Манфред фон Браухич
Борба за метри и секунди (27)

Край на всичко и започване отначало

Нижеха се година след година след оня забележителен 3 септември 1939 година, когато слязох от колата в състезанието за „Голямата награда на Белград“. От шумната атмосфера на светкавичната война и евтините победи и фанфарни звуци последва логичният ход на военните действия, който не пощади и мене: работех по задължение в Берлин, като денонощно се занимавах с мотори.

Често ме обхващаше копнежът да се кача отново в състезателна кола. Мислено се връщах към времето на състезания с другарите спортисти от целия свят, от които бях разделен сега от бълващи огън фронтове.

През последната година на войната бях назначен на работа в Горна Бавария и преживях в Мюнхен пълното рухване на „хилядагодишния“ Райх.

Борбата за живот далеч не беше свършила с последния изстрел. Тя поглъщаше и след това навсякъде и изцяло всички сили и желанията за спортни изяви трябваше да отстъпят на първо време на заден план. А и владеещият в онзи период хаос беше разпилял на всички страни по-раншните отбори и групи.

Все пак оптимизмът и стремежът да помогна във възстановяването на родината не ме напуснаха. Запознах се с жена си в Берлин през последната година на войната и веднага след като отново бе „открита“ службата за гражданското състояние, извършихме необходимите „служебни формалности“ и сключихме съюз за цял живот.

Тогава започнах издирването на старите си спортни другари, някои от които не бях виждал дълги години по време на войната и не ми беше известно къде се намират. Срещнах някои от тях: разбира се, не на състезателното трасе, защото и те бяха затънали до гуша в работа по изграждането на нов живот.

Не липсваше желание да се възкреси германският мотоциклетен спорт. На дело обаче се оказваше практически крайно недостатъчно съдействие. Но постепенно мечтата започна да приема конкретни форми. Един ден с неколцина стари познати поех риска да организирам няколко шосейни мотоциклетни състезания. Това трябваше да послужи за начало.

Когато моторите бяха избутани на старта, ние „старите“ наблюдавахме тази гледка едновременно с мъка и радост.

Естествено състезателите имаха състезателни каски, на моторите се поставиха големи номера с инициали на фирмата и очите святкаха както по-рано, макар и от бледи лица, но онова, което войната беше оставила като наследство в това отношение, бяха само жалки имитации на „състезателни мотори“.

Толкова за мъката. Сега за радостта. Отново започвахме състезания! Моторите трещяха весело! Хората бяха готови на драго сърце да помогнат, за да се преодолеят щетите от войната и в областта на спорта.

Безброй пъти в миналата ми състезателна кариера съм изпитал на собствения си гръб силата на спорта, силата, която свързваше народите. Бях видял колко много изострени политически положения биваха непосредствено преодолявани с честно отношение и спортно благородство, чрез безупречно поведение от страна на голям кръг активно участвуващи хора и как се създаваха примери за милиони хора. Такова беше положението непосредствено след войната. Както единният национален спорт в Германия, така и признанието на нашия спорт в другите страни би трябвало да направи значителна крачка напред, за да може по-бързо Германия да намери своя тежък на първо време път в голямото общество на народите. Избраха ме за председател на „Германския автомобилен клуб“. В това си качество винаги и неотстъпно се борех за осъществяването на тези две основни задачи, които ставаха все по-важни за германския спорт. Чак след като през 1949 година започнах отново активно да се състезавам, през 1950 година подадох оставката си.

През 1946 година отначало в Италия, а по-късно и във Франция и Англия започнаха плахи опити за съживяването на състезателния автомобилен спорт. В Германия имаше няколко частни състезатели, които с много въодушевление и малко средства се осмелиха да започнат отначало. Те се явяваха със собствени конструкции или със стари малко подобрени спортни коли. Този безкористен и пожертвувателен дух на предприемчивост безспорно заслужаваше похвала, обаче резултатите не бяха големи, защото за автомобилния спорт не е достатъчно само любов, а са необходими и редица материални предпоставки. При нас отново имаше инфлация. Освен това за спорта нямаше откъде да се получат пари. С нищожните средства, с които разполагахме в Германия, беше невъзможно да се догони световното равнище. Започнахме буквално от нищо и все пак най-накрая през 1946 и 1947 година бяха организирани първите автомобилни състезания. При откриването на „Гренцландринг“ през 1948 година южногерманският спортист Поленски ми предостави от приятелски чувства колата си. Преди започването на състезанията трябваше да направя две почетни обиколки на извънредно бързото и гладко бетонно състезателно трасе край Рейд в Рейнска област.

След толкова дълга принудителна почивка с много странни чувства намерих любимата ми червена шапчица, поставих старите си очила, навлякох състезателните ръкавици и профучах отново със скорост 200 километра в час по пистата. Това беше така прекрасно, че не ми бе лесно да се задоволя само с уговорените две обиколки. Зрителите ме поздравяваха приятелски.

Бях отново тук!

За няколко мига се пренесох в старата състезателна атмосфера и сърцето ми се разтуптя колкото скромно и оскъдно да беше всичко наоколо. Все пак началото бе поставено! Моторите бучаха, въздухът миришеше на бензин и радостно възбудена тълпа заобикаляше пистата. Събитието не мина без последици за мен — отново закопнях да участвувам активно в състезания.

Въпреки всичко на първо време това беше напразен копнеж. Ето защо зарадвах се много, когато през септември 1949 година, точно една година по-късно, получих покана от Аржентинския автомобилен клуб да замина заедно с жена си за четири състезания в Буенос Айрес, за да се състезавам с един и половина литрова мазерати. Смятах, че най-после ми се удава възможност, стартирайки в чужбина, да допринеса за възстановяването на международните спортни връзки с Германия.

Нямаше много време за уреждането на всички формалности до отплуването на парахода. Не успяхме достатъчно бързо да извадим всички разрешения, документи, визи, удостоверения за ваксинация и декларации за благонадеждност, които се изискваха от нас. Корабът беше вече в открито море, когато събрахме всички документи в чантата си. Затова заминахме за Рим, взехме самолет и след шестнадесетчасов полет кацнахме здрави и читави на летището в Буенос Айрес.

Посрещна ни спортният председател на Аржентинския автомобилен клуб и ни отведе в хотела по великолепни булеварди с по-голяма от допустимата за европейските представи бързина.

Пътуването до Южна Америка обаче ни разочарова. Вместо обещаната модерна един и половина литрова мазерати след дълго разтакаване ми оставиха на разположение за тренировка само един стар трилитров мазерати. Тя беше в такова лошо състояние, че бе опасна не само за мене, но и за зрителите. Поради това с болка на сърцето реших да се откажа от участие в състезанието.

Следователно онова, което очаквах от пътуването — да допринеса за създаването на спортни връзки с други страни, за възкресяването на едно истинско международно сътрудничество в областта на автомобилния спорт, не се осъществи.

Стана ясно, че и за другите състезания няма да имам на разположение по-добра кола и затова присъствувах на тях само като зрител.

Поради всичко това все пак ми остана достатъчно време, за да се запозная със страната и хората. Едва в началото на месец март 1950 г. след тази „екскурзия“ поехме отново за родината — този път по море.

През месец юни същата година при мене се яви един любител-автомобилист с предложението да поема за няколко състезания неговата кола, която той досега беше давал под наем на Щук. Тази преустроена стара двулитрова БМВ имаше вече твърде богато състезателно минало.

Може би щеше да е по-добре да се откажа от този „инструмент“ поради явните му недостатъци, но пръстите ме сърбяха да стисна отново кормилото на състезателна кола. Затова се съгласих. Както се и очакваше, не сполучих. За пръв път се записах официално за състезанието „Шауинсланд“ във Фрайбург, но почти не успях да тренирам, защото в колата се появяваха все нови и нови повреди. Точно на това трасе тренировката е от решаващо значение.

Един път ми се откачи педала за газта и се спрях в една канара. Ударих си силно главата в кормилото; получих няколко рани по брадата. Трябваше отново да изпусна следващия тренировъчен ден. Налагаше се поправка на колата. Въпреки всичко в неделя бях готов за старт. Само след втория километър обаче излетях от пистата поради счупване на шенкела на оста. Много щастливо колата ми остана да виси над осемметрова пропаст, само на две колела, без да падне.

Но аз още не се отказвах, желаех да опитам още веднъж!

Осем дни по-късно при състезанието в Солитуде още на старта амбреажът блокира и аз се отказах. Не ми стигна всичко това, та дори след тези разочарования се записах в състезанията за „Голямата награда на Германия“ на Нюрбургринг.

За една разумна тренировка, каквато ми беше повече от наложителна след тази дълга пауза, не можех и да помисля.

С малко думи не мога изобщо да изброя какво ли не се счупи по този уморен ветеран през тия три дни. С най-голямо пазене на машината се опитах поне да преодолея дванадесетте обиколки. Италианците с модерните си състезателни коли ферари начело с Алберто Аскари водеха колоната; само френските коли симка гордини можеха донякъде да ги следват. Почти всички германски състезатели, между които Ланг и Щук, отпаднаха. Машините им бяха стари и износени.

Държах се до единадесетата обиколка и тогава трябваше все пак да се откажа — тръбопроводът между резервния и главния бензинов резервоар се скъса. Горивото се лееше под колата и имах щастието, че не се запали.

„Ама че малшанс!“ — рекох си аз и слязох от колата. Изминах оставащите 800 метра до старт-финала пешком. При появяването ми ме посрещна невъобразимо ръкопляскане, което ме смая. Нищо не разбирах. Какво изобщо бях показал? Постепенно ми стана ясно, че хората ми засвидетелствуваха същото уважение както преди много години в дните на разцвета на състезателния автомобилен спорт. Това дори ме позасрами.

След тази несполука най-после се вразумих! Уверих се от опит, че със закърпени стари спортни коли не може да се участвува в състезание. Както за всеки занаят и тук е необходим истинският „инструмент“, ако не желаем от самото начало да проиграем играта.

През февруари 1951 година бях поканен като зрител от спортни другари от Средна Германия на зимните спортни игри в Оберхоф. Когато пристигнахме заедно с няколко западногермански скиори в малкия, великолепен курорт в Тюринген, цареше чудесно настроение. В състезанията за първенството германските и чуждестранните участници постигнаха във всички дисциплини значителни постижения. Особено силно впечатление ни направи на нас, западногерманците, веселият и непринуден начин, по който се отнасяха държавниците със спортистите. Много скоро измених първоначалното си намерение да си замина след няколко дни: останах и след завършването на състезанията.

В Оберхоф състезателите и зрителите говореха много за запланувания през същата година Световен младежки фестивал. Както две години по-рано в Будапеща младежта от целия свят щеше да се събере сега в Берлин, за да мери сили в мирно съревнование във всички спортни дисциплини и игри. Тази мисъл ме въодушеви. У мен веднага се породи желанието да помогна на моите млади западногермански сънародници да се подготвят за участието си в този международен спортен празник. От личен опит ми бе известно, че спортът може да създаде през границите и връзки, които да служат за укрепването на дружбата между народите и за заздравяването на мира.

През най-хубавите дни на лятото пристигнахме с жена ми в Берлин и взехме участие в официалното откриване на стадиона, който младежта си беше построила сама. За пръв път след завършването на войната можех да бъда отново свидетел на едно голямо спортно състезание. Тук бяха дошли млади спортисти, представители на 104 нации, за да се съревновават, озарени от олимпийската идея. По време на обиколката ми из различните новоизградени спортни съоръжения сърцето ми преливаше от радост. Един плувен стадион, за какъвто си мечтае всеки плувец, с малък електрически асансьор до 10-метровата кула за водни скокове; голяма спортна зала с 8000 места, в която се състезаваха боксьорите, борците и гимнастиците за лавровите венци; много други спортни площадки за всички дисциплини на леката атлетика, както и внушителната със своите размери зала „Вернер Зеелебиндер“, подобна на някогашната спортна палата; всичко това ме учуди.

Всеобщото въодушевление беше неописуемо. Желанието за мирно разбирателство се изразяваше не само във всеки разговор между младите хора, но то се чувствуваше и всред милионите зрители, които бяха дошли за този хубав празник. Впечатленията от тези дни ще останат незабравими за всички участници.

Наскоро след завръщането ми по различни околни пътища получих писмо от Рурската област с подател: Едгар Калиш. То събуди спомени от времето на големите автомобилни състезания. През 1936 година по време на една почивка между две състезания почивах в Рейнската област. Близо до мястото, където живеех, имаше мина, която особено силно желаех да посетя, за да се запозная с работата под земята. Желанието ми се изпълни. По влажната хлъзгава галерия допълзях до „забоя“, легнах до един рудокопач и разговарях дълго с него за работата му. Накрая пожелах сам да опитам въздушния чук в скалата. Миньорът се наричаше Едгар Калиш. След завършване на смяната ние се срещнахме в едно заведение. Той доведе още няколко миньори със себе си и разговорът върху нашите съвсем различни професии беше толкова поучителен за мене, колкото по всяка вероятност и за новите ми познати. Тогава почувствувах ясно, че нашите победи на международното поле се посрещаха с горещо одобрение от милионите ни сънародници — почитатели на автомобилния спорт. В оная вечер и миньорите се бяха изказали също така за значението на нашите успехи в чужбина, както пишеше сега Едгар Калиш в своето писмо относно Световния младежки фестивал. То гласеше:

„Драги Манфред

Страшно се зарадвах, че беше в Берлин, както и аз. Жалко, че те зърнах само отдалеч. Спомняш ли си някогашния ни разговор, който водихме в «Германския кът» в Паленберг? Мина доста време от тогава и много неща се случиха. За съжаление не много добри, обаче онова в Берлин беше действително нещо хубаво! Тогава се разбрахме отлично и сигурно и днес пак ще се разберем; вярвам в това. Всъщност всички трябва да се разбират, когато се касае за мира. За това бях в Берлин, затова беше и ти там, нали? Това исках да ти кажа с настоящото писмо: трябва да знаеш, че тук при нас имаш добри приятели, особено сега, откакто и ти беше в Берлин.

С много поздрави от всички ни:

Едгар Калиш“

Още преди войната бях разбрал, че спортът не обединява само активно спортуващите, а и зрителите, дори и народите. Също и олимпийските игри още от основаването си винаги са го доказвали. След като многократният световен и олимпийски шампион Емил Затопек въодушеви участниците и зрителите през 1952 година в Хелзинки с извоюваните от него в честна борба великолепни резултати и получи признанието на целия свят, млъкнаха дори и ония гласове, които обикновено проповядват раздор и омраза. В Хелзинки народите си подадоха ръка.

Това, което постигнаха народите в Хелзинки въпреки противоречията между правителствата, би трябвало да бъде съвсем естествено и за нас, германците.

В този смисъл и с желанието да помогне за запазването и развитието на мирните традиции на германския спорт и те да продължават да живеят и занапред беше написана тази книга.