Меги Гювенал
Извезани души (9)

Напрежения. Кютахия. Излитане. 2003–2004 г.

Очите на Ванесса огряха света ми в един слънчев октомврийски ден в ГАТА — университетската военна болница в Анкара, отворена вече и за цивилни пациенти и посетители. Когато два часа след операцията се върнах в стаята си, заварих половината рода на съпруга ми. Бебето бе облечено и завито в малко креватче, цялото обкичено с жълтици и покрито с яркожълт тюл — опит за предпазване от бебешка жълтеница. Две забрадени жени четяха на глас Корана до него, друга наливаше домашен компот на останалите, някои седяха на перваза на здраво затворения прозорец, а в моето кресло за кърмачки се бе настанил един имам и се готвеше да направи дъщеричката ми мюсюлманка. Взе бебето на ръце, отви пеленката от лицето му и зашепна нещо на ушенцето, от което чух само „Бъди Хандан“. Успях да промълвя „Ванесса — Хандан“, скочих, грабнах детето от ръцете му и избягах навън. Кръстосвах коридорите и не се върнах, докато стаята не се изпразни от посетители, и през целия ден не допуснах вътре дори съпруга си. На третия ден сутринта ни изписаха и аз с облекчение седнах в таксито на път към уютния си дом и новичката бебешка стая с красиви мебели, играчки и дрешки. Вкъщи ме очакваше същото — безброй роднини, настанени в салона ми, отпиващи блажено чай в присъствието на друг имам. Съпругът ми не каза и дума, рядко се намесваше в женски дела и бе твърде замаян от новопридобитото си бащинство. Присвих очи — ролята да разчистя се падаше отново на мен. Избутах всички пакети с подаръци в коридора и разтворих широко прозорците в детската. Би било неучтиво да изгоня гостите — роднини и приятели на семейството, затова седнах при тях и тактично обясних, че по български обичай при родилка и бебе не се влиза 40 дни, с молба да зачетат традициите, които ценя, както аз уважавах техните. От своя страна ми обясниха, че в Турция през същите 40 дни родилката се нарича лохуса и не върши нищо, само лежи в спалнята и се възстановява, а за бебето се грижи родата. Трябваше да се пъхна под завивките и те да ми носят шербети, тулумбички и плодови сокове и да виждам Ванесса само в часовете за кърмене — тотално неприемлива за мен перспектива, затова казах „Не!“, макар в ума ми да изникнаха картини от гръцката митология, в които младите бъдещи и настоящи майки биваха затваряни в пищни градини на Олимп, далече от напрежения и тресения, за да отглеждат бебетата в спокойствие и мир. Но за мен дългото залежаване дори след секцио бе единствено каприз и нищо друго. И никакъв ислям. Нямах нищо против детето ми да бъде мюсюлманче, но само в случай че го избере само, когато порасне. В спалнята си открих платнена кесийка с връзка, окачена на пирон над леглото, съдържаща Коран на арабски, както обясниха — за късмет и здраве. Смъкнах го, прокарах ръка по покрива на гардероба, където открих още няколко миниатюрни коранчета, поставени там пак за късмет, и вече с последни нерви помолих тълпата да си върви, защото имам нужда от почивка. Щом останахме сами със съпруга ми, обърнахме цялата къща наопаки и открихме на неподозирани места още корани, сребърни и кожени муски с молитви в тях, книжки за обучение на деца, за кланяне на намаз (молитва) и един шарен молитвеник. Не съм сигурна как постъпват майките по света, сметнали, че децата им ги грози заплаха, но аз изтръгнах кабела на домашния телефон, прекъснах интернет и заключих вратата с допълнителна ключалка. Пусках посетители само в неделя в присъствието на мъжа си със заплаха, че ако не ми помогне да се справя с това, ще го напусна. Опитите да приобщят бебето към исляма не преставаха и цялата ми вътрешна симпатия към тази религия и миролюбивите й последователи бързо се изпари. В резултат след по-малко от три месеца вече ползвахме скъпи бебешки изкуствени млека и пюрета, а аз ходех с подути от недоспиване и плач очи и постоянен страх от магии и набези. Гюлен абла се опитваше да ми съчувства, но параноята ме бе обхванала непреодолимо и отблъсквах дори нея. Споделях страховете си само с Ванесса, а тя, сякаш напълно разбираща случващото се, бърчеше вежди и не се усмихваше на никого. Един ден на вратата позвъни Нуриш. Пуснах я да влезе с молба да не започва с нейните духове и гадания, но тази жена е непоправима и още с влизането заговори: „Майка ти те чака, няма да те чака още дълго, заминавай за България да я видиш“. Дълго асимилирах казаното с отворена уста и накрая грабнах телефона. Майка ми от години бе на легло с мозъчен инсулт, но за нея се грижеха много хора и положението й бе овладяно. Отсреща ме помолиха все пак да отида, без да закъснявам много, и бях изправена пред дилемата да оставя дъщеря си тук или да пътувам с нея. Заминах сама. Майка ми напусна този свят щастлива, че ме е видяла, ден след като отново кацнах в Анкара… и открих, че Ванесса ненавижда вече къпането — резултат от стар турски обичай да обръщат бебетата с главата надолу и да ги поливат с вода, да ги осоляват и масажират с неприятни за нежните им сетива мазила и помади. Притиснах момиченцето си в прегръдка и обещах повече никога да не я напускам… Всички бяхме опечалени заради загубата на моята майчица, но вълненията около случващото се тук обземаха сърцето и ума ми и не мислех много, докато една вечер не видях свекър си, свит на терасата, да плаче заради мен за нея. Силно ме жегна собственият ми егоизъм и съжалих за грубото си и троснато отношение към него и свекърва ми…

Опаковахме всички мебели и вещи и се приготвяхме да заминем за Татван — града, в който бе разпределен съпругът ми, на брега на известното езеро Ван, в опасна близост до Ирак. Покъщнината ни щеше да пътува няколко дни с тир, а ние — със самолет до Муш, най-близкото до Татван летище. Чувствах се поуспокоена и почти щастлива заради възможността да се отделим от роднините и да поживеем сами, и почти провиждах прекрасния си семеен живот, който ме очакваше в земите на кюрдите.

Преди да тръгнем за Татван, получих предложение от свекърва си да й оставя бебето, понеже там животът не бил лесен, на което отказах, и за да се извини, тя ме покани на разходка до Кютахия — красивия град на порцелана. Кютахия е доста далече от Анкара, но бебето бе кротичко и послушно и можехме да си позволим дълго пътуване, а и аз копнеех за някаква бърза промяна — собственият ми дом бе започнал да ме потиска и притиска, затова набързо приготвих два куфара с дрехи и памперси, натоварихме се на реното на свекър ми и тръгнахме. Пътувахме в мълчание, когато на хоризонта зърнах първите огромни борове. Кютахия е разположена в прегръдките на дванадесет планини и именити гори и е чуден земен рай с пищната си стара природа. В Турция няма много гори, предимно вулканичният релеф не позволява да живеят дървета, а залесените от военните площи, едва поели дъх, биват опожарявани от терористите и тук свежестта и зеленината лекуваха сетива и тъга. За първи път от месеци се усмихвах. Посрещнаха ни мили роднини — Рухсар и съпругът й, в широкия си удобен дом. Рухсар е красива племенница на свекър ми, рано дадена за жена на възрастен хаджия, който я тормозел заради модерното й мислене, и семейството й си я взело обратно, след което се омъжва по любов за Демир — млад вдовец с двама синове. Имаха 5-годишно красиво момиченце, много палаво и живо. Нагостиха ни с вкусни гозби и вечерта мина в приятната атмосфера на съпричастност и споделена радост. Рухсар притежава изключителен талант да крои, шие и бродира по рисувани модели и бе сътворила чудни произведения на изкуството: древни носии от султанско време, печелили не една изложба — шалвари за жени, извезани с хиляди мъниста, копринени и сатенени къси абички към тях, чехли с извити връхчета като на Малкия Мук, и аз набързо се премених за снимка, което развесели притеснените ми роднини. Капризите ми край нямаха в онези дни и не бе лесно да ми се угоди, но с тази разходка спокойствието и обичта ми към екзотичния Изток се завърнаха. На другия ден разгледахме града. Кютахия е центърът на порцелановата индустрия и грънчарството: целият град гъмжи от фабрички и магазинчета за порцелан, плочки, фигурки и накити. Имаше всичко — от груби керамични съдинки до най-фин китайски порцелан, и аз омаяна влизах от дюкян в дюкян и пълнех раницата на мъжа си.

Стара легенда разказва как на пазара идвала бедна вдовица да продава своите вази, купички и саксийки и с това припечелвала по нещо за хляб, а завистливи еснафи поглеждали към нея с лоши очи и искали да й отнемат занаята. Веднъж двама я проследили и видели откъде събира глината си и започнали да вземат и те оттам. Последвали ги и други и така се появило малко село в местността Кютахия, което нарекли Сераморум, а по-късно, когато се създал градът, го кръстили Кютахия — името на вълшебната земя. Демир работеше в една порцеланова фабрика и ми подари красив комплект от тъмен зелен порцелан с безброй инкрустации и рисунки: купа за плодове, часовник, пепелници и малки кясета (купички) за ядки, две фигурки на брадати дзен китайци и миниатюрен сервиз за японски чай, който ползвам и до днес.

В града интересна забележителност е и рядко срещано тук тюрбе на жена — Хайме Ана, или Хайме хатун — съпруга на султан Ertuğrul Bey, автор на множество красиви дивани и стихове, дарила го с трима синове, третият от които по-късно е преименуван на Отман султан и още Осман бей — създател на огромната Отоманска, Османска империя. Тя е била единствената съпруга на султана с турско потекло. В града има и красив паметник, издигнат в нейна чест.

Чудна забележителност е и античният кент (град) Aizanoi на около 50 км от града, разположен върху обширна площ, с античен театър, стадион и храм на Зевс — когато го видях, забравих всичките си неволи. Свекърва ми явно добре ме познаваше, щом с готовност пое Ванесса от ръцете ми, връчи ми бинокъл и ме изгуби из древните камънаци и дупки, а аз бях неизказано щастлива. Градът е строен 3500 години преди Христа и е истинско чудо. Древните статуи били пренесени от Рим и Елада през 5 век в Константинопол и по-късно тук по нареждане на Теодосий ІІ. Съхранена е знаменитата статуя на Зевс, седнал на златен трон, обсипан със скъпоценности, с лице от слонова кост и венец и роба от чисто злато. Във вътрешността на храма се намира и статуя на богиня Кибела, фригийската богиня, считана за Майката Земя, дълбоко почитана в Мала Азия, за която се казва, че обединявала в себе си двата пола и била майка на всички богове и на плода бадем — любимото й дете. Култът към Кибела във Фригия (днешна Турция) е запазен и до днес и легендите за нея и цар Мидас с магарешките уши са безбройни. След силно земетресение всичко било полуразрушено и по заповед на император Адриан съградено наново. Адриан основава и великия тогава Адрианопол — днешен Одрин, който по-късно се явява столица на Османската империя при Сюлейман султан.

В Кютахия има Унгарска улица с интересни паметници — красив дървен конак, подарък от падишаха за Лайош Кошут. Кошут музей пази конака, в който през 1850 г. е гостувал Лайош и е била подготвена Унгарската конституция след избухналата революция за независимост, ръководена от него през 1848 г., след което той се заселва в Шумен. Вещите на Кошут се съхраняват в етнографския музей на града. Тук има тепе, на което е разположена Хисарската крепост — Хисар тепе, състояща се от три части — Kale-i Bala, Kale-i Sagir и външни ограждения, по които има знаци за присъствие на османлии (13–14 век), византийци (8–12 век), селчукци и германци. Последното застрояване на замъка във вътрешността датира от 1451 до 1481 г. по времето на Фатих султан Мехмет. Има две красиви чешми и две места за молитви, наречени месджит (параклис). Синът на султан Муса Челеби е построил най-голямата джамия тук — сграда с красива архитектура и облицована с порцелан, по-късно реставрирана от известния архитект Синан — Мимар Синан, и фасадата на сградата е образец на кютахийското изкуство. Друга джамия, изградена от мрамор и плочки, е Улу Джами Сакахане, изпъстрена с китайски гравюри от 19 век, в чиято вътрешност са разположени множество шадравани и чешми — истински произведения на изкуството. Интересен е и музеят на китайския порцелан, в градината на който се намира полуразрушено тюрбето на Якуб бей, а каменните плочи с надписи се съхраняват зад стъклени витрини наред с изкуството му.

В околностите на града има много почивни станции и термални извори и посетители от страната и света.

Снимах и се ровех в историята и останките от нея и не ми се тръгваше, но времето рязко се влоши и последният ни пикник бе провален. Събрахме багажа и тръгнахме за Анкара. По пътя ни настигна буря и ранен сняг, който за час-два затрупа пътищата и предизвика задръствания и катастрофи. Свекър ми е предвидлив човек и веригите за гуми бяха в багажника. Попаднахме в задръстване, предизвикано от сблъсъка на катафалка и камион, а мъртвият и опечалените бяха разпръснати по снега. Спряхме да помогнем и не успяхме да тръгнем до вечерта. По-късно едва-едва със съвсем ниска скорост се придвижихме напред в плътните мъгли и виелици и след много дълго време се добрахме до Анкара, премръзнали и изморени. По пътя към Батикент движението бе спокойно и липсваха редовните задръствания, но пред нас внезапно изскочи лек автомобил с превишена скорост, завъртя се във въздуха, излетя от платното и се блъсна челно в скалата до пътя. За секунди видях как възрастна жена и дете изхвърчават през задното стъкло и се разкрещях да спрем. Свекър ми отби, аз се понесох да търся детето, а мъжът ми зазвъня на „Бърза помощ“. Жената бе тежко ранена в главата, а момченцето — живо и здраво, но силно изплашено. Шофьорът бе мъртъв и ние се съсредоточихме в успокояване на живите, докато пристигне линейката. Междувременно се бе насъбрала тълпа, мъж приближи плахо и загърна краката на жената с полата й — действие, което ме изуми, понеже от носа и очите й шуртеше кръв, а те се грижеха за вида й. Линейката ми се видя странна, а сестрите и лекарите — още по-странни в черното си облекло с високи шапки. Извадиха тефтер и поискаха документи за здравна застраховка. Не можех да повярвам — вместо да окажат първа помощ и да спасят живот, те се занимаваха с уточнение на осигуровки, но имаше обяснение — ако жената няма такава, нямаше да й се окаже помощ, а щеше да бъде отведена в държавна болница за случаи без осигуряване. Намръщено предложих да платя разходите, ако й спасят живота веднага, но никой не ми обърна внимание, а мъжът ми ме набута в колата, преди да се сбия с някого, и потеглихме към дома. През годините видях много катастрофи в Турция, видях и хора, които умират от настинка или зъбобол поради липса на застраховки и дори документи за самоличност. Нещо в този красив и лъскав свят сериозно издишаше и малко по малко се отдалечавах от него в сърцето си… докато реално затъвах.

Месеците до заминаването ни се изнизаха бързо, изпълнени с приготовления и очакване. Заради Ванесса свекърва ми щеше да ни придружи в Татван, докато разопаковаме вещите и се настаним. Свекър ми бе открил фирма за пренасяне на мебели на дълги разстояния и се бе договорил на сносна цена — нещо, което бързо приехме, понеже услугите на военните бяха безумно скъпи: на подобно разстояние биха ни взели няколко хиляди лири, но съпругът ми свиваше устни недоверчиво. Военната услуга бе перфектна — къщата се пренасяше в новия град във вида, в който си я оставил, без драскотина по мебелите или липсваща вещ. Снимаха всичко и после подреждаха по снимките, дори съдържанието на хладилника и чекмеджетата. В нашия случай щяхме да спестим половината пари, но опаковане и разопаковане бе за наша сметка. Камионът имаше застраховка, затова прескочихме застраховката на багажа си с намерение преди тръгване да я осъществим, но в суматохата сме пропуснали. Аз от своя страна най-много се притеснявах за скъпия ми бенджамин и двата екзотични фикуса, които трудно щяха да понесат пътуването, но в самолета бе забранено освен с купен допълнително билет. Потеглихме към летището, а свекър ми остана да пътува с камиона с мебелите. Не мислех много за тях, очакваше ни един пъстър и пълен с приключения живот, който запълваше изцяло сърцето ми, и една мъничка надежда — че отивам на място, съвсем близо до дома на Бериван, и ще мога да науча какво се бе случило с нея.