Меги Гювенал
Извезани души (49)

Долината на пеперудите. Турция, 2006 г.

Не очаквах да е толкова хубаво или поне не очаквах да го забележа по този начин. Плъзна се лекичко, като невидимо дихание, първо в ъгълчето на очите — кондензирано до малка солена капка, после плисна с широтата на хоризонт, побрал в себе си светове. Бе не повече от двестатина метра земя, посипана с лъскав пясък, сгушена в прегръдката на строги скали. А скалите навеждаха снага и дълбаеха малки каменни ниши встрани от омаята, където наблюдателят да се скрие и да не пречи. Промъкнах се безшумно в едно от гнездата, отпуснах се върху камъните и признах пред себе си, че земният Рай досега ми е бил непознат.

Първите слънчеви лъчи изскочиха иззад камънака, нагазиха в морето, превърнаха се в светулки и закачливо накацаха по клоните пред мен. Нещо се размърда. Притаих дъх и поисках да съм невидима: само едно движение, и цялата магия щеше да изчезне. Бях засечена обаче и финото раздвижване отсреща запърха в по-видим нюанс, след миг зажужа и изведнъж изригна с прашеца на стотици разноцветни крилца. Преди да ме покрият, светлината се изля щедро наоколо и видях надвесени над пясъка клони, целите обсипани с пеперуди — като тежки назрели гроздове, готови всеки момент да покапят. В мига, в който ахнах и скрих глава в ръце, те полетяха на всички страни и затулиха слънцето, тясната ивица плаж и морето. Навсякъде имаше само пеперуди: малки, огромни, красиви или сивеещи, лепяха се по ръцете ми в стремежа си да избягат, блъскаха се в очите и колкото повече опитвах да ги отблъсна, толкова повече идваха. С напредването на минутите слънцето съвсем се издигна и от всяка дупчица в скалата, нишичка или пещера заизлитаха още и още. Приличаха на оживял жужащ порой, заливащ земята. Звукът от крилцата им извираше сякаш отдолу някак, като плъзнат по камънака, издигнат с праха и поел в нескончаема вихрушка. Пъстрото нападение продължи около половин час, а може и малко повече, когато едва успях да отворя очи и да замръзна от гледката. Пред мен на земята бяха накацали хиляди спокойни едри пеперуди. Като войнство, очакващо нова команда…

Джан се бе облегнал на една скала и не мърдаше. По него пъстрееха туфи от тези живи цветя на природата: по ръцете, краката, по главата му, а той едва отвори очи и се усмихна.

— Какво е това чудо…

— Ти си в техния свят, натрапихме им се. Някои сега се раждат… Около 7 сутринта ще е по-спокойно наоколо.

Едва шептеше и настойчиво ме насочваше с поглед към нещо на рамото си. Вгледах се и ахнах, там ветрееха ефирни крилца няколко напълно прозрачни пеперуди с размери колкото детска педя. Беше твърде нереално. Като в приказка. Бях чувала за Долината на пеперудите — Келебек вадиси, както я наричат тук, и за безбройните видове, обитаващи това място, но думите не можеха да опишат и частичка от пулса му. Малките същества бяха чудни, безбройни, неописуемо красиви и малко плашещи. Можех да видя отблизо как повдигат тънички крачета, потъркват ги едно в друго, а после поглеждат към пипалцата на останалите; как пристъпват на пресекулки или да усетя мига, в който вдъхват живот, преди да разперят пищните си пелерини над плажа. За миг в ума ми проблесна мисълта, че тук колекционери не бива да попадат. Дори каквито и да е хора. Ние също — не знаех защо сме тук и смущаваме това богатство с трудната си каменна присъственост.

Мина още час в нереално съзерцание, а аз се губех между хилядите микродвижения, потъвах с тях надолу към пясъка или се издигах над скалите. После движението затихна и размърдах схванати ръце и крака.

Малко напред, в ивичките на пясъка, където водата бе намокрила твърдта с мекотата си, се люлееха потъмнели телца, останали бездиханни. Живите и неотлетели пеперуди красяха клонките на храстите и дръвчетата или почиваха в невидимо попърхване по камъните.

Внимавах къде стъпвам. Приближих водата и влях очи в поредното чудо. Беше бистра като планински извор, а в нея щъкаха разноцветни малки рибки. Имаше жълти, сиви на точки, сини, морави и розови, имаше рибки с всички цветове на дъгата. А заливът тук се наричаше Мъртво море. Това бе малка, откъсната от морето частичка, съвсем близо до мястото, откъдето Средиземно море поемаше с наситени вълни към Френската Ривиера и италианските брегове, покрай Гърция, а водите на Егейско плахо пристъпваха да поемат щафетата. Брегът, извън пеперудената ниша, приличаше на издадена напред във водата пясъчна капка. Тръгнахме бавно и аз попивах с очи всяко движение или полъх, очарована и омаяна.

— Това развъдници ли са? За декоративни рибки и пеперуди?

— Не. Доа е. Истинско е. И се охранява като резерват, но изследователи, биолози, учени или туристи имат свободен достъп. Но никой не убива… Знам само, че понякога оттук се набавят рибки за аквариуми.

— Колко жалко…

— Внимават. Хората ги пазят. Иначе нямаше да е, както е днес. Можем да плуваме, тук водата е най-чиста от цялото Средиземноморие.

— Наоколо, към Фетхие, видях бунгала и къмпинги.

— Не са за нас, но можем да отидем, разбира се. Там лагеруват предимно семейства на дълбоко вярващи.

— Сериозно? Забулени ли?

— Да. Не е конкретно, просто така продължава ежегодно. Всеки може да дойде тук на почивка. Но няма увеселителни заведения, нито голи чужденци. Те идват и си отиват, а почиващите са други.

— Да не би тези забулени дами да са против нас и присъствието ни?

— Не, разбира се… Всеки може да почива тук, казах ти. Просто не си пречим… Те не водят децата си в Бодрум и Мармарис, където е нощният живот и едва се чува турска реч, а ние не се задържаме особено тук, само идваме да се порадваме. Когато Ванесса поотрасне, можеш да посещаваш къмпинга на Мъртво море с нея, колкото поискаш. Само няма лукс, няма екстри, тихо е… Виждаш какво е.

Бяхме доплавали на малка лодка до пеперудите и се запътихме натам. Все още бе твърде рано, за да тръгнем нагоре по скалите и да разгледаме останките на старинната църква и византийската крепост, които се виждаха нагоре — бихме унищожили десетки пеперуди със стъпките си. Козите пътечки и издълбаните за катерене стъпала в скалите бяха твърде примамливи обаче. Това бе едно от местата, за които се заричаш, че ще се върнеш отново. Качихме се на лодката и заплавахме към Фетхие. Панорамата бе неотразима. Скалите на пеперудената долина завършваха назад с водопад, вливащ разпенени води в морето.

— Меги, знаеш ли, това място е имало само един собственик до 1974 година. После държавата го е изкупила от него за 300 000 лири според слуховете, защото човекът вече не можел да го опази от вандали, но той постоянно е тук. Сега местността е под грижите на военни, държавни и всякакви възможни инстанции в Турция. Тук нито една пеперуда не умира по човешка воля.

— Браво! Не мога друго да кажа… Просто браво! Затова и природата дарява с тази пищност сетивата ни сега…

— Веднъж, когато бях момче, баща ми ме доведе тук и посвирихме на саз на пеперудите. За час свирене бяхме взели специални разрешения. Има хора, които идват в нишата с преспиване. Няма отопление, нито електричество, но погледни натам, още се вижда — той протегна ръка. — Дървени къщички и малки чардаци, има дори кухничка, която изрично се ползва само срещу специално разрешение, а то не се дава целогодишно, и никога не се пали огън.

— Видях, че има някаква сграда и колибки, но от пеперудите нямаше как да разгледам или пристъпя.

— Там може наесен или зиме. Тогава идват с преспиване, идват да творят музика или стихове тук. Идват да медитират. Идват и суфи. Но никога няма тълпи. А и охрана няма. Сякаш самото място умее да балансира между природа и човек.

Отдалечихме се в мълчание, а сърцето ми трептеше от радост. Когато срещаш Рая, в теб напира възторг и заплашва да залее земята. Иска ти се да извикаш, да запееш, да разкажеш на всички; да изтръгнеш трептящата си душа и въздигайки се нагоре, да разпръсваш знанието за неземните красота и любов, които наистина съществуват. Онова, което поех с пеперудената зора, ме изпълваше и смълчаваше и щеше да бъде задълго. И исках да го споделя, но повече исках да го опазя. Затова очите ми сведоха поглед над празните странички в тефтера, подминаха го, вляха се в спокойното море и гледаха дълго почти докато се изгуби съвсем от хоризонта. Там и щеше да си остане… непокътнато. А аз взех молив и изписах на поредната страничка „Каш“, преди да сляза от лодката. И нарисувах до името малко синьо оченце против уроки.