Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kampf um Meter und Sekunden, 1955 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Димитър Кацаров, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- thefly (2017)
Издание:
Автор: Манфред фон Браухич
Заглавие: Борба за метри и секунди
Преводач: Димитър Кацаров
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ДИ „Медицина и физкултура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1973
Националност: немска
Печатница: ДП „Георги Димитров“, София
Излязла от печат: 15.XII.1973 г.
Отговорен редактор: Максим Наимович
Редактор: Юлиана Касабова
Художествен редактор: М. Табакова
Технически редактор: М. Белова
Художник: Александър Хачатурян
Коректор: М. Иванова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4910
История
- — Добавяне
Вяра и суеверие
За някои беше почти необяснимо, че въпреки всички несполуки „бях огрян от щастлива звезда“. Трудностите, неприятните или потискащите случки превъзмогвах за кратко време благодарение на чувството си за хумор. Ето защо ми беше необяснимо, че по различни поводи ме наричаха песимист.
Мога да кажа, че и най-страшната несполука не ме накара да стана песимист. Песимисти на кормилото на една състезателна кола — това е нещо невъзможно. В оптимизма се крие вече половината победа и цялата увереност, че няма да претърпиш поражение. С непоколебимата надежда за малко „щастие“ и твърдата увереност в собствените си сили ние отново и отново сядаме в нашата любима „таратайка“. Само по тоя начин успяваме да осъществим неща, които предизвикват тръпки у другите.
Въпреки това у всички състезатели-автомобилисти ненадейно, полека-лека се промъква зловещо суеверие. Изпитал съм го и аз. Изведнъж човек се улавя, че започва да обръща внимание на „добри“ и „лоши“ предзнаменования, че определени числа му носят щастие или нещастие. Човек слуша това или онова, съзира „свръхестествени“ връзки там, където изобщо не съществуват, или пък в съзнанието му изплуват стари представи от детските години.
Накрая стигнах дотам, че предпочитах да пътувам цяла нощ, отколкото да отседна в хотел, в стая номер 13. Отбягвах обаче и числото 49, защото сборът от цифрите му също беше равен на 13. И тази глупост се превръща в щуротия.
Постепенно изпаднах в такава зависимост, че се опитвах ежедневно да се отърся от това внушение. Стара истина е, че човек действително може да ликвидира заблужденията на ума си, но много по-трудно е да се справи с предразсъдъци и навици и особено със суеверието. Онова, което в подобни случаи изхвърляме, така да се каже, през парадния вход на разума си, се промъква отново през някоя задна вратичка на чувствата ни. И тогава сякаш отново чуваме всички злокобни истории, какъвто беше например случаят с числото девет. Това се случи през 1932 година при тренировките за състезанието „Айфел“. Ханс Йоахим фон Морген, когото обикновено наричахме по пряко „Мунго“, пристигна с елегантната си състезателна кола бугати и навъртя с умерено темпо няколко пробни обиколки. Той беше получил от завода нов мощен мотор и се надяваше, че шансовете за победа в това състезание са на негова страна.
Когато сменяхме свещите, размених няколко думи с него. Между другото той забеляза, че стартовият номер „9“ не му е симпатичен. Сигурно върху лицето ми се е изписало учудване, когато го попитах за причината. Той ми отговори, че с този номер на това трасе през 1928 година е катастрофирал и загинал прочутият чехословашки състезател Юнек.
Какво трябваше да отговоря? Повдигнах рамене, но го посъветвах да поиска от комисията да му даде друг номер. Наскоро, след като той стартира, качих се и аз в колата си и реших бързо да го настигна.
Още след третия километър забелязах по трасето ясно забележими следи от гуми и веднага след това съзрях в канавката една претърпяла злополука кола — колата на „Мунго“. Ханс Йоахим фон Морген, облян в кръв, лежеше на края на трасето. Беше мъртъв.
Когато след около час започнахме отново тренировката, за мене беше твърде тежко изпитание да карам покрай същото място, на което го бях намерил.
И до ден-днешен числото девет ми е неприятно.
Че една четирилистна детелина носи щастие — знае всяко дете. Но трябва да я намериш случайно, когато „се разхождаш безцелно в гората“. Колкото и силно да желаех да притежавам такава детелина, не я намирах. Веднъж, когато бяхме на тренировка преди състезанието на „Авус“ през 1932 година, в почивката между тренировъчните изпитания направих малка разходка и седнах при един другар на тревата. Исках само да наблюдавам другите състезатели по трасето. И когато съвсем случайно и непреднамерено погледнах към земята — какво да видя? Голяма четирилистна детелина! Откъснах я внимателно и още по-внимателно я поставих в книжката си за правоуправление, като бях твърдо убеден, че тя ще ми донесе щастие.
Ричард Сиймън участвуваше няколко години от името на нашия „отбор“. Той изпитваше особена антипатия към петъчния ден и числото 13. Понякога се налагаше ръководителят на отбора да проявява ораторско изкуство, за да го склони и убеди в необходимостта от тренировките и в петък.
В Монца го постигна първото нещастие. Той не се завърна от една тренировъчна обиколка. Намерихме го леко ранен, до горящата му кола, в отсечката на 13-ия километър… В хотела номерът на стаята му беше 113, а предишната вечер на масата бяхме тринадесет души. Сиймън ни припомни за това.
Той се възстанови бързо от злополуката си и стартира с нас за купата Ацербо. И в един петъчен ден, на 13-то число на месеца действително му се случи нещастие. Колата му се блъсна в един километражен камък с цифрата 13. А по-късно се сетихме, че това беше 13-то състезание за купата „Ацербо“.
Второто място на Сиймън в състезанието за купата „Вандербилт“ в Америка му донесе 13 точки за „Златната звезда“ на британския автомобилен клуб. Той пристигна със самолет от Америка на 13-ти юли, за да участвува в тренировките на Нюрбургринг за „Голямата награда на Германия“, където го сполетя тежка злополука при сблъскване с Ернст фон Делиус. Младият, талантлив състезател преодоля и това нещастие. През следващата година обаче съдбата му го изненада окончателно.
При проливен дъжд карахме на извънредно бързото и опасно трасе Спа в Белгия. Сиймън водеше с голяма преднина. При един ляв остър завой гладкият хлъзгав асфалт причини гибелта му. Той се завъртя и излетя със задницата напред между дърветата. Колата му се запали. Силният удар го принуди да се наведе напред над кормилото. Той изгуби съзнание. Едва след много усилия няколко сърцати мъже успяха да го изтеглят от колата, силно обгорял. Но лекарите не успяха вече да го спасят. Той почина след няколко часа. Злополуката се беше случила на 13-ия километър.
Неразбираемо ли е за пълната ни с опасности професия, че суеверието ни непрекъснато се подхранва от такива случки и преживявания?
Много от посетителите на състезанията разбират каква роля играят различните талисмани и амулети, които се изпращат на състезателите през годината. Притежавам особено богата сбирка от тях. Те са подредени грижливо в три големи кутии за пазене на препарирани пеперуди.
Естествено аз се надсмивам над тези малки суеверни глупости. Особено леко влияещите се хора търсят в често изумителни случайности да открият някаква вътрешна връзка. При една логическа преценка на събитията обаче всеки бързо ще поправи заблудата си. Да вземем например талисманите. Бих изглеждал като дядо Коледа, ако при всяко състезание помъкнех със себе си множеството „носещи щастие“ неща! „Всички или нищо!“ — казах си аз и ги оставих до един вкъщи. Не изневерих само на старата си позната червена шапчица. Без нея никога не се качвах в колата.