Манфред фон Браухич
Борба за метри и секунди (2)

Младежки години след военното време

Че един ден трябваше да стана войник, за родителите ми беше предрешен въпрос, за който не беше необходимо да ме питат. Какъв исках да стана в действителност, не знаех. След завършването на войната този въпрос не беше още назрял, защото бях едва тринадесетгодишен.

Първоначално навсякъде цареше безредие. Обучението в училищата все още се водеше нередовно. Ту липсваха въглища, за да се отопляват класните стаи, ту последните се превръщаха в квартири за завръщащите се от фронта войници, в станции за обезвъшчаване или пък бяха използувани за настаняване на прехвърлените в Берлин лазарети.

Тогава имахме „въглищна ваканция“, която беше добре дошла и за нас, и за учителите ни. С приятеля ми Курт обикаляхме с колелата из чудно красивия със своята природа Бранденбургски край близо до Берлин, осеян с езера и гори.

Тези разходки имаха и своето преимущество, защото от време на време из селата намирахме по нещо, с което да запълним прегладнелите си стомаси.

Един ден ние заедно с други момчета решихме да постъпим в скаутския отряд, който по ръководство и организация беше устроен почти по военному.

Старата армия наистина беше разпусната, но тук-там се размърдваше отново нещо, което полека-лека придобиваше военна физиономия. Първоначално не забелязахме това. Нашето желание беше да сме заедно с връстниците си и въпреки всеобщата катастрофа да живеем задружно. Искахме да сме всред природата, да пеем любимите си песни, да палим лагерни огньове и да спим в палатки. Търсихме романтика, а се натъкнахме на военщина.

Постепенно ръководителите започнаха все повече и повече да ни свиват юздите. Край езерото Мюгел ни предоставиха на наше разположение едно общежитие и старата прусашка мущровка, която беше изхвърлена през вратите на казармата, незабелязано се промъкваше отново през вратите на общежитието.

Започна се безобидно „с дежурство по почистване на помещението“, проверка и строяване. Другарските ни събеседвания постепенно се превърнаха отново в старото познато нам черно-бяло-червено обучение.

Наистина тонът на преподаване сега беше различен от тона по време на войната, защото не се говореше вече за победи. Вместо това започнахме да слушаме за „черния позор“, за „реванш“ и за „удар с нож в гърба“ срещу славната ни армия, защото „червени родоизменници“ били забили нож в гърба на победоносните ни войски. Раздаваха ни се книги със заглавия като „Непобедени на бойното поле“. Според тях Германия беше останала непобедена и по море и във въздуха.

Странно! Току-що бяхме изживели нещата съвсем другояче. Германия беше загубила войната, а ни се казваше, че не сме били победени. Това не можехме да повярваме.

Имаше и непокорни духове, които не можеха да се примирят с високомерната казармена опека, както и с мущровката. Към тях спадахме и ние двамата с Курт. При едно младежко събиране в Потсдам противоречията станаха съвсем явни и група прогресивно мислещи основаха „Нов скаутски съюз“. Смъкнахме военната униформа, облякохме къси панталони и ризи с отворени яки и тръгнахме гологлави.

Старият свят около нас се разпадаше все повече и повече. Той беше погребан под хартия. Устойчивата ни райхсмарка се обезцени. По-рано тя имаше златно покритие, сега настана истинско наводнение от книжни пари, в което страната ни постепенно се удавяше. Естествено виждахме последиците от това неимоверно разоряване на целия народ, но бяхме обаче твърде настрана, за да разберем истинските причини.

Точно по това време, когато кризата нарастваше, през есента на 1922 година загубих приятеля си. Курт се пресели с родителите си в Америка. Това беше тежък удар за мен. Липсваше ми не само добрият другар, но и напътствуващото влияние, което бащата на Курт упражняваше незабелязано над мен. Едва сега ми стана ясно, че у Алтманови вееше винаги един много по-свеж вятър, отколкото у нас. У тях се произнасяха открито думи, за които родителите ми не биха даже посмели и да помислят. Но това беше вече само минало. Алтманови заминаха отвъд голямото „блато“ и спомените за разговорите и съвместните разходки с колело избледняваха.

С тази раздяла свърши и моето детство.

 

 

Някак от само себе си се получи така, че аз попаднах отново под влиянието на семейството ми, когато именно трябваше да се решава въпросът за моята професия. Войник! Тъкмо бях навършил седемнадесет години, съвсем подходяща възраст.

Някогашната германска армия се стопи до сто хиляди души. Поне така се твърдеше официално.

Неофициално, под пълен секрет, тайно и прикрито имаше все пак нещо като войска. И баща ми ме изпращаше в нея. Отидох, защото не виждах какъв смисъл има да изучавам гръцки думи, когато можеше само наум да се пресметне съотношението между курса на долара, книжната марка и цената на 250 грама мас. Тези сметки, които от ден на ден ставаха все по-объркани, ми се втръсваха. Човек не можеше вече да се оправя.

Работниците и чиновниците, на които всеки два или три дни изплащаха възнагражденията и заплатите на части, трябваше с пачките книжни пари в ръка да устройват състезателни бягания до най-близкия магазин, ако държаха да си вземат поне един хляб. За същите пари на другия ден навярно щяха да получат само няколко филийки хляб. И у нас вкъщи всичко беше толкова оскъдно, толкова мизерно и жалко, че се почувствувах задължен да облекча баща си.

На 3 януари 1923 година стегнах куфарчето си и заминах за Шпандау. Така още съвсем слабичко момченце аз постъпих в тамошната крепост. Облякоха ме в стара униформа и станах пионер.

Войсковата част, която беше сформирана там, изглеждаше необикновено. Приличахме повече на наемници, отколкото на войници, а и така се чувствувахме. От старо войсково имущество получихме износени униформи, скъсани обуща и бракувани пушки, с които в най-добрия случай можеше да се води само обучение. Най-важното беше обучението. Липсваше всичко, даже и продоволствие. Никога не бяхме истински сити. В квартирите си мръзнехме не само защото се завивахме с протрити одеяла и нямахме въглища, а защото бяхме и гладни.

Офицерите ни се стараеха да заменят липсващите дажби с „войнишки стоеж“. При студено време те ни осигуряваха „движение“.

Като плац за обучение ни служеше вътрешният район на крепостта, защото публично не се осмеляваха да ни покажат. С вида, който имахме, не можеше много да се парадира. Освен това нали съществувахме „тайно“. През свободните от служба вечери киснехме в лавката, където подготовката ни като наемници се доусъвършенствуваше. Научих се да играя на карти и да пия ракия с кафена чаша. В такива лавки сред ракиените пари и отвратителния цигарен дим старият „фронтови дух“ се запазваше жив и се раждаше „новият дух“.

От време на време получавахме градска отпуска и можехме да напуснем за няколко часа крепостта, но не в униформа. Това беше забранено. Облечени цивилно, отивахме в града, за да пазаруваме „на черно“. Който имаше щастие, пристигаше в казармата с един хляб и някаква бучица странна мас или каквато и да е „нова“ мазнина, която наричахме „масло за мазане на хляб“ и за която никой не знаеше от какво е произведена. Такива като мене, които бяха по-малко способни в това отношение, се чувствуваха щастливи, ако можеха да се сдобият с парченце сухо сирене.

Това „войнишко блаженство“ не продължи дълго. През есента на 1923 година то завърши. Една сутрин нашият „командир“ ни строи за голяма проверка и ни съобщи:

— Неприятелят изисква разпускането на всички нелегални войскови единици. Цялата дружина се разформирова. Предайте снаряжението във войсковия склад.

Постъпихме съгласно нарежданията, облякохме отново цивилните си дрехи, които отдавна ни бяха окъсели и отеснели, и се прибрахме вкъщи.

 

 

Междувременно в Германия отново някои неща се бяха променили. След като книжната марка беше изиграла ролята си и народът в интерес на малкия слой от крупни богаташи беше изразходвал и последните си спестени грошове, тя изчезна за една нощ и ние внезапно получихме в ръцете си други пари: облигации и рентенмарки. Тези пари наистина имаха отново стойност, поради което станаха още по-редки. Не беше лесно отново да пресмятаме с пфениги, след като бяхме свикнали да бъдем милиардери. Така или иначе всички без изключение най-вече поради инфлацията бяхме стигнали до просешка тояга.

Въпреки че достатъчно се бях запознал с войнишкия живот в крепостта Шпандау, баща ми реши да ме изпрати още веднъж „сред войниците“. Междувременно и при военните някои неща се бяха променили: изграждаше се новият райхсвер — стохилядната армия. На 1 януари 1924 годила баща ми ме настани като офицерски кандидат в 5-ти пехотен полк. Повторно стегнах куфара си и заминах подкован с множество добри съвети, но не и с голямо желание за Грайфсвалд, градът, в който щеше да бъде новият ми гарнизон.

Ако имах дарбата на ясновидец и ако знаех, че годините, които последваха тук, щяха да бъдат само един кратък преход, бих ги превъзмогнал с по-голям хумор. Те бяха истинска съсипия. Без удоволствие си спомням за тях. Може да има представа за това само този, който, без да знае защо, безсмислено, под командата „легни! стани!“ е изпружвал тялото си по казармените дворове и плацовете за обучение. Излишно е да го описвам. Само искам да спомена, че по онова време покрай военната си служба бях принуден още да наваксам пропуснатия зрелостен изпит и в свободните си от служба следобеди да сядам още веднъж на училищната скамейка.

Това беше допълнително мъчение, което костуваше и пари. А пари нямах, поне нямах достатъчно, за да си заплащам уроците. За да си набавя средства, отказах се от пълния пансион, на който имах право, и взех полагаемите ми се порционни на ръка. Това наложи да позатегна колана си. През време на следващото полугодие можех да си позволя да ям топъл обяд само в неделни дни. В делничните дни се задоволявах с две солени херинги и две сухи кифли — ежедневното ми ядене. Тази оскъдна храна отговаряше великолепно на учебния ми процес. Никога не се наложи да проверявам дали е вярно, че с пълен стомах се учи трудно.

Издържах теоретичните изпити, които се равняваха на зрелостния изпит, издържах също и изпитите за портупей-юнкер, както и приемния изпит за оръжейното училище в Дрезден.

За награда ми бе отредена и известна утеха: получих малко наследство, което стигна точно за един мотоциклет.

Мотоциклет! Най-после! Една моя мечта се сбъдна! Притежавам една от онези великолепни машини, за които мечтаех още по времето, когато с приятеля ми Курт кръстосвахме шосетата около Берлин.

През есента на 1928 година учебният курс в дрезденското оръжейно училище завърши и аз се завърнах като новоизпечен офицерски кандидат в полка. Най-хубавото от всичко бяха изгледите за предстоящата отпуска.

Тази отпуска и мотоциклетът внасяха ведър проблясък в монотонността на гарнизонната служба. Нямаше нищо чудно, че реших да се прибера вкъщи с мотоциклета си, а не с влак. Моето желание беше да полетя, а не да се клатушкам в тази дълго жадувана свобода!

И аз наистина полетях! И още как! За великия ден на започващата отпуска стегнах най-старателно мотоциклета си. Той стоеше излъскан под навеса и при появата на първия слънчев лъч от първия ден на отпуската в отлично настроение прелетях с пукотевица през портата на казармата.

Все пак карах внимателно по улиците. Но щом се озовах всред природата, завъртях още повече ръчката за газта. Полетях с пълна скорост в този великолепен ден през гори и поля докато… на един тесен завой последва катастрофа, от която имам само смътни възпоминания. Внезапно се получи удар и тогава всичко свърши. Край на пътуването, край на отпуската, край на военната ми „кариера“…

По-късно разбрах, че за този рязък обрат в живота ми са били виновни няколко листа от цвекло. Малки причини — големи последствия! Ако тези листа не бяха паднали от някой селянин, нямаше да стана състезател по автомобилизъм.

Бях запознат с десния завой. Знаех, че може да се вземе спокойно с осемдесет километра в час — като се придържа човек точно край дърветата — подробности, които бях изпитал многократно. Точно през този първи отпускарски ден обаче на завоя се бяха посипали листа от цвекло и при силно наклоненото положение, което заемаше, мотоциклетът ми просто се занесе. Нямаше повече никакво спиране. Изхвърчах като ракета през кормилото, преобърнах се няколко пъти и така съм останал да лежа на асфалта в безсъзнание.

Последната ми мисъл беше, че от мотоциклета няма да остане нищо. Но той се беше справил добре и без водач и се беше забил на няколко метра от мене в канавката.

Така някой ме беше намерил и откарал в гарнизонния лазарет, разбирайки по униформата ми от коя част съм.

Там дойдох на себе си и първото същество, което съзрях, беше една болнична сестра. След това разпознах чистата, боядисана в бяло стая, но нямах представа къде съм — затова се осведомих от сестрата какво се беше случило.

Цялото тяло ме болеше. Не можех да помръдна нито един крайник, защото целият бях в бинтове — като мумия. На главата ми бяха сложили дебел мехур с лед.

Сестрата, която се грижеше за мене, ми каза, че съм лежал три дни в безсъзнание. Приятно начало на отпуската. Имах счупени четири ребра, крак и ръка, а освен това и пукнат череп, всичко останало беше в ред. Лекарят ми обеща да ме закърпи. Това ме успокои. И все пак през следващите дни започнах да размишлявам: дясната половина на лицето ми беше необикновено безчувствена. От изследванията се установи, че е парализирана. Отново изпаднах в отчаяние.

Мотоциклетът ми преодоля по-добре изпитанието с листата от цвекло. С изключение на изкривеното кормило и две счупени степенки други сериозни повреди нямаше. Той също беше намерил прием в лазарета и се намираше два етажа под мене, в мазето. Аз мислех за него с най-голяма нежност.

Щом можех отново, макар и с болка, да движа главата си, помолих настойчиво един санитар да изкара мотоциклета от мазето и така да го закрепи под прозореца ми в двора, че да мога да чувам шума от мотора му. Той запали мотоциклета и когато моторът заработи, лицето ми просия — поне половината, тъй като другата беше парализирана. От този момент реших в себе си да оздравея колкото се може по-скоро, за да мога отново да карам. Да карам по-бързо и по-добре!

Опитвах се да си обясня на каква грешка се дължеше злополуката ми. Сигурно щеше да е по-добре, казвах си аз, вместо да наклоня толкова мотора на завоя, за миг да го изправя в нормално положение. На мен, новака, обаче ми липсваше необходимата техника и опитност. Все пак от тази първа тежка злополука щях да извлека ценна поука за в бъдеще.

Случилото се не ме накара да превия врат, въпреки че трябваше да лежа три месеца неподвижно. Едва след това проходих бавно. Изписаха ме от лазарета след нови два месеца, като заминах в отпуск за възстановяване и пълно оздравяване. По-късно бях подложен на щателен и пълен преглед и напуснах райхсвера като „негоден за военна служба“.

Всъщност все още бях твърде разнебитен и не само негоден за военна служба, но негоден и за каквато и да било друга професия. Жалко състояние! Мобилизирах цялата си енергия, за да мога колкото се може по-скоро да преодолея това състояние и да издухам от гърдите лазаретния въздух.

Сред роднините ми се беше разпространила вестта за моята злополука и един братовчед ме покани в имението си в Нишвиц край Лайпциг на почивка. Този ми братовчед беше взел много присърце нещастието ми, защото страдаше от „автомобиломания“. Това заздрави нашата роднинска връзка значително. Приех поканата с благодарност и заминах при него.

 

 

Не познавах още Нишвиц и се учудих от онова, което видях. Очаквах да вляза в една обикновена чифликчийска къща — доста почтена, старомодна и крайно неудобна. Файтонът, който ме взе от гарата, ме закара действително в истински дворец, както обикновено се случва само по филмите. Това обаче ме потисна, въпреки че бях посрещнат много сърдечно.

Дните минаваха, макар че аз все още се губех в този просторен, стар замък, напомнящ дворците на Брюл^[1], в когото, освен собственика, жена му и двете му деца живееха няколко слуги. В четиридесетте стаи и двете големи зали на сградата истински живот цареше фактически само през есента по време на ловния сезон, а през останалата част на годината дворецът изглеждаше необитаем.

Сега дворецът е превърнат в старопиталище, а в имението са настанени преселници.

В едното крило на сградата тогава се помещаваха два грамадни гаража — най-важното в целия Нишвиц, поне за мене.

Натам се отправих веднага, придружен от братовчед, ми, където той ми показа автомобилите си — неговата страст. В тези гаражи преживях блаженството на първата голяма любов. Какво представляваше мотоциклетът ми, това малко послушно моторче в сравнение с гарираните вътре три коли? Жалко джудже! Нищожество, към което можех да изпитвам вече само състрадание. Мотоциклетът, изпратен по влака след идването ми, стоеше тук и се срамуваше пред трите коли — две пътнически и една спортна — каквито до този момент бях виждал само по снимки.

Стоях и се удивлявах. По всяка вероятност съм галил даже и колите. Правят се и далеч по-смешни неща, когато човек се влюби за пръв път от цялото си сърце.

След няколко излета с компресорния мерцедес — на кормилото беше братовчед ми — спокойствието ми се изпари. Всеки, който някога е сядал с вълчи апетит на маса, покрита с разни лакомства и е гледал само как другите ядат, сигурно би разбрал чувствата ми.

Исках непременно да се науча да карам автомобил! Учеше ме любезният ми братовчед. За първите уроци дворът на двореца беше достатъчен. Мисля, че бях твърде схватлив ученик; никога преди това не бях проявявал такова усърдие. Още от първия ден забелязах, че можех да оздравея само в колата, с кормилото в ръце и с крака върху педалите на газта и спирачката.

И аз действително оздравях, аз, който преди девет месеца бях така раздробен, че даже ме бяха освободили като негоден за военна служба. Парализата на лицето ми явно премина, силите ми се възвърнаха, а с тях и чувството ми за хумор и предишната ми увереност.

Мотоциклетът ми обаче стоеше в ъгъла — превъзмогнато влечение, чието време беше минало. Бях намерил голямата любов на живота ми. Но още нямах никаква представа откъде ще дойде щастието.

Това открих една вечер в малкото кино на близкия град Вурцен. Бях отишъл там, за да гледам някакъв филм. Не си спомням вече точно какъв. В съзнанието ми се е запечатил само седмичният преглед. И то съвсем ясно. Гледах един по-голям откъс от автомобилно състезание и следях с удивление вълнуващите събития. Върнах се напълно замаян. На другата вечер бях отново на кино и гледах още веднъж състезанието. Този път успях да схвана вече по-добре всички подробности.

Какви мъже бяха това — млади, заредени с енергия юначаги, които се качваха в елегантните си коли, поставяха си големи очила пред очите и под въодушевените възгласи на възбудените зрители потегляха като хали стихийно в пакет!

Две коли се движеха на един завой в непосредствена близост. Внезапно едната застана напреко и префуча, обвита в гъст облак от прах, през насипа. Разпищяха се хора и се пръснаха като пилци. Междувременно се зададоха други коли с бясна бързина; една от тях се занесе обезпокоително, а друга със счупено колело продължи движението си пред боксовете. Накрая един напълно изпоцапан с масло състезател беше вдигнат от колата си, след което му окачиха лавровия венец на победител и под оглушителното ликуване той се усмихваше.

Това събитие беше преломът, решението!

Бях решил твърдо, непоколебимо, окончателно и категорично: Щях да стана състезател-автомобилист! Това и нищо друго! Въпросът беше решен и приключен, въпреки че нямах и най-малка представа, какво трябва да направя, за да стигна до пистата за автомобилни състезания.

Един ден все пак се престраших и на четири очи споделих с братовчед ми плановете си. Като спортист и пристрастен запалянко по автомобилите противно на очакванията ми той прояви изключителна отзивчивост, а и добрите му материални възможности му позволяваха да подкрепи на първо време с необходимите средства това увлечение, свързано с толкова големи разноски.

Да стана състезател — това беше моето желание!