Манфред фон Браухич
Борба за метри и секунди (9)

Състезателят и колата му

Всеки запален автомобилист би потвърдил, че с течение на времето между него и колата се създават особени взаимоотношения. Той обгражда колата си с много внимание и е благодарен за постигнатото, грижи се за нея и прави всичко необходимо за нейното „добро здраве“.

Колата става приятел. Тя получава име, нарича се Томас, Фриц, Амандус или някак другояче и ако е била особено „послушна“, дори се погалва нежно. Това е глупаво, биха казали мнозина. Разбира се! Обаче състезателят обича колата си. Ако не я обича, той не би могъл, така да се каже, да се слее с нея и да постигне рекордни постижения.

Това че ние, състезателите-автомобилисти, обичаме колата си, разбираме още от сутринта, когато я поздравяваме в гаража, наблюдавайки нейната сребристо блестяща красота. За нас тя издава някакъв особен аромат, този сладък, възбуждащ аромат, който ни харесва повече и от най-скъпия парфюм. Ние се гордеем с мощността ѝ и сме благодарни за готовността ѝ да ни служи. Не може да се отрече, че сме влюбени в колите си.

Въпреки това любовта — кому не е известно — не е нещо обикновено. Макар че сме най-тясно свързани, налага се всеки ден да проявяваме най-голямо внимание един към друг. Груба фамилиарност би била погрешна. За състезателните коли тя е неуместна, както за хората, които обичаме.

Естествено ние сме партньори и все пак трябва да се уважаваме. Трябва да съществува взаимна почит, защото и най-малкото пренебрежение може да си отмъсти жестоко!

Колата — също както и любимата — си има своите настроения, и за тези настроения състезателят-автомобилист трябва да притежава „чувство“, усет, както и за пулсирането на сърцето, дишането и израза на любимата. По всяко време трябва да му е известно как колата иска да се отнася той към нея и как трябва да се отнася с нея, какво трябва винаги да има предвид. Своеобразният говор на мотора не трябва да се приема само слухово, а чрез това, което ръцете ни чувствуват на кормилото, с целия си организъм, с това особено чувство на равновесие, което състезателят трябва да притежава, ако иска да постигне нещо.

Двигателят е жизненият център, сърцето на колата и това сърце трябва да пулсира в ритъм със сърцето на състезателя, когато те, така тясно свързани, летят по трасето. Без това отношение на състезателя-автомобилист към колата му работата му е просто немислима. Той никога не трябва да бъде „засегнатият“ и даже при „несполука“ с превозното средство не трябва да го намразва или да се страхува от него. Не трябва да се качва в колата с такива настроения.

След всяко състезание колите се закарват със специални камиони в завода, където се разглобяват на съставните им части и се преглеждат. Преди монтирането им моторите се поставят на изпитателния станок, където по най-бързия начин „се потягат основно“. Понякога би могло да се случи в колата на Браухич да се монтира моторът на колата на Карачиола.

След явяването ми на тренировки за ново състезание, най-напред се отправях към механиците, с които се чувствувах най-тясно свързан. Те се гордеят със състезателя, а аз от своя страна ги ценя и изпитвам възхищение от бързината и техническите познания на помощниците си.

С много обич и вещина техниците са подготвили „своята“ кола в завода. Те знаят, че за да издържи тя три дни тренировки и едно 400-километрово състезание или всичко най-малко 700 километра изключително високо напрежение, това до голяма степен се дължи на тяхната безупречна работа.

Затова е понятно, че с един многозначителен жест те ми посочват колата и със сияещи, изпълнени с гордост очи ми я представят:

— Манфред, шестата е твоята!

Пристъпвам към нея, разглеждам я от всички страни, проверявам придирчиво седалката, на която сигурно отново ще преживея немалко. Да, тук са старите ми пожълтели вече от пот странични подпори за бедрата, в които, здраво притиснат, седя правилно. Тук е и старото ми кормило с гравираните инициали „М.ф.Б.“ Поставено е пред предното стъкло на седалката зад гладкия капак на двигателя.

Поемам го за малко в ръцете си, за да го поставя веднага внимателно на мястото му. И между другото, така както един възрастен човек поздравява смутено децата, погалвам за миг капака на мотора. Механиците проследяват всеки мой поглед, всяко движение. Те знаят какво чувствувам и разбират, че бих желал да се запозная с този „новак“.

Да. Какво е това сребристо лъскаво нещо тук пред мен! Само средство за препускане с главозамайващи скорости по състезателните трасета? Докато още не съм го опознал, то ми изглежда като някакво хищно животно в покой. Към него трябва да се подходи приятелски, защото такъв сложен механизъм не е лесен за управление и от него може да се очаква всичко. Още не ми е известно как ще се отнасяме един към друг, понеже освен кормилото всичко в него е ново и непознато.

Понякога изведнъж се създават хармонични отношения помежду ни. По-често обаче съществува взаимно недоверие, което винаги пречи на желаното единство. Понякога, когато искаме да изтръгнем от нея най-високи постижения, колата като че ли се наежва от упорство и коварство. Най-неочаквано и без причина тя започва да се „инати“ и се опитва да се отскубне и отклони. Тогава състезателят знае какво може да очаква и само със силна воля и хладнокръвие успява да се наложи.

Защо „звярът“ изхвърчава в най-неблагоприятния момент, когато трасето е най-тясно или отляво и отдясно има много дървета? Не знаем или пък узнаваме чак когато е вече много късно, именно след злополуката.

Най-после идва първата тренировка пред първото състезание за годината. Колата, това пълно със сила чудовище, огряно от сутрешните слънчеви лъчи, стои кротко. Преди още да се приготвя за първото си изпитателно пътуване, ръководителят на отбора пристъпва към мен и с един горд, многообещаващ поглед към „сребърната стрела“ ми прошепва, че това е изобщо най-мощният двигател, най-силната машина с най-добрата спирачка.

Разбирам какво иска да каже с това: Ние изпълнихме нашето задължение и ти връчихме в ръцете най-добрия инструмент! Изпълни и ти твоето!

Готово! — извиквам.

Електрическият стартер влиза в действие и моторът веднага заревава. Оглушителен шум изпълва въздуха въпреки ниските обороти при загряването на мотора. Този шум мигновено предизвиква у мене възбуждащ копнеж да поставя под властта си тази сила, която вие срещу мене, и да ѝ наложа волята си. Подготвям се обаче за коварството, което ще се опита да се противопостави на волята ми. С изострено внимание и съсредоточен, аз си казвам:

— Манфред, отваряй си очите!

Натъпквам в ушите си тампончетата от памук, за да заглуша шума, поставям си червената шапчица и върху нея очилата си. Слагам си ръкавиците и сядам на седалката. Намествам се в нея, не грубо и безцеремонно, а гальовно и нежно. Поставям кормилото с особено внимание върху лоста за управление и следя за щракването на заключалката.

Междувременно моторът отново е изгасен и сега механиците избутват колата ми. След двадесет метра включвам и с гигантски скок излитам на пистата.

Тъй като в началото колата ми е още чужда, аз се движа по трасето на малки обороти, сравнително бавно. Предпазливо изучавам „нейните“ слабости и възможности. Как реагира на по-грубото и рязко използуване на спирачките? Дали подскача и вибрира, което би ме направило несигурен и естествено не бих могъл да премина както трябва през следващия завой. Как превключва? Как се движи, когато чрез по-силно натискане на крака ми върху наличните конски сили те се предадат на колелата? Какво е движението при завой? Занася ли се отзад и дали е способна на внезапен коварен скок?

Едва след като съм изпитал, почувствувал и опознал всичко това, мога истински да се впусна по трасето, докато не ме сполети някоя изненада, за която въпреки всичко трябва да бъда винаги подготвен. Трябва да съм нащрек и осторожността ми да не отслабва нито за миг.

При едно опасно положение човек не трябва преждевременно да счита, че е спасен, и да се чувствува сигурен. Точно тогава, когато човек мисли, че е избягнал някаква авария, и отново владее добре колата си, тогава, когато вниманието му за момент отслабне, именно тогава понякога идва злополуката и остава да разчиташ само на щастливата си звезда.

Нещо такова изживях на аутострадата от Милано за Варезе. На нея извършвахме първите си изпитания с така наречената монопосто — една едноместна кола. На тази права — дълга около десет километра, можехме да определим най-високите скорости на колата. Пътната настилка беше още сравнително нова и извънредно мека. Трасето обаче не беше затворено и в двете посоки по него се движеха много коли. Не беше никак удобно за извършване на скоростни опити.

Тренирахме вече от десетина дни и аз като единствен изпитател бях вече почти свикнал с новата кола, която в сравнение със старата двуместна състезателна кола имаше съвсем различна обтекаемост. По наше мнение всичко вървеше много добре.

Един ден, по време на тренировките до обяд бях пропътувал много пъти трасето в едната и в другата посока и колата се движеше отлично с рекордна скорост — 250 километра в час. Спрях на депото и след прегледа на колата се уговорихме, че трябва да направя още две обиколки. С това работният ден свършваше. С пълна скорост кракът натискаше здраво педала на газта и тъй както препусках по трасето, превключих на първа скорост. Исках, след като обърна, колкото може по-скоро да се насоча отново към депото.

Изведнъж — небето беше наистина лазурно синьо, прочутата италианска синева — изневиделица връхлетя върху мен просто „гръм от ясно небе“. Колата ми „заплува“. Какво беше станало? Най-напред помислих, че се заблуждавам, но още в следващия миг почувствувах, че съм в смъртна опасност. Загубих ума и дума. Занасяйки се, колата профуча наляво по трасето. Едва успях да я отклоня, преди да излетя от настилката, но веднага след това изпаднах в същото положение в десния насип на трасето.

Само да намаля бързината! Спирачките! Нищо друго, освен спирачките! Само да не изхвърча! Чувствувах, че отдавна вече не бях господар на колата.

Като някаква гърмяща бомба съсках с колата отляво надясно и отдясно наляво. Имах само щастието, че никаква друга кола не се появи насреща ми. Не можех да ѝ дам път.

Поех си дъх с известно облекчение и отслабих за малко вниманието си, защото смятах, че сега държа вече здраво колата в ръцете си. Но в същия момент звярът започна да се върти около себе си като обезумял: един път — два пъти — три пъти!…

Вече не можех да спра! Бях изгубил напълно властта си върху колата и само си помислих: дръж се здраво! Прибери главата към тялото! На косъм прелетях покрай един телеграфен стълб със задната част на колата напред между няколко върби и продължих по насипа, надолу. Стоях в колата и очаквах — очаквах всеки миг този проклет удар, който трябваше да дойде и да сложи край на всички страхове. Мускулите ми бяха изопнати до скъсване. Ръцете ми стискаха конвулсивно кормилото. Със свита глава очаквах, все още очаквах и… не се случи нищо!

Не последва удар. Колата спря. Съвсем внезапно.

Изскочих от нея, като че цял рояк пчели жужеше в панталоните ми. Засмях се, изревах като луд. След този дяволски танц трябваше да се налудувам. Бях — въпреки че не можех още сам да го повярвам — напълно невредим и здрав!

От депото отборът ми беше наблюдавал подробно с далекогледи главоломния танц на колата ми и естествено всички вярваха, че ми се е случило нещо лошо, може би даже, че съм загинал. Няколко механици се бяха хвърлили в една кола и летяха към мястото на злополуката.

За да ги уверя още отдалеч, че нищо ми няма, заскачах и замахах живо с ръце. Никога в живота си не бях така подскачал от радост, както в този момент. Когато техниците пристигнаха, прегърнахме се. Какво се беше случило с колата ми, дявол да го вземе? Някакъв голям остър камък по пътя беше пробил като с пистолетен куршум лявата ми задна гума. С това бе започнало. След това от безогледното използуване на спирачките и занасянето насам-натам дясната задна гума се беше също протрила. С това чашата беше преляла, и то точно в оня миг, когато мислех, че всичко е минало. Имах неописуемо щастие, че бях прелетял под остър ъгъл заднешком по насипа надолу и задната част на колата, намалявайки скоростта, бе заорала в мека нива. Това ми спаси живота.

След няколко минути колата ми беше изкарана на трасето. И на нея, както и на мене не се беше случило почти нищо!

Бяха монтирани две нови задни гуми. И ето че за мен настъпи тежкият момент, който решаваше всичко между колата и мене: Веднага отново да се кача в нея или изобщо да не се качвам? След такъв инцидент човек трудно взима решение. Гледам подозрително тази кола-звяр. За малко не ме погуби! Страхът още лазеше по цялото ми тяло. Току-що едва се бях отървал…

Повдигаш рамене и си помисляш: „Всеки случай ти и без това трябва отново да се качиш. Защо тогава да се чака до утре?“

И се качваш.

След такова преживяване не бива да се бавиш. С това става още по-тежко. По-добре веднага влизай и сядай в колата и внимателно, сякаш че проучваш първите километри, опитай отново.

При завръщането вече отново владеех напълно колата. После профучах по трасето още веднъж с 250 километра в час.

Ала все пак изпитах радост, когато този ден слязох окончателно от колата. След този инцидент изпитанията по опасното трасе бяха прекратени.