Манфред фон Браухич
Борба за метри и секунди (8)

Сам с машината

Всъщност всеки път, когато напуска боксовете, безразлично дали за тренировка или за състезание, състезателят-автомобилист се сбогува сякаш завинаги с помощниците си. Той изживява истинска раздяла, чувствува се откъснат от околния свят, докато малко преди да се качи в състезателната си кола, се е чувствувал в безопасност сред колектива от състезатели като звено от здраво споена верига.

Тези три-четири крачки до колата крият винаги нещо странно в себе си. Състезателят оставя другите в безопасност; след час те ще бъдат пак на същото място и са свързани с цялото събитие само косвено. Той обаче няма ни най-малката гаранция, че след един час ще бъде здрав и читав.

От значение са също денят, настроението, атмосферните условия, състезателното трасе, както и доколко състезателят при качването си в колата е овладян от добри или лоши чувства, или пък дори от чувство на боязън. Невинаги той е изпълнен с младежка самоувереност или лекомислено презрение към смъртта, каквото страничният наблюдател може би смята, че е съзрял в усмихнатото му лице.

Естествено всеки състезател има дни и часове, когато той е обзет от спокойствие, даже от „безразличие“, което го кара да приема всичко като игра.

Например, когато някой от нас се качи в аеродинамичната си кола спокойно и двама души най-грижливо му затворят над главата един истински капак, който прикрепват здраво отляво и отдясно с кукички, така че главата му да опира в него, а ръцете му да имат едва-едва свобода на действие, тогава всеки може да си представи странното чувство, което човек изпитва. Защото не се касае до малка разходка, а започва напрегната, жестока битка с човешките слабости, борба с инстинкта за самосъхранение, борба с хронометрите на ръководителя на отбора, чиито стрелки неуморимо се движат напред, като дори и най-малкото лошо настроение или пък отпускане от страна на човека или машината се отчитат безпощадно.

В този миг състезателят-автомобилист не е вече в света на другите, той е оставен напълно на себе си, затова „дотътрянето“ до старта се превръща в мъчителна необходимост. Той изхвърчава внезапно от старта като ракета с безумна скорост, затворен във фучащата, гърмяща и препускаща кола. Обладан е сега от желязната воля да натиска педала на газта докрай и да кара по трасето с колкото се може по-малко завъртвания на кормилото.

Не е лесно да се владее колата по една толкова тясна, на места даже неравна писта със силен страничен вятър, при скорост около стотина метра в секунда.

Цялата воля е нащрек. Следи се зорко шумът на мотора и всяко превключване на скоростта трябва да се извършва светкавично, защото манипулацията е тежка, особено когато се налага при 280 километра в час да се превключи от втора на трета, а след това от трета на четвърта скорост и при това, макар и за миг кормилото да се държи само с една ръка.

Докато лети по трасето, състезателят е обхванат от копнеж по боксовете и през цялото време, обиколка след обиколка очаква знак на живот от околния свят в своето усамотение.

По-късно струва ти се необикновено да си отново в покой, стъпил здраво с краката си на земята, да слушаш, че те заговарят, и подобно на другите — само че с по-голямо удоволствие — да запалиш цигара.

Може би днес е краят, а може би и не — във всеки случай утре в борбата за метри и секунди ще бъдеш отново сам с колата си, здраво свързан с нея за щастие и нещастие, и ще трябва отново да преживееш всичко голямо и хубаво, непосилно трудно и изтощаващо.