Манфред фон Браухич
Борба за метри и секунди (10)

Самодисциплина

Когато зрителите и добре облечените посетителки дойдат в неделя на състезателните трасета, за да преживеят нещо сензационно, и наблюдават как се качваме в нашите чисти и излъскани автомобили, много от тях тогава си мислят, че една толкова майсторски конструирана кола може да се движи и сама, а ние седим вътре, само за да изглежда работата малко по-опасна.

Те очакват дори да се случи нещо сензационно и опасно и може би не се замислят каква силна воля, какъв свръхразход на енергия, какво въздържание в личния живот са необходими, за да може човек винаги да бъде в най-добрата си форма през тези часове. Ние подобно на самите коли трябва да действуваме така, като че ли нямаме друго предназначение, освен да караме все по-бързо и по-бързо. Никакви физически задръжки, никакво лошо настроение, никакво неразположение и никаква болка не могат да ни отклонят. В момента на старта всичко трябва да се преодолее и да се отърсим от него. Нито за миг не бива да се поддаваме на изкушението да насочим мислите си към света, който е извън нашата метална клетка. Не можем да отморим погледа си в заобикалящата ни зеленина на пасбищата и дърветата, не трябва да поглеждаме планините, покрай които профучаваме, не бива да си спомняме за хората, които стоят до боксовете или ни махат от трибуните — ние принадлежим единствено на колата, на трасето, на борбата за метри и секунди.

Веднъж при изпитание на „Авус“ бях довел със себе си едно момиче на старта. Изискваше се само да изпитам машината. Карах следователно без съперници, а и току-що се бях влюбил в момичето. След като се качих в колата, реших при всяко завиване по правите отсечки да си помисля поне веднъж за девойката. Направих 12 обиколки, при които тя ме наблюдаваше, ала не се сетих за нея нито веднъж. Другояче не можеше и да бъде. Докато препусках, аз я бях забравил. Спомних си отново за момичето едва когато слязох от колата.

Много трудно е при най-голяма скорост да се разпознаят и мислено обработят знаците, давани от депото. За нас, състезателите-автомобилисти, те са единственото отклонение по време на състезание. Но тези нареждания трябва обезателно да бъдат спазвани. Трябва да им се подчиняваме: дори въпреки волята ни, въпреки собственото ни желание и понякога даже въпреки умението ни. На състезателя липсва време и общ поглед върху нещата, за да може да вземе самостоятелно и навреме най-доброто решение.

Следователно той е длъжен да ги изпълнява!

Това невинаги е лесно. Тези сигнали могат да дадат на състезателя изключителен подтик, да, те могат да го подтикнат да надмине себе си и да постигне онова, което не би извоювал може би без тях. Същевременно те биха могли лесно да го доведат до отчаяние, ако не му достига физическа сила, за да изпълни ясните и красноречиви нареждания: „Карай по-бързо!“ И тук самодисциплината трябва накрая да победи.

Възможно е да се случи и така, че указанието от депото да представлява чисто и просто някаква заповед, която състезателят възприема само с негодувание и неразбиране.

Точно такъв гняв и негодувание трябваше веднъж да овладея, когато се подчиних на нарежданията на ръководителя на отбора и отстъпих на Карачиола победата в „Голямата награда на Франция“. Това се случи през 1935 година.

Колите трябваше да финишират и една двойна победа на марката тежеше винаги повече, отколкото успехът на един отделен състезател.

В една изнурителна борба Карачиола беше надвил Нуволари, който накрая поради малка повреда трябваше да спре пред боксовете. Машината не беше издържала на напрежението.

Най-сетне две наши коли водеха — колата на Карачиола и моята. На това състезание присъствуваха и много германци. С трескава възбуда те следяха на трибуните дали германските машини ще могат да издържат и в последната третина на състезанието.

Подаде ми се сигнал за зареждане на гориво. При следващия тур и Карачиола трябваше да се отбие на боксовете. Напрежението на зрителите достигна връхната си точка. Защото сега всичко беше поставено на карта. Престоят на Карачиола беше продължил повече от моя. За това естествено нямах и представа. Все още мислех, че Карачиола трябва да е пред мене. За да установя отново връзката, натиснах здраво газта, колкото може да издържи машината, и изстисках от колата последното, което беше в състояние да даде.

Затова подаденият ми при следващата обиколка сигнал „Карай по-бавно!“ ми беше непонятен. „Навярно има някаква грешка“, си рекох и не намалих скоростта, защото беше напълно естествено да се доближа до съотборника си.

Внезапно чух как една виеща кола се приближаваше към мене. Погледнах в огледалото и познах… Карачиола!

Започна луда, безпощадна, пълна с напрежение гонитба… Отново се появи сигналът, но по-настоятелно: „По-бавно, по-бавно!“

Най-после разбрах: не трябваше чрез гонитбата взаимно да се изтощим. Рискувайки, Карачиола беше надвил най-опасния ни съперник, а с това беше извоювал и правото да води. Обратно, аз бях карал сдържано и бях запазил себе си и машината. Затова нямаше да бъде красиво да му оспорвам първото място. Принадлежахме към един и същ отбор и не биваше чрез взаимно изтощаване да излагаме на опасност ценната двойна победа.

През последните обиколки трябваше да превъзмогна тежката борба със самия себе си. Изкушението беше голямо — да се подчиня ли на личните ми подбуди, които ми шептяха: „Карай напред и не давай пет пари за фирмата!“ Спортсменското ми схващане и чувство за почтеност към другаря обаче надделяха.

Стиснах зъби. Карачиола профуча край мен и аз пресякох финиша втори, на една секунда след него. Отборът беше спечелил. Дисциплината беше победила!

Никой не трябва да мисли, че това сторих толкова лесно. Но все пак успях да сляза от колата си с весело изражение. Изпих чаша шампанско и възстанових донякъде „равновесието“ си. На път за вкъщи излях цялата си ярост от сърцето, която преди това трябваше да потисна в ония моменти. Може би след осем дни ще се случи обратното, казах си аз. Още същата вечер се потупвахме приятелски по раменете и пиехме дружни наздравици за двойната ни победа.