Меги Гювенал
Извезани души (43)

Завесата на страха и раждането на южното слънце. Мерсин — Алания, 2006 г.

Хубавата ни разходка нацяло бе провалена. Седяхме вкъщи в очакване и никой не говореше. Ванесса играеше с някакъв досаден сувенир с топчета на конци и ги блъскаше едно в друго, а тъпият звук, произведен от чукването им, пробиваше мозъка ми и ми причиняваше болка. Часовете се нижеха досадно бавно. Восъчното съвършенство по лицето на Илкнур, свъсените вежди и спуснатите очи на мъжете ни над дъската за табла не издаваха възможното развитие на случката горе в планината и аз тънех в догадки. От скука изучавах дълго и съсредоточено интериора, шарките по пъстрия персийски килим, порцелановите сувенири, наредени до малки сребърни рамки с фамилни снимки върху тежкия черен скрин с пиринчени дръжки, кацнал срещу канапето от сиво-виолетово кадифе с черни кожени възглавнички. Домът бе подреден с вкус, семпъл и удобен. Военните живееха предимно по квартири, наемаха широки комфортни апартаменти и грижливо ги запълваха с мебели и реликви от всяко поредно пребиваване, променяха интериора на няколко години според модата или възможностите си и се гордееха с резултата. Тъкмо мислех да се преместя в кухнята под предлог да сваря кафе, за да разгледам и там, когато на вратата се позвъни и един мустакат комисар ни покани да го последваме в каракола (участъка) за показания. Беше ми неприятно да свидетелствам, но лесно ме убедиха с уверения, че информацията от нас може да спомогне за откриване на изчезналото момиче. След повече от час разпити и бумащина бяхме отведени в полицейско кафене в двора на каракола, където ни очакваше прокурор, ангажиран с бъдещото дело, близък приятел на родителите на Илкнур и на съпруга й. Сбърчих вежди, предусещайки корупция, но впоследствие се убедих колко е важно да приема случката в гората за престъпление и да спомогна за дългосрочното задържане на мъжете, нападнали ни там.

След месеци, когато пристигнахме за делото в Мерсин, удобно настанени на спускащите се седалки в един симпатичен Sikorsky, който ни приземи на военното летище и минути след това се издигна, отнасяйки съпруга на Илкнур в компанията на двама други униформени в направление, далече оттук, и гледах отдалечаващата се черна птица през пушилката и праха, си мислех, че правораздаването и дискретната военна диктатура в тази страна са особен род близнаци, или едно лице за борба с тероризма. Понеже е строго забранено жени и цивилни да ползват военни хеликоптери, мен ме сбутаха далече от площадката още щом се приземихме, и не успях дори да поздравя русия великан, когото така и не видях повече, но през кордона от войничета успях да зърна как съпругът ми отдава чест с респект и кимане на глава към заминаващите. По-късно в съда се натъкнахме на дрипава тълпа родственици на избягалата девойка, всички до един подкрепящи твърдението, че са били там и вина за случилото се носим ние и най-вече аз. Останах изумена от невъзможността да разговарям с когото и да било, дори с адвокат, от какъвто нямах представа, че се нуждая, и да разкажа онова, на което станах свидетел, нито да запитам за съдбата на арестуваните или изгубеното девойче. Изправяха ме на крака в тясна заличка, претъпкана с родата на момичето, задаваха ми бързо въпроси, на които не получавах право да отговарям: отворех ли уста, ме прекъсваха и след минути ме изблъскваха навън, за да повикат съпруга ми. Това се повтори три пъти и ни пуснаха да си вървим.

— И какво? В крайна сметка какво стана?

— Не знам, Меги.

— Разрешиха ли ти да говориш?

— Не. Но обвинените ще се явят на военен съд, ако вече не са се явили. Такива дела понякога се прехвърлят в цивилен съд и се случва това, което бе днес.

— Те дори не споменаха момичето…

— Не са тук заради момичето, а заради нападението над нас.

— Но едва не ме изкараха виновна за това нападение!

— Спокойно…

— Къде е Илкнур? Защо не е тук!

— Няма и да дойде. Мъжът й замина за Диарбакър, там ще работи вече. Нападението не е било случайно.

— Еее, не! Не може да бъде! Ако са се целели в него, имаха възможност да го убият, както и тебе, но изглеждаше, сякаш не искат да им пречим да се разправят с дъщерята. Помниш ли — позор, позор крещяха.

— Мислиш ли, че за кюрдите е проблем да очистят някакво момиче? Мястото е неохраняемо, макар да е зона на жандармерията. Статуите на хората по скалите всъщност са врати към гробници, в които никой никога не влиза заради суеверия и неведнъж са били подавани сигнали, че са убежища на терористи.

— Но те я биеха, гонеха я…

— Хайде към летището и да се махаме. Стига приказки.

В онзи ден не спряхме дори да обядваме някъде навън, нито се отбихме в Ордуеви, а се върнахме с първия самолет в Муш, откъдето поехме с такси за Татван, и през целия път, нито по-късно мъжът ми не спомена случката или възможното й развитие.

Още след нападението на излизане от каракола с Илкнур всъщност подозирах, че няма да науча всичко, но се чувствах добре, заблуждавайки сама себе си, че престъпниците са заловени и навън е спокойно. След разпита мъжът ми заяви, че отиваме на хотел, и набързо се озовахме в Ордуеви. Беше странно, понеже обикновено военните къщи са пренаселени и без предварителна резервация е практически невъзможно да се намерят места, и то за семейство, а нас ни очакваха и дори бяхме вписани в сутрешната програма за пикник и екскурзия. Опитах да заглуша и потисна въпросите си, повтаряйки си, че съм на почивка, и упорито се съсредоточих в нея. Сутринта след закуска посетих военния кантин и напазарувах пъстри шапки за слънце за мен и Ванесса, които се сгъват и се превръщат във ветрило, няколко чифта разноцветни слънчеви очила и шалчета от мрежички, купих си дори ярко червило и реших да не мисля за проблемите ни. Джан изглеждаше умислен, но се стараеше да се усмихва и с пресилена радост скочи в една от лодките на мерсинското пристанище за отплаване към един закътан залив зад скалите, където ни очакваше спретнат приятен пикник. Преди да пристигнем, в заливчето бяха дошли група войници, за да разпънат сенници и слънчобрани и да подредят безбройните кошници с плодове и храна за нас. Пред погледа ни се ширеше безкрайното синьо море, назад се белееха заснежените върхове на планините, а в подножието им — плодородни долини и лозя, житни и царевични ниви простираха широтата си до самите стръмни скали и брега. Гледката бе неописуемо красива и отпускаща и аз набързо забравих за терористите. Похапнахме, попяхме, летуващите се разделиха на групи за играта окей, децата се пръснаха с топки и балони наоколо, а аз извадих „Тавасин“ и се изпънах на една рогозка на пясъка да почета. Случката обаче се връщаше и не ми даваше мира. И когато в следобедните часове потеглихме за Алания с намерение да не спираме другаде, а да се приберем бързо в дома на свекър ми и да избегнем нови приключения, залях мъжа си с въпроси.

— Не мислиш ли, че трябваше поне да се сбогуваме с Илкнур? Получи се, сякаш бягаме.

— Няма я в Мерсин, и тя замина.

— Ами дюкянът й?

— Меги, бяха нападнати от терористи.

— Случайно обаче. И онези не бяха терористи, а селяни, не ги ли видя в съда?

— Ти наистина си наивна…

— Не съм наивна, а вас ви е обзела някаква параноя. Ако бяха терористи, щяха да ни светят маслото веднага и да си изпълнят задачката. Имаха разпра с момичето.

— Момичето беше театър.

— Да бе! Посинен от бой театър! Чуваш ли се! Защо тогава не ни гръмнаха?

— Може би заради теб — разсмя се, — не искат да си имат работа с международен съд после.

— Шегувай се ти…

Смееше се, но аз си спомних двугодишното разследване от страна на военните и правителството, преди да получа официално разрешение да се омъжа за него. Бяха ровили до девето коляно родата ми в България, дори при баба ми на село бе отишла жена, представяйки се за моя позната, изгубила координатите ми. Беше я разпитвала с какви намерения пътувам за Турция и само там или и из Европа, Русия. Спомних си как една вечер след работа мъжът ми се върна с документ, на който имаше девет генералски подписа и този на вицепрезидента — свидетелство за годността ми да бъда съпруга на военен. Тогава ме напуши смях и дори ми загорча малко заради чувството, което ме заля — да бъда оглеждана и оценявана, сякаш съм добитък на селски пазар, но не казах нищо — чужда страна, странни правила, прибрах паметното листче и му поръчах красива рамка, за да го запазя зад стъкло за внуците.

После, когато исках да пътувам до Сирия със Самир, мъжът ми каза, че не може да напуска страната без разрешение и заради опасността, а по-късно научих, че в ПКК имат данни на всички барети и неговото име било в първите списъци в онези години, преди да ме срещне. Не искаше всъщност да пусне и мен, но решителността ми го бе отказала да се опитва. Горчилката в устата ми стана твърде досадна. Прехвърлих се на задната седалка до столчето на Ванесса, захлупих глава с възглавница и заспах.

След час ме събуди, за да похапнем. Пътят от Мерсин до Алания би бил с часове по-кратък по права линия, но тъй като лъкатушеше нагоре-надолу по планинската ивица над морето, щяхме да пътуваме цялата идеща нощ. Заведението представляваше красива дървена постройка, издадена над водата на платформа, здраво подпряна с греди на по-ниските скали. Гледката спираше дъха. Над нас бяха тъмни борови гори, наоколо ни — високи палми и малки бананови горички, а долу водата бе като на картичка. Стъклени стени пазеха туристите от горещия вятър, а храната бе чудна. Но аз навсякъде виждах само вторачени в нас мъже със съмнителен вид и се чудех кой от тях ни преследва. Искаше ми се военните да имаха заведения по цялото крайбрежие и да не се налага да спираме на непознати места. Погълнах припряно едно гюзлеме и салата от водорасли, заради която дълго се разправях със сервитьора, понеже не искаше да ми я сервира без миди вътре, изпих си айряна и замрънках да тръгваме. По път накарах мъжа ми да ми обещае, че няма да спираме за сън в колата и цялата нощ ще шофира, колкото и да е уморен. Предпочитах да катастрофираме лекичко, ако задреме зад волана, отколкото да се разправям с въоръжени мъже. Той ме гледаше странно, после кимаше и се съгласяваше. Блуждаех отнесено през прозореца, докато не се смрачи съвсем, и после отпуснах глава на възглавницата. Нямах представа за времето, когато се събудих от усещането, че вече не се движим, и видях в тъмното, че сме спрели на някакъв плаж, целият осеян с камъни и скали. Мъжът ми бе седнал на един камък и пушеше.

— Добре дошла в Алания.

— Колко е часът…

— 3:30.

Извадих термос с кафе и седнах до него. Ванесса сладко спеше в столчето си на задната седалка, а ние щяхме да изчакаме изгрева, преди да събудим родителите на Джан.

Минаха около два часа в безмълвно съзерцание на вълните на меката лунна светлина. Въздухът бе тежък и лепкав, бе невъзможно влажно и горещо и безкрайно красиво. Първите слънчеви лъчи прорязаха нощта някъде далече зад нас и съвсем отвесно, сякаш слънцето изгряваше не от края на земята, а от центъра на небето. Можех да видя как тръгват надолу по скалите, спускат се с танцова стъпка над банановите и портокаловите дръвчета, погалват с нежна розова ласка спящите къщици и високите жилищни кооперации в далечината и чак после стигат морето, където се сливаха с нежната лунна светлина, отразена по вълните, носеща чудното име якамоз. Това бе един друг свят. Вълшебен… И бях сигурна, че розовото слънце ни приветства за добре дошли.