Манфред фон Браухич
Борба за метри и секунди (6)

Спокойният сезон

Колкото са коренно различни характерите и заложбите на отделните състезатели, толкова различна е организацията на времето им за почивка. Последните състезания се провеждат през месец октомври, а през месец март следващата година тренировките започват отново. На пръв поглед тази „отпуска“ изглежда достатъчно дълга, но при по-внимателно вникване този период от време се намалява чувствително.

През първата половина на месец ноември в предприятието се провежда предварително съвещание за систематизиране на резултатите от изпитанията и за чествуване на състезателите. След това трябва да се явим за преговори във връзка с новата състезателна година. На отделния състезател остават съвсем малко седмици, през които той би могъл да се разпорежда със себе си както намери за добре.

Първите дни от тихия сезон прекарвах обикновено на Октомврийския празник в Мюнхен. Незабелязан от никого, там можех да се „налудувам“ истински. Между панаирджийските сергии, сред тълпата от весели хора, между железницата на призраците и бараките, където премерваха силата, успявах най-после да схвана истината: „Човече и през тази година ти съумя да се справиш!“.

Колко бързо обаче се изтърколваше времето от този момент до новогодишния празник! Започваше новата година и животът с цялата си сериозност предявяваше отново своите изисквания към нас — състезателите-автомобилисти. Трябваше отново да влезем във форма и да се подготвим физически и психически за първите изпитания.

Нервите, които месеци наред бяха под върховно напрежение, трябваше с много любов да бъдат „потопени в мазнина за съхраняване“, както изобщо казват. Въпреки това през зимата не трябваше много да напълнявам, за да не ми пречи това на подвижността и гъвкавостта. Точно ние, състезателите, знаем добре стойността на здравите нерви. Само те единствено представляваха за нас застраховка за живот; те са двигателят за постигане на успехи, които изискват значителен дял енергия, смелост и устременост.

Както вече загатнах, всеки състезател се старае да прекара свободното си време съобразно характера и темперамента си и според своите желания.

Ханс Щук, например, обичаше като разтоварващ спорт ските, който той беше овладял удивително изкусно.

Карачиола, напротив, предпочиташе уютното спокойствие и се наслаждаваше на тишината на дома си в Лугано.

Фаджоли търсеше разнообразието и разтоварването в лова. Посетих го веднъж в родния му град Губио, едно малко скалисто гнездо сред Апенините.

Никога не бях карал по такива тесни улички с наклон от най-малко 30 градуса. За съжаление, не го намерих в дома му, но все пак успях да науча на улицата, че се намира съвсем наблизо в ловната си хижа. За миг двете стъпала на колата ми бяха окупирани от цял рояк чернокоси момченца, които искаха да ми покажат пътя.

Накрая затънах в един междуселски път и трябваше да премина остатъка от пътя пешком под водачеството на възбудените, бърборещи едно през друго придружители.

Край едно малко блато открих най-после „ловната хижа“. Тя представляваше само един стар железничарски вагон, наполовина вдълбан в земята. Пейките му бяха извадени, а самият той имаше отвори за стрелба от всички страни. По средата на вагона беше поставена стара печка, на която в момента в една голяма тенджера се варяха спагети.

Фаджоли се зарадва извънредно много на посещението ми и няколко от моите водачи нахълтаха с мене в хижата, където вече бяха дошли седем приятели на домакина. С. подчертана гордост той ми демонстрира различните възможности за стрелба. Единствената водна площ в цялата околност беше едно малко вирче, чрез което по силата на природните закони биваха примамвани патиците.

Но за да бъде по-сигурен в успеха си при стрелбата, от другата страна на своя „замък“, на поляната, Фаджоли беше вързал здраво една уловена жива патица, която служеше за примамка-мюре. В момента, когато дивата патица се спускаше към мюрето, две мрежи падаха върху нея. След като проехтяха на няколко пъти старите им пушки, седнахме да се нахраним заедно, като всеки набождаше сръчно от тенджерата спагети и още по-изкусно с отметната назад глава ги плъзваше в устата си.

Що се отнася до мене и моето убежище през 1930 година, при първото ми планинско състезание в Каселберг успях да намеря точно онова, което търсех: малка странноприемница в Урфелд на Валхензее. Беше съвсем откъсната от света, предлагаше условия за тежък физически труд и предпазваше от всякакви отклонения.

„Стаята на Браухич“ ми беше винаги на разположение, когато пристигах там в първите дни на януари. Съдържателят на гостоприемницата я беше кръстил така. От нея имах чудесен изглед над езерото към Алпите. През деня ходех колкото се може повече, а вечер си лягах навреме. Предприемах продължителни излети в планината и постепенно се запознах с цялата околност. Величественият пейзаж ме покоряваше все повече и повече.

При тези излети понякога ме придружаваше лесничеят, понякога съдържателят на гостоприемницата — един от най-духовитите хора, които изобщо съм познавал. Разправяше най-невероятни истории и се опитваше с твърде наивни мимики да убеди слушателите, че именно така ги е преживял. Всъщност той лъжеше, та се късаше. Всички знаеха това. Като особняк беше известен надалеч и по този начин правеше най-добрата реклама на странноприемницата си. Един път му изпратих пощенска картичка само с надписа: „За лъжливия собственик на странноприемницата при Валхензее“. Картичката пристигнала веднага и… и той добре ѝ се посмял.

Тук се запознах с хубавия спорт кърлинг^[1]. Най-голямо удоволствие изпитвах обаче, когато отивах с горските работници в планината. Това беше суров и небезопасен труд. Обути със специално подковани обувки, те придвижваха отсечените трупи през дълбокия сняг от склон на склон до долината, където ги товареха на камиони. Следобед, когато слънцето се скриеше зад планините, отивахме заедно при „нашия“ гостилничар, при когото здраво си похапвахме.

Така прекарвах по цял ден на чист въздух, изразходвах цялата си енергия и вечер лягах безгрижно в леглото. Така седмиците се изнизваха една след друга, докато в началото на март пристигнеше писмото от завода, което с един удар слагаше край на това спокойно и безгрижно време.

Сбогувахме се със съдържателя, със семейството му и домашната прислуга. Всички ми пожелаваха най-сърдечно „на добър час“.

Много месеци те не ще ме видят, но в замяна на това пък още по-ревностно ще се заслушват в радиоапарата, когато има преки предавания от автомобилните състезания и ще стискат палци за „своя Манфред“.