Манфред фон Браухич
Борба за метри и секунди (26)

Избухване на войната

Сезонът за 1939 година завърши със състезанието „Голямата награда на Белград“.

Когато през един чудесен късен летен ден се отправих към летището в Мюнхен, за да прелетя до Белград, не подозирах, че тръгвах за последното си голямо състезание.

Карачиола беше заболял и трябваше да се откаже от участие. Ланг и аз трябваше сами да представляваме „Мерцедес-Бенц“. Брендел като състезател от подрастващото поколение допълваше отбора ни.

В Белград ме посрещна ръководителят на отбора. След като пихме кафе, отидохме да огледаме трасето.

Онова, което видях там, разбира се, не беше много окуражаващо. Трасето представляваше къса обиколка с калдъръмена настилка, която пресичаше неравни трамвайни релси, с редица коварни завои, като на много места беше обградено с дървета, които бяха на опасно близко разстояние, и то без разделящи ровове.

— Деветдесет обиколки, господине — подхвърли, хилейки се Нойбауер. — Почти като в Монте Карло!

През следващите два часа аз се запознах основно с трасето, като слизах непрекъснато от туристическата си кола и оглеждах от всички страни особено трудните места.

Около три часа след обяд започна официалната тренировка. Нуволари и Мюлер, които представляваха „Ауто-Унион“, заедно с различните алфа-ромео и мазерати бяха главните ми съперници; разбира се, също така и съотборникът ми Ланг, който сигурно подобно на мене гореше от честолюбие и искаше да завърши последното състезание от тази година като победител.

„Няма да го пусна лесно!“ — помислих си — „защото това подлудяващо трасе ми допада“.

Още по време на първия тренировъчен ден цялото състезателно разстояние беше обкръжено от плътен кордон от хора. Особено трибуните на старт-финала гъмжаха от въодушевени зрители, които искаха най-после да видят състезателните ни коли, за които бяха слушали вече толкова много. Това беше наистина едно народно тържество.

Само за нас, участниците, състезанието беше твърде сериозна работа. Неравностите по трасето ни караха да правим опасни скокове.

Точно пред трибуните трасето беше така неравно, че образуваше една истинска бабуна, която вдигаше във въздуха всяка кола от пистата и я изхвърляше на шест метра разстояние. И това при скорост 180 километра в час! Непосредствено след нея идваше бърз завой, а от лявата и от дясната страна — тротоари. След въздушния скок, който подхвърляше с все сила състезателите върху седалките им, човек никога не седеше правилно и трябваше твърде много да се напряга, за да оправи светкавично колата.

След завършването на първата тренировка постигнах най-добри скорости и станах герой на деня. И следващият следобед премина за мен успешно, въпреки че Ланг и Нуволари се приближаваха твърде много до моите времена.

При вечерните разходки забелязахме, че някаква всеобща нервност витае във въздуха. Облаците на политическия небосклон се бяха още повече сгъстили. Провокациите на Хитлер и Мусолини създаваха във всички страни несигурност. Дори се заговори за опасност от война. Но в нашето малко семейство на състезателите-автомобилисти за тези неща се говореше „отгоре-отгоре“. За нас в пресата съществуваше само спортната страница — за всичко друго „нямахме време“.

Години наред пътувахме из цяла Европа. Навсякъде ни посрещаха сърдечно и знаехме, че както другите народи, така и германците не желаят война.

След напрегнатия сезон мислите ни бяха насочени единствено към последното състезание на годината. Трябваше да карам, и то бързо и добре, затова трябваше да съм отпочинал и напълно спокоен. А освен това твърдо вярвах, че никой от отговорните политици не би преминал към ново масово унищожение.

В събота, на 1 септември 1939 година, както обикновено отидох към десет часа сутринта на закуска на терасата на хотела. Наблизо се намираше магазин за радиоапарати, откъдето изведнъж доловихме сигнала за някакво „извънредно съобщение“, т.е. обичайните тогава звуци на фанфари. Слушахме само с половин ухо, но още първите изречения ни изплашиха.

Рано сутринта германските войски бяха навлезли в Полша!

Спогледахме се покрусени. Този удар дойде за нас съвсем неочаквано.

Неволно си помислих, че на състезанията се слага край. Взех бързо решение. От стаята си телефонирах в пътническото бюро и си запазих място за самолета, който щеше да отлети след час и половина за Виена.

Съвсем набързо опаковах куфарите си, платих сметката и с такси заминах за летището. Във всеобщото възбуждение никой не ме забеляза, с никого не бях се сбогувал. Наистина малко необичайно, обаче според моите възгледи и възникналите изключителни обстоятелства беше нещо напълно обяснимо. Въздъхнах с облекчение, когато седнах в самолета. Седяхме вече десет минути, моторите боботеха, но въпреки това ние не излитахме. Постепенно ме обхвана колебание и започнах да размишлявам какви последици щеше да има за отбора необмислената ми и прибързана постъпка.

И тогава зърнах Нойбауер, който с „войнствено“ килната назад шапка прекосяваше стремглаво с мощната си фигура пистата, придружен от двама души, които беше взел „за всеки случай“.

Стълбата беше избутана до самолета, отвориха вратата, ръководителят на отбора се появи с почервеняла глава в кабината за пътниците и се промъкна до мястото ми. „Ах, да можех да стана в този миг мишле, за да се скрия!“ — помислих си аз. Останах неподвижен и го погледнах с учуден, детски поглед, като някакъв непознат, който търси място за сядане.

— Манфред! — извика той със сподавен глас, навеждайки се към мене. — Манфред, луд ли сте? Не можете да се измъкнете току-така! Поставяте ни в крайно затруднение! Непременно трябва да участвувате. Слизайте веднага!

Междувременно куфарът ми беше вече свален. Нойбауер грабна ръчната чанта над седалката ми.

Беше прав: не биваше да изоставям отбора си! Трябваше да се състезавам! Не ми оставаше нищо друго.

Напуснах самолета. Изпълнени с възмущение, двамата ми придружители ме заведоха обратно в хотела, където се настаних пак в досегашната си стая.

Случката се разчу със светкавична бързина из целия град. При тренировката следобед ме поздравяваха особено приветливо, ръководството на състезанието беше доволно, че съм отново тук.

В деня на състезанието поех водачеството на колоната от старта, следван плътно от Ланг, който обаче след петнадесетата обиколка се отказа поради повреда в мотора.

Наложи се да карам със страшно темпо, за да се пазя след отпадането на Ланг от най-опасния си противник — Нуволари. В седемдесет и петата обиколка водех сигурно, когато изведнъж на един завой се занесох и се завъртях последователно два пъти около собствената си ос. Само по една щастлива случайност не се ударих никъде.

При това моторът ми „угасна“ и трябваше бавно да насоча колата си надолу срещу посоката на движението, за да мога отново да го запаля. Точно когато исках вече да завия, след като моторът ми вече работеше, Нуволари се появи като сянка от завоя и можа да избегне сблъскването само благодарение на изумително майсторското си каране. Трябваше да пусна още двама-трима състезатели пред мен, докато ми се удаде възможност отново да потегля. Междувременно ме делеше значително разстояние от водещите, но все пак дълго не се отказвах от борбата. С рекордни времена при обиколките преминах от четвърто на трето място.

Малко преди един завой се опитах да задмина Брендел, каращ мерцедес-бенц, пред когото водех с една обиколка. Той обаче не ме пусна веднага, а пожела да мине още един остър завой. Но това не му се удаде. Занесе се, застана напреко на трасето и изхвърча между две дървета.

Тъй като бях само на няколко метра зад него, наложи се да употребя рязко спирачките, за да не връхлетя върху колата му.

Този инцидент ми отне победата, защото в останалите малко обиколки не успях вече да настигна Нуволари. Така това „военно“ състезание завърши с двойно горчив вкус.

Когато слязох от колата и свалих шапчицата, очилата и ръкавиците си, имах чувството, че правя това за последен път.

Дълги години това остана последното ми състезание. Завърнахме се в родината, където междувременно бяха разрушени окончателно връзките между народите, връзките за които бяхме допринесли твърде много със спортния си риск.