Манфред фон Браухич
Борба за метри и секунди (18)

Въпреки това караме…

Рано или късно нещастието сполетява някой ден всеки състезател-автомобилист. След преживяната злополука всеки от нас се опитва колкото се може по-скоро да стъпи отново на крака, за да се върне при другарите си.

При предварителните тренировки на Нюрбургринг през месец юли 1934 година, една привечер, ми се случи голямо нещастие. Заслепен от залязващото слънце, на един завой така излетях на муцуната си, че тежко контузен и целият в кръв, която продължаваше да тече от многото рани, останах да лежа в безсъзнание на трасето.

В болницата, бинтован и поставен в шини, можах да чуя в неделния ден фученето на моторите и така по този начин взех участие в борбата на затворения кръг.

Не се предадох и си казах:

„… Най-късно след шест седмици в Берн ти ще бъдеш отново между тях!“

Участието в състезания наподобява твърде много бозаенето — непрекъснато отново и отново ни привлича този опасен риск и ние се стремим никога да не го пропуснем, докато все пак донякъде човек още диша.

С възхищение гледах как един път Нуволари, след преживяна катастрофа, с гипсиран крак, се качи отново в колата си. В никакъв случай той не искаше да пропусне състезанието. Също и англичанинът Сиймън след тежка злополука в Монца, стартира с бинтована глава и отлепена капачка на коляното.

И аз желаех да се върна, въпреки че нараняванията ми бяха значително по-тежки. Счупени ми бяха четири ребра, ключицата, лопатката и една ръка. Освен това натъртванията по цялото ми тяло трудно биха позволили да се възстановя бързо. Когато казвах на приятелите и познатите си, че фирмата може да разчита на мене за състезанията за „Голямата награда на Швейцария“ в Берн, забелязвах една и съща съчувствена усмивка. Никой нямаше предвид волята ми и здравата ми като на бик натура.

След четири седмици наредих да ме превозят с линейка в Кьолн, откъдето със спален вагон заминах за Мюнхен. Там ме посрещна придружителят ми и ме заведе в Урфелд. Смених задушния въздух на болницата с чистия планински въздух на Валхензее. Едно възпаление на костната ципа забави с няколко дни лечението ми. Но вкусната бира и приготвената лично от „моя“ гостилничар ракия с корени от тинтява ме вдигнаха скоро на крака.

След като пристигна запитване от отбора ми дали действително съм готов да участвувам в Берн, за мене беше съвсем естествено и безкрайно радостно, че мога да съобщя телеграфически точното си пристигане за тренировките.

Не скривам, че гледах на стартирането си малко колебливо, защото все още се чувствувах твърде нестабилен. На тренировките се установи, че лявата ми ръка поради скъсване на сухожилие може само леко да подпира кормилото при управление, а смущенията в зрението на лявото ми око ми пречеха повече, отколкото очаквах.

Не можех даже без чужда помощ да се качвам в колата и за тренировки взимах винаги от хотела една възглавница, която завързвахме здраво за облегалката, за да се смекчи донякъде твърде силното друсане.

И все пак участвувах!

По време на състезанието бях дори известно време начело на колоната. Чак малко преди финала трябваше да се откажа поради нищожен дефект в мотора.

С участието си в това състезание извоювах голяма морална победа над самия себе си. Разбрах, че не мога да бъда отписан и не спадах още към „старото желязо“. Бях убеден, че ще мога да участвувам успешно и в следващото състезание за „Голямата награда“. За съжаление обаче бях се излъгал.

Прелетях от Берн до Щутгарт, за да се представя в дирекцията, че съм вече оздравял, и за да участвувам в обсъждането на по-нататъшните планове. Споразумяхме се да взема отново участие като главен състезател за „Голямата награда на Италия“ в Монца. Напълно здрав и горд от проявеното доверие спрямо мен напуснах заводите.

Преди обаче да се оттегля в моето уединение, за да лекувам по-нататък раните си, счетох за уместно да потърся в Щутгарт очен лекар. В лявото си око чувствувах сериозни смущения, които ми създаваха грижи.

Лекарят ме изследва основно, но не пожела да ми съобщи резултата от това изследване. Това ме обезпокои. Първо ме изпрати при един рентгенолог, който ме препрати при интернист, а той от своя страна ме върна отново при очния лекар. След обстоен телефонен разговор между този колегиум узнах най-после резултата, който беше направо съкрушителен за мен.

По мнение на лекарите спасението на окото ми висеше на косъм.

В течение само на два часа от здрав станах тежко болен.

Тъй като лекарите с право подозираха, че няма да спазвам стриктно наставленията им, съобщиха ми истината за моето опасно състояние. Още чувам професорът шепнешком да казва: „… Драги господине, Вие имате неизлечимо пукване на черепа. Имате непълно оросяване на мозъка с кръв — нещо неизлечимо. Пулсът Ви е неравномерен. Освен това установихме, че в черепа ви има парче от желязо, което е повредило левия Ви очен нерв. Имате нужда от спокойствие, спокойствие и пак спокойствие!

Избягвайте да се навеждате и не вдигайте никакъв куфар! Заминете още тази вечер за Швейцария в очния санаториум на професор Верденберг. Послушайте ме!“

На другия ден по обяд пристигнах в Давос и там трябваше да лежа неподвижно, като ми беше забранено всякакво писане и четене. Трябваше да избягвам всякакво вълнение, като това се отнасяше особено за предаваните по радиото автомобилни състезания. Именно тази забрана ми се стори най-тежка през целия престой. Обзе ме дълбоко униние.

Но в по-нататъшния ход на лечението ми се установи бързо подобряване на физическото ми състояние. В уединеността на санаториума имах възможност да обгледам професията си от разстояние. Стана ми ясно, че прекаленото честолюбие е най-опасният вътрешен двигател в състезателния живот. Това разбиране именно ми вдъхна по-късно сили да превъзмогна по-леко редица временни неуспехи.

След четири месеца се завърнах в Бавария физически и душевно укрепнал, очаквайки трескаво започването на новия сезон.

Никога няма да забравя обзелото ме чувство, когато след тази принудителна пауза за пръв път седнах отново в състезателната кола.

Всеки от нас, състезателите-автомобилисти, бива привличан отново към кормилото с почти магическа сила. Волята за борба и любовта към професията преодоляват всички телесни и душевни сътресения.

Нищо не може да ни отклони от стремежа „въпреки всичко“ да караме отново!