Манфред фон Браухич
Борба за метри и секунди (25)

Африка

От 1925 година се провеждаха автомобилните състезания в Триполи, обаче едва през 1933 година те получиха международно признание.

Трасето бе разположено на края на пустинята и беше дълго 13,1 километра. То минаваше край малки арабски селища и през палмовите гори около соленото езеро Меллаха и се смяташе за една от най-живописните и бързи писти в света. Стигна се до идеята това състезание да се свърже с цяла Италия, като се организира лотария. Във всеки град или село всеки можеше да се сдобие срещу няколко лирети с билет, който можеше да му донесе печалба.

От продадените лотарийни билети бяха изтеглени само толкова, колкото беше броят на стартиращите коли. Това означаваше, че ако участвуваха 35 състезатели, 35 души щяха да бъдат щастливците измежду милионите притежатели на лотарийни билети. Избраниците биваха поканени за осемдневен безплатен престой в Триполи и естествено да посетят и състезанията.

Едва в неделя след стартирането на всички състезатели всеки от 35-те притежатели на билетите изтегляше номера на колата „си“. Раздаваха се награди до десето място. Колата-победител можеше да донесе на притежателя на билета до 5 000 000 лирети. Докато както обикновено някои от зрителите може би стискаха специално палци за този или онзи състезател, тук тези щастливци следяха напрегнато със затаен дъх мястото на „своите номера“ и сигурно след състезанието биваха напълно нервно травматизирани било от щастие, било от разочарование.

Трябваше да се изминат 40 обиколки, което прави 524 километра. Под горещото африканско слънце, със скорост над 200 километра в час, това не беше лека работа. Много бързи отсечки, на които можеше да се кара с пълна бързина, се редуваха с множество завои, при които трябваше да се намалява осезателно и да се сменят скоростите.

През май, когато се провеждаше това състезание, често се появяваше опасен за машините пустинен вятър, който носеше облаци от много ситен пясък над състезателното трасе.

При разминаване това беше често гибелно за състезателите, защото този, който караше отпред, вдигаше винаги облаци от пясък, който проникваше в компресора и в мотора. Тогавашната инструкция гласеше никога да не се кара продължително зад друг състезател, дори и да не се следва.

Това изключително бързо трасе създаваше особено главоболие на фирмите производителки на гуми. Можехме да използуваме само безпрофилни гуми с тънък покривен пласт.

За „Голямата награда на Триполи“ се изискваше особена техника на каране. По правите отсечки — натискане газта докрай, малко намаляване на скоростта, енергично влизане в завоите и след това леко даване на газ; за да се извоюва победа обаче, трябваше все пак да се поддържа голяма скорост. Такова беше изискването. Най-главното беше изключително пазене на гумите. Единствено онзи, който съумееше да завърши състезанието само с две смени на гумите, можеше да разчита на успех. На времето Ханс Щук например постигна великолепни времена в отделните обиколки, обаче трябваше да спре седем пъти на бокса с разкъсани на парчета гуми и затова изостана безнадеждно.

През 1935, 1936 и 1937 година на това пустинно трасе аз нямах много щастие. След като през 1938 година отново заминах за Триполи, реших да извоювам печалба за този, който беше изтеглил номера на моята кола.

Започнах състезанието с тази мисъл, но не успях да победя, а завоювах второто място. Но това също представляваше за човека, който притежаваше моя номер, значителна печалба. Вярвах, че той ще бъде един от първите, които ще ме поздравят. Нищо подобно! Той изобщо не се появи на хоризонта. Е да, може би радостта го беше умопомрачила.

Едва от вестниците разбрах кой беше щастливецът, на когото все пак бях помогнал да се добере до такова състояние: един дребен селски шивач, четиридесет и осем годишен, женен, с девет деца. Според кореспонденциите във вестниците той наистина се беше побъркал от радост и веднага след състезанието беше съобщил телеграфически новината за своята печалба на всичките си роднини, приятели и познати, като незабавно отпътувал за родината си.

Би било хубав жест, когато един човек спечелил няколко милиона лирети, се сети да поднесе малък сувенир.

В опиянението от щастието си обаче той навярно беше забравил за това.

— Трябва да видя отблизо този човек, — казах си, като се качвах на кораба за Генуа, решен да го намеря.

Трябваше да пътувам два дни, докато открия в едно малко селце в мъничка къщурка моя щастлив Бенедето.

Появяването ми предизвика сензация в цялото село. Половината от жителите му ме обградиха плътно; другата половина се беше събрала в къщурката на Бенедето. Освен това отблизо и далече бяха пристигнали и други хора — някакви роднини на Бенедето.

Беше привечер. Малката стаичка, в която влязох, беше пълна с хора, които явно крояха с щастливеца планове за бъдещето. Появяването ми в това общество беше равносилно на избухване на бомба. Всички се развикаха един през друг и в знак на приятелство ме затупаха по гърба, гърдите, главата и ръцете! Трябваше да остана на вечеря. Поднесоха ми вино, спагети, сладкиши и… многозначителни погледи.

Внимателно насочих разговора с Бенедето към източника на новото му благосъстояние. С думи, много думи като „спомен от този ден“, „знак за признателност към постиженията ми“, „някаква благодарност“, „уверение, че съм доставил радост“ и пр. се опитах да опипам почвата. Със сълзи на очи всички потвърждаваха, че съм прав, стискаха ми непрекъснато един след друг с благодарност ръцете, но… и това беше всичко.

По всяка вероятност семейният съвет през нощта беше взел решение. Увериха ме, че в знак на симпатия ще ми изпратят златен ръчен часовник.

Усмихвайки се, аз заминах.

Часовникът, разбира се, изобщо не получих.