Меги Гювенал
Извезани души (27)

Към изгрева. По пътя за Хасанкейф, 2006 г.

Днес пиша този роман, изправена пред своите спомени със стоицизъм, подобен на гранична стена. Досещам се за произхода на думата — „боядисан вход“ от старогръцки, и в мен се разлиства усмивка — арките на душевността ми пазят тайни входове и скрити в сянка отвори, водещи към един по-космологичен мироглед, закачил мъничко от Зеноновата школа, погалил китайските застроения в не една доктрина, плъзнал назад към източните философии за универсума и после чак към дебрите на руските земи… А всъщност аз седя тук, в малката всекидневна на дома ми, наведена над лаптопа с чаша чай, и едно не особено приятно чувство за опит да вместя всичко в няколко странички на уърда. В една от книгите си любима авторка бе сравнила тънката мрежичка бръчици по лицето с географска карта. Пиша тези редове и си мисля: ако в изражението на нелогичност или суета релефът наброява шепа култури, какво изобразява усмивката ми. Къде съм била, за да вдъхна кристалната свежест на любовта, която единствена днес намира място в моята карта, другото просто ме уморява. Вкъщи, на неудобния стол, пред голямата стъклена маса, с аромата на чаените листа и отмерващия вдишванията ми тиктакащ миг.

„Съществуват много степени на познание“, гласят красиви суфи слова и обясняват приликата на човешкото същество с мравка — тя пълзи по напечатаната хартия, докосва буквите с крачета и навярно си мисли, че думите дължат появата си на перото.

Усещането, че си съществувал в определени географски ширини, често разпалва въображението и провокира дърдорене, мълчание или поезия. Многословността извира в мен с началото на този разказ, но помня време, когато докосването и познанието намираха тихичък пристан в сърцето ми, унесено спусках ресници пред спомена и оставях ветрения полъх единствен да познае същината на неизказаното. Ирис в такива моменти се усмихваше в косите ми и прошепваше, че излъчвам аромат на цъфнали череши. Смеех се на шегата му в отговор и казвах, че навярно изтеглените ми очи му напомнят японска пролет, но той отвръщаше тихо как е прекрасно, че дзен може да означава насред пустиня или върху леден айсберг да бъдат усетени цветният аромат и пухкавият прашец на дръвчетата, но дао — това е нещо, което е необяснимо, защото в дао плодната градина си самият ти.

— Толкова много искам да пътешествам с теб…

— Нима не се случва?

— Ами… не сме отишли по-далече от Източна Турция.

— Ако наистина го мислиш, ще си скъсам достопочтената дзонкапа шапчица и ще стана гологлав охлюв.

Разсмях се и навих около пръста си една от дългите му къдрици. Дрехите ми бяха разхвърляни навсякъде из стаята, а Ванесса се смееше, тупнала върху купчина пуловери, отделени за подреждане в куфара. Някак приготовленията за поредното пътешествие се бавеха и не вървяха по вода и аз се чудех дали наистина ми се пътува. Ирис бе прав както винаги — пътешествието на духа бе много по-пълноценно от стоически извървените километри по хълмовете на кюрдските планини и аз, честно казано, не откривах никакъв дзен, нито дао в олющените стени на кривите къщици, в плувналите очи на синеоки мургави деца и в страха от контрабандисти или терористи.

— Не го откриваш, защото си мислиш, че знаеш къде да го търсиш.

— Дао няма как да бъде открито…

— … каза бебето на костенурката, докато се търкаляше към поредната скала да търси майка си. — Ирис вече се смееше с глас и аз го избутах към кухнята да прави чай, вместо да философства.

Тръгнахме същия ден с нает под наем автомобил, напълно игнорирайки увещанията на екскурзовода, че с автобуса е по-интересно. Единственият онеправдан бе съпругът ми, понеже нямаше да си почива зад волана, но той е човек, който изпитва удоволствие от шофирането, и с това ме спасява от нескончаемите възможни опити да се явявам пред инструктори и изпитващи и неизменно да губя. Пробвах няколко пъти заради чувството на свобода, което илюзорно даряват един личен автомобил и документът за него, и със сигурност вече не искам. Ако трябва да бъда откровена, не бих се возила дори като пътник. Много по-вълнуващо е времето на камилите и магаретата и изобщо — няколкочасовият преход с кола до Хасанкейф, който можеше да бъде дни, изпълнени със смях, почивка под брезентови шатри и прах в ноздрите, е несравнимо по-очарователен. Съвременният свят ми отнемаше голяма доза от чувственото блюдо на познанието и аз често се мръщех на лошия си късмет да се родя между фризери, микровълнови печки и самолетни писти вместо в прегръдките на някоя пустинница, изживяваща живота си в шатрата на любим планинец.

Този ден бе невъзможно горещ и слънцето дращеше болезнено очите ни, бяхме закачили по стъклата тениски и потници в опита си да се предпазим, но липсата на климатик в съдържанието на наетия автомобил бе осезаема. На всичко отгоре отоплителната система бе повредена и през целия път духаше топъл въздух под краката ни. Ванесса спеше през цялото време, уморена от жегата, а ние се оглеждахме за прохладно кътче, където да спрем. Липсваха ми сенчестите горски пътища из България с каменни чешми и животворна вода и прахолякът наоколо ме изтезаваше до отчаяние. Най-после спряхме пред каравана, зад която зеленееше малък навес, обвит с дива асма, и помолихме за прясна вода. Съдържателят се оказа местен селянин, инсталирал оборудване на пътя, който гощаваше пътниците с разхладителни напитки и сач кавърма, продаваше зеленчуци, отгледани в градината му, и дори имаше импровизиран берберски салон за бръснене и подстригване. Възползвахме се от услугите му и желанието да ни нахрани и опитахме чудесен менемен — ястие от печен лук, домати, пипер и яйца, много напомнящо миш-маш. Докато похапвахме и се радвахме на свежия полъх под асмата, Ирис изчезна и се върна след няколко минути подстриган. Изумено го гледах, понеже харесвах дългата му до кръста коса, която сега се мъдреше в ръката му, сплетена на плитка, а къдриците по главата му едва покриваха ушите.

— Защо го направи! Рошльо!

— Много е топло.

— Да беше поискал шноличка — нацупено отмъкнах кичурче и се блъснах в учудените очи на мъжа си.

— Какво ще я правиш тази коса?

— Ще си я скрия в сандъка. Колко от нас могат да се похвалят, че притежават коса от ангел.

И двамата се разсмяха, а Ирис каза, че щом е такава работата, следва да ме скалпира и да постави тотема си в рамка зад стъкло, понеже, ако не сега, то за в бъдеще със сигурност ме виждал ангел.

— Най-общо — на ангелите едва ли им е горещо по тези земи — изтърсих ядовито и му върнах къдрицата.

— Знаеш ли, много момичета тук продават дългите си коси, за да помагат на семействата си…

— Да — мъжът ми вече пиеше чай, — и не само. Продават и кръвта си, както и органите. Те не са им нужни, когато семействата им гладуват.

— Затова ли на всеки километър има каравани на „Kizilay“ („Червен полумесец“)?

— Да. Но помощта е повече от търговията, вярвай ми. След земетръсните разрушения само те изграждат палаткови болници навреме.

Не харесвах тази съмнителна организация и подозирах, че повече вредят с ниската си хигиена и мръсни спринцовки, отколкото да са полезни, но си замълчах. За да дам кръв, страната ми бе подсигурила стерилни кабинети с обучен персонал и лекарска консултация и не разбирах защо някой ще предпочете каравана насред пустошта.

— Вие дарявали ли сте? Или продавали?

— Не. Но в документите ни пише, че органите ни ще бъдат на разположение на „Къзълай“ след смъртта ни. И в твоите също.

— Добре, аз давам всичко. Ирис?

— О, не… не съм. Давал съм кръв само веднъж, за да помогна за излекуването на едно тежко ранено момче — кръвните ни групи съвпадаха. Органи не бих… или не знам, не знам.

— И защо? Нима не е хуманно…

— Хуманно е. Но хуманно и правилно невинаги са едно.

Отбелязах наум да го попитам за това по-късно, понеже тефтерът ми бе останал в колата, а изпитвах ужас от горещата й ламарина в момента. Седяхме под дивата лоза още два часа, докато следобедът не се наклони на запад, и с нежелание се сбутахме в колата, за да продължим, припомняйки си думите на екскурзовода, че в автобуса е по-комфортно. Стопанинът на импровизирания хан домъкна две малки гюмчета, пълни с кипящо още топло издоено мляко, и бутна в ръцете на Ванесса голяма жълта дюля. Благодарихме и потеглихме.

Не след дълго от двете страни на пътя наизскачаха разноцветни кюрдски къщички. Една бе боядисана в матово синьо, друга бе розова — нещо, което не бях виждала другаде, и подадох глава навън да снимам. Лъхна ме силна миризма на конюшня, трева и вар и изпълних гърди със селската омая. Тук-там се виждаха жени, помъкнали големи метални легени с пране, около тях подскачаха козлета и агънца, а малки гологлави деца ги гонеха с пръчки и кряскаха. Никъде не се мяркаха кучета и мъжът ми обясни, че в този район живеят кюрди, за които кучето е олицетворение на самия грях, и ако се случи селянин да докосне животинчето, докато се опитва да го пропъди, после изпълнява ритуално измиване, а при липса на вода търка продължително ръцете си с пясък и пепел. Ако пък куче докосне дрехата му, веднага я сваля и изгаря, без да я отнесе вкъщи дори. Жените странно приличаха на татарки с издължените си очи и тъмни дълги плитки с вплетени накити по тях и аз очарована въздъхнах, че навярно съм живяла тук някъде в предишен живот. Джан развеселено подхвърли, че е време да реша откъде съм в крайна сметка, вместо да разправям, че съм израснала на Арарат, родила съм се в полите на Джуди, корените ми пулсират някъде из скална Кападокия и се разпознавам в това кюрдско село, в което липсват кучета. Наистина изглеждаше странно така обобщено, но където и да отидех, все се чувствах у дома и не се замислях особено.

Надвечер в далечината проблеснаха първите светлинки на града. По мнение на екскурзовода в Хасанкейф нямаше нито едно сносно място за туристическа нощувка и ние дружно взехме решение да посетим приятели на Ирис, вместо да спим на хотел, но за целта бе нужно той да ги извести предварително. Понеже отказваше да ползва каквато и да е електроника и не притежаваше телефон, щеше да отиде до дома им преди нас и после да ни повика. Гостуването в кюрдски дом изключва възможността за отказ и ние спокойно се настанихме в една крайпътна чайна да го изчакаме. Смрачаваше се и небето бе с нежен виолетов цвят, но на хоризонта се виждаха невероятни скали с причудливи форми, които нямах търпение да разгледам. Хасанкейф е особено място, с хилядолетна история, и местните твърдят, че е строен още от хората урарту, но ако някой иска да усети духа на земята тук и да вдъхне дълбочината й, трябва непременно да изчака изгрева. Само зората разказвала тайните приказки за отминали времена, а когато пищният златен плащ на деня — нейния покровител, я покривал, любопитните очи улавяли само формите. По тези земи девойките и жените живееха скрити от чужди очи и носеха в сърцата си любов, която принадлежеше само на повелителите им.

Ирис се върна бързо и ни поведе към стария град. Тук всъщност всичко можеше да се нарече старинно, понеже за двата дни престой не видях модерни застроявания, а само древна архитектура и много широта, изпълваща очите и душата. Оставихме автомобила в началото на малка крива уличка и продължихме пеша. Изкачвахме се някак, уличките и скалните къщи напомняха на Мардин, но в мрачината трудно различавах домовете и виждах само сенки и очертания. След десетминутен преход стигнахме вход към пещера и аз импулсивно се дръпнах назад, мислейки за стареца около Доубеязид, но момчетата потънаха във вътрешността и бързо ги последвах. Пред очите ми се разкри ниска, издълбана в скалата ниша, от която два още по-ниски отвора водеха към други помещения. Ирис ме побутна навътре, открехна малка дървена вратничка и ми прошепна:

— Ти ще нощуваш тук. След малко ще ти донеса вечерята, а после трябва веднага да си легнеш.

— Какво? Но аз не искам да спя… Няма ли да се запозная с домакините?

— Тук живее само един мъж, когото ще видиш на зазоряване, заедно ще посрещнем изгрева.

— Какво пречи да го видя сега и да вечерям с вас?

— Меги, не може… Тук жените не се хранят с мъжете, а и в този дом няма жени. Моля те да изтърпиш това. Трябва да уважаваме ценностите им. За Ванесса ще се погрижим ние…

Присвих устни, но нищо не казах. Ирис се изгуби в тъмнината, а аз се огледах наоколо. В стаята имаше само един дървен нар, застлан с чердже, малка тенекиена купа на пода и една иранска сехпа (масичка за сервиране на чай или кафе) със запалена свещ на нея. В купата нямаше нищо и се зачудих дали не се ползва за нощен нужник, или е за миене сутрин, затова я избутах в другия край на помещението и седнах. Леглото беше твърдо и неудобно, постелката — бодлива, а на стената висеше пухкав плюшен ковьор с рисунки на сърни в гора и съжалих, че не мога да го ползвам за завивка. Подръпнах го да видя колко е мекичък, и под него се разкри дървена табла, която навярно бе друга вратичка, а може би капак на прозорец или долап, но нямах време да изследвам, понеже вратата скръцна и мъжът ми влезе с голяма синия в ръце. Изглеждаше не по-малко изненадан от мен, но познавайки местните обичаи, само изпълняваше мълчаливо и меко ми се усмихна, когато понечих да заговоря.

— Моля те… само една вечер. Приеми го като приключение…

— Не… не, аз нямам нищо против. Само съм изненадана.

— Тиха вечер.

— Ванесса къде ще спи…

Думите ми увиснаха след него и аз отново седнах. На синията имаше купа с ориз, две зелени пиперчета, половин домат, зелени листа лютива рока и парче лаваш — точена и запечена на сач кора за баница, както се знае по моя край. Тук това ползваха за хляб и обичайно завиваха в него храната като палачинка и така ядяха. В ориза се мъдреха малки парченца ериште — особена добавка към много ястия в Турция, предимно леща и боб, и представлява отново разточена кора, изсъхнала на слънце, нарязана на ситни лентички, доизсушена на огън и много подобна на макароните. Тази добавка бе чудесно решение за много храни по източната земя, понеже отнемаше излишната мазнина и придаваше на ястията мек и приятен вкус. Навих си от всичко в лаваша и отхапах, като за пореден път признах, че тук храната е просто изкуство. Мисълта ми обаче не бе в яденето, а подскачаше около опънатия ковьор и без да мога повече да сдържам любопитството си, станах и го отметнах. Оказа се, че зад него има вход или изход към пещерата, тесен колкото килиен прозорец, и се зачудих накъде води и мога ли да се провра през него. Тъкмо се наканих да опитам, когато мъжът ми отново нахлу в стаята и едва успях да смъкна ковьора на мястото му.

— Донесох ти айрян и вода, одеве забравих.

— Остави ги там.

— По-късно ще се върна за синията.

— Ммм, недей. Не съм гладна още и мисля да похапна по-късно, ще я отнесеш на сутринта.

— Добре тогава, ние си лягаме, детето заспа.

Той внесе един от куфарите ни и го постави до леглото.

— Ти запозна ли се с домакина ни?

— Да.

— Е?

— Любопитните така ги затварят в отделни стаи.

Целуна ме по главата и си отиде. Изчаках стъпките му да утихнат, погледнах навън дали няма движение и затворих вратата. Бързо дръпнах ковьора и хванах дръжката на капака. Отваряше се нагоре и навън, беше доста тежичък и аз реших да го подпра с гръб, докато се изнизвам, но в тъмното не виждах нищо. Прекрачих високия праг и капакът силно ме блъсна, политнах напред и едва се задържах да не падна, станах и реших, че е по-разумно да взема свещта от стаята и първо да огледам. Отнякъде усещах полъх и предположих, че тази дупка в стената води към помещение, от което се излиза на открито. Таен вход някакъв или какво — цяла нощ имах на разположение да изследвам; вдигнах отново капака, стъпих на леглото, взех чинийката със свещта и се върнах, този път по-внимателно, от другата страна на стената. Пламъчето ме заслепяваше и когато очите ми свикнаха с мрачината, ахнах от изумление. Импулсивно се залепих за дървения капак и дъхът ми секна от страх. Бях стъпила на тясна скала съвсем извън къщата, колкото да побере изправен човек, а надолу зееше няколкометрова пропаст. Скалата приличаше на тераса, но без парапети и обграждаше голяма част наоколо, но все така тясна. Хрумна ми, че едва съм оживяла с късмета си да не падна при първия си опит, и се зарекох никога повече да не стъпвам в тъмното. Плъзнах се надолу, седнах и опънах крака настрани. Нямаше вятър, въздухът не помръдваше, което се дължеше на големите скали наоколо сигурно, но гледката беше изумителна. Насреща се издигаха още и още скали, всички причудливи и странни с форми, наподобяващи фигури на животни и хора, а в далечината на лунната светлина проблясваше вода. Бях сигурна, че е вода, но не виждах какво е — море, езеро или река, но бе толкова опияняващо красиво, че притаих дъх и съзерцавах дълго и неподвижно. След време се мушнах в стаята, взех си лаваша с ориза и отново седнах отвън. Вече научих как да се справям със своенравния капак и дори му се заканих с пръст, ако пак се опита да ми противоречи и да ме блъска. Тишината на нощта, ароматът на горящ восък, безкрайният мрак с тънички проблясъци на далечно утро и смеещата се накриво луна в този момент бяха най-красивото преживяване в живота ми. Мислех си как древни хора, облечени в зебло с качулки и със сандалети от тръстика, са седели тук, нашепвали са старинни слова, изписани по пожълтели свитъци или кожа, и са съзерцавали безкрая. От тази тераска небесният свод се виждаше идеално и ясната нощ рисуваше чудни звездни картини. Почти съжалих, че в ученическите си години твърде бързо напуснах клуба по астрономия след един случай, когато забих любопитно око в телескопа посред бял ден и моята физичка — една чаровна рускиня, ме изблъска с викове, че Галилео Галилей (вече дори не помня кой, може да е бил Коперник) така е ослепял за цял живот, понеже слънцето не обичало да го наблюдават през лупа. Тогава се посмяхме, но аз си спасих очите и прибрах звездните интереси за по-късен етап, но заминахме за Русия и въпреки че милият ми баща ми подари малък любителски телескоп, така и не възобнових заниманията си. Днес чудатите форми по тъмното небе не ми говореха нищо, а можеше, можеше…

Отнесена в спомени, усещания и новородени чувства, седях навън дълго и не помня кога се промъкнах на дървения миндер, увих се в бодливата черга и заспах.

Тихи гласове ме събудиха още преди разсъмване.

Тук ще спомена, че когато пиша това, изключвам интернета от малката иконка на дисплея — разсейва ме… Мисълта ми се губи, прескача до нечии думи или изписани редчета, спуска се по красиви изображения и тръгва на пътешествия, на които аз никога няма да отида. Понякога си мисля… дали не носим в себе си нещо забравено, което сме преживели в един или друг живот, а може би и преди живота си някъде в нищото, и то се завръща, ако не поглеждаме настрани? Навярно векове назад съм била слабичък самотник с надупчена широка душа, фалшиви позлатени копчета по дантелени ръкави и платнена торба, в която единствената вещ е била стара пишеща машина. Навярно заради усещането за минало в мен винаги изплува чувството, че разказите стават хубави само ако са напечатани на онези кръгли изтъркани метални копчета на старите пишещи машини, а стиховете — изваяни със скърцащо влажно перо.