуста! И наоколо не се виждаше никой. Значи Арва се е отдалечила? Но къде? Защо? Сигурно не е отишла далеч, защото планерът й стоеше закотвен…

Последните минути му се сториха ужасно дълги. Струваше му се, че бързият планер стои на едно място. Пред очите му сякаш се беше спуснала мъгла.

Най-накрая стигна до заслона. Спря апарата и се втурна напред. От гърдите му се изтръгна жален стон. От другата страна на пътя, точно срещу вертикалния склон, който я беше закривал, лежеше Арва. Тя бе толкова бледа, колкото жената, която преди известно време беше обсебена от евтаназията в Червените земи. Ужасен, Тарг видя гъмжило от феромагнити — терциери с огромен ръст, да се скупчват около нея…

С две бързи движения Тарг закачи стълбата от аркум, после слезе до младата жена, взе я на рамо и се качи отново. Тя не помръдваше, тялото й беше неподвижно и като коленичи, Тарг се опита да улови туптенето на сърцето й. Напразно. Тайнствената енергия, която дава ритъм на съществуването, изглеждаше заспала…

С треперещи ръце пазачът постави хигроскопа на нейните устни.

Чувствителният инструмент откри онова, което слухът не можеше да долови: Арва не беше мъртва! Но загубата на съзнание бе толкова дълбока и слабостта й толкова голяма, че можеше да умре всеки момент.

Причината за нещастието бе очевидна: дължеше се ако не единствено, то поне в по-голямата си част на действието на феромагнитите. Особената бледност на Арва издаваше сериозна загуба на хемоглобин.

За щастие, Тарг винаги носеше със себе си обичайните инструменти, стимуланти и лекарства. В разстояние на няколко минути той й инжектира две дози мощно усилващо лекарство. Сърцето отново заби, макар и безкрайно слабо; устните на Арва прошепнаха:

— Децата… земята…

После тя потъна в дълбок сън, който Тарг нито можеше, нито трябваше да наруши. Това беше неизбежен и здравословен процес, по време на който, на всеки три часа, той щеше да й инжектира по няколко милиграма „органично желязо“. Щяха да минат най-малко двадесет и два часа, преди Арва да се събуди за кратко. Няма значение! Най-тежкото безпокойство беше отминало. Пазачът, който познаваше отличното здраве на сестра си, не се притесняваше, че ще има някакви последствия. И все пак беше неспокоен. Не можеше да си обясни случилото се. Защо Арва лежеше в подножието на склона? Нима тя, толкова бдителна и сръчна, бе допуснала да падне? Беше възможно, ала невероятно.

Какво да прави? Да остане тук, докато тя се съвземе? Ще трябват най-малко две седмици, преди да се възстанови напълно. По-добре беше да тръгне обратно към Екваториала на Дюните. В крайна сметка, нищо не го караше да бърза. Приключението, което беше започнал, не бе от онези, чийто изход зависи от няколко дни.

Той се отправи към големия планетариум и пусна няколко позивни вълни. Както и преди, не получи никакъв отговор. Изведнъж го обхвана страшно вълнение. Повтори сигналите, като ги засили максимално. Стана му ясно, че Ере и децата, по някаква неизвестна причина, са в невъзможност да го чуят или да се обадят. И двете страни на тази алтернатива бяха еднакво опасни! Сигурно съществуваше връзка между нещастието с Арва и мълчанието на планетариума!

Безмилостен страх гризеше гърдите на младия човек… С треперещи колене, принуден да се опре на подпората на планетариума, той се почувства неспособен да вземе решение. Накрая, мрачен и объркан, Тарг се отблъсна, разгледа с тревожно внимание всички части на своя планер, закрепи Арва на по-голямата седалка и полетя.

Пътуването беше отчаяно. Спря само веднъж, на смрачаване, за да опита с още един зов. След като никой не отговори, обви плътно Арва със завивката от силициева вълна и й инжектира доза усилващо лекарство, доста по-голяма от първите. В дълбините на своето вцепенение тя едва потръпна.

Цялата нощ планерът раздираше звездния мрак. Беше много студено. Тарг заобиколи планината Скелет. Два часа преди зората се появиха южните съзвездия. Сърцето му биеше силно; той гледаше ту очертания на юг кръст, ту тази блестяща звезда, най-близо до Слънцето, чиято светлина пътува до Земята само три години. Колко ли красиво е било небето, когато младите създания са го съзерцавали през листата на дърветата, а посребрените облаци са сливали пролетните обещания за плодородие с малките лампички на безкрайността! О! Никога вече не ще има облаци!

Перлена светлина се появи на изток, после Слънцето показа огромния си диск.

Екваториалът на Дюните беше близо. През обектива на летателния бинокъл Тарг виждаше от време на време дъгите им, оградата от бисмут и жилищата от аркум, кехлибарено обагрени в утринта. Арва продължаваше да спи, новата доза стимулант въобще не я събуди. Мъртвешката й бледност обаче беше намаляла, артериите слабо пулсираха, а кожата бе загубила своята полупрозрачна вцепененост, подсказваща смъртта.

— Тя е вън от опасност! — увери себе си Тарг.

Тази сигурност облекчи донякъде тъгата му.

Неговото внимание сега се насочи към оазиса. Търсеше да види семейната обител, скрита от два малки обли хълма. Накрая тя се появи и от уплаха Тарг рязко изви кормилото на планера, който като ранена птица внезапно пикира надолу.

Цялата обител, заедно с къщите, хангарите и машините, беше изчезнала.