Манфред фон Браухич
Борба за метри и секунди (24)

Белгия

Състезанието за „Голямата награда на Белгия“ се състоя през 1935 година на природно красивото и прочуто трасе Спа — Франкоршан. Трябваше да се преодолеят 34 обиколки, като всяка имаше по 15,3 километра дължина.

По онова време в отбора ни беше големият италиански състезател-автомобилист Фаджоли, който загина през 1952 година в Монте Карло. Той почина от тежките рани, получени при една злополука по време на тренировка.

Той, Карачиола и аз образувахме по онова време главната опора на „Мерцедес-Бенц“. „Ауто-Унион“ се представляваше от Щук, Хасе и фон Делиус. Почти равностойни на нашите машини бяха бързите коли алфа-монопосто, карани от Широн, Варци и Драйфус, все от категорията на световноизвестните шампиони. На това състезание в продължение на много обиколки Карачиола и Фаджоли водеха чудесна борба, непрекъснато отдалечени само на няколко метра един от друг.

Аз бях на трето място, но поради повреда в мотора отпаднах от борбата и се бях разположил вече удобно зад боксовете. Беше тропически топъл юлски ден и чашата шампанско след тази изпотяваща баня на състезанието ми подействува освежително. Запалих цигара и обърнах гръб на състезанието. С най-голямо удоволствие се наслаждавах на спокойствието настрана от нервното оживление в състезателния лагер.

Внезапно чух, че ме викат от всички страни. Втурнах се към боксовете, където Фаджоли в момента слизаше от колата си. Той крещеше като сврака. Капакът на мотора му беше свален и техниците сменяха свещите, от които повечето бяха зацапани.

Постепенно разбрах какво се беше случило. Фаджоли не беше успял да задмине Карачиола. Това го беше вбесило. Вследствие на това той се беше придвижил бавно към боксовете, при което естествено свещите му се бяха зацапали и сега не желаеше повече да продължи. Това беше фактически нарушение на отборната дисциплина, но за твърде темпераментния Фаджоли понякога трябваше да се правят отстъпки.

Наложи се да го заместя. Широн и Драйфус, които се движеха като втори и трети, бяха минали междувременно отдавна. При поемането на колата бях на четвърто място. Като луд се разтичах наоколо, за да събера всичките си неща, докато механиците сменяха още свещите. Те свършиха точно когато аз вече се намествах на седалката. Беше ми много трудно, тъй като тя беше изработена за мерките на дребния и набит Фаджоли. Сега се налагаше по някакъв начин да се оправя с дългите си крака. Това съвсем не беше лека работа.

Само след няколко километра овладях добре чуждата кола и зафучах като луд зад Драйфус. След напрегната борба успях да го задмина.

Не се нуждаех от никакви сигнали от бокса: постигнатите времена при обиколките бяха красноречиви.

Пот струеше по цялото ми тяло. Постепенно почувствувах умора в китките, ръцете и краката. Две обиколки преди завършването на състезанието най-после се доближих до големия състезател Широн.

От сигналите, давани от съотборниците му, той знаеше каква опасност го грози и даде всичко от себе си и колата. Въпреки това бавно го настигах.

Публиката беше въодушевена от борбата ни и ни окуражаваше непрекъснато.

Докато Широн се усети, малко преди един завой се стрелнах покрай неговата алфа-ромео.

Под ликуването на публиката, напълно изтощен, пресякох финала втори зад Карачиола.

След десет секунди финишира Широн, а скоро след него четвърти пресече финалната линия Драйфус.

Поради напрежението известно време лежах като замаян на земята в бокса. След това председателят на белгийския автомобилен клуб ми връчи наградата — сребърна купа.

Именно тя, един от най-ценните ми трофеи, винаги ще ми припомня, че непреклонната воля е най-важната предпоставка за успеха.