Меги Гювенал
Извезани души (1)

Началото. Първите записки. От 70-те години на миналия век до 2003 г.

Появила съм се на бял свят в една топла неделя на май в Първа градска болница във Варна два месеца преждевременно, задушавайки близначката си. Видът ми ужасил лекарите, но майка ми, измъчена от продължителните страдания, резултат от мозъчния инсулт, получен заради мен, ме посрещнала с радост. В ранните месеци на бременността й с баща ми често ходели на пикник. На един от тях опекли на скара кюфтета от телешка кайма, наизвадили туршийка и лют маринован пиперец и майка ми похапнала с апетит, забравяйки за високото ниво на албумин, и това довело до дълъг престой в болница впоследствие. Прилошало й, после припаднала. Разказваше често всичко, което помнеше: как дни преди операцията все още не можела да говори, устата й била изкривена настрани, но успявала да издава звуци, подобни на викове, и с това довела завеждащия отделението до болничното си легло, принудила го да й даде лист и молив и изписала разкривено, но твърдо „не“ на него, спасявайки живота ми. В онези години рядко се извършвали операции, ражданията се случвали по естествен път, но състоянието й категорично налагало хирургическа намеса. Всички били изпълнени със съмнения относно крайния резултат. Сестрите шушукали, че ако бебето оживее, родилката ще си замине или обратно. Лекарят принудил баща ми да положи подпис — съгласие за операцията, и да избере коя от нас да бъде спасена при спешна необходимост да се запази само единият живот. Татко плакал над бумагите и се разписал за майка ми.

Нямам нито една бебешка снимка от първите дни. Цялата ми рода се срамувала от черното грозно същество, тежащо само килограм и малко, силно окосмено и недоносено, едва дишащо под пластмасовия капак на кувьоза цели два месеца. Не вярвали особено, че ще оживея, а ако се случи, щяла съм да имам непоправими недъзи и да вгорча живота си и този на другите. Майка ми била красавица с добро сърце, не слушала хорските приказки и не се откъсвала от люлката ми. Вярвала, че вътрешната красота създава външната, а двете се раждат от любовта, и ме обичала с цялото си същество. И не след дълго била дарена — превърнала съм се в пухкаво хубаво беличко бебе с румено личице. По време на злощастната бременност носела на врата си малък медальон, подарен й от баба ми Минка — с Богородица, прегърнала Младенеца. Преди да чуе решението на лекарите да приспят и умъртвят детето в нея, за да могат да спасят живота й, сънувала сън, в който жената от медальона, покрита с копринено червено одеяние, приседнала на крайчеца на леглото и положила до нея малко вързопче. Майка ми не искала да го погледне дори, прошепнала, че носи син. „Вземи това момиченце сега, а после ще имаш и син“, изрекла Девата, целунала челата на бебето и майка ми и се разтворила в съня й. Майка ми така и не оздравя напълно и живя още осемнадесет години с непоносимо главоболие до следващия инсулт, когато положението се влоши сериозно, последваха още няколко мозъчни кръвоизлива и макар напредналата съвременна медицина да успя да удължи живота й с няколко години, си отиде от света твърде млада с името ми на уста.

От малка знаех, че мястото ми не е тук. Нищо наоколо не бе онова, което исках. В края на втората ми година в училище родителите ми взеха решение да се преместят при родителите на майка ми, събраха набързо багажа и заминаха. Малко след това отлетяха за Русия, а мен оставиха на грижите на милата ми баба Василка. Помня, че на тръгване татко ми подари тефтер на метална пружинка и ми заръча да записвам в него мъката си, когато ме заболи, и радостта, когато я има. И аз пишех. Записах първото си нескопосано стихотворение, посветено на Митко Палаузов, после разказах по белите страници за живота в Камен дял — селото на баща ми, за малката Абибе — циганското момиче, засилило ме с един детски самосвал надолу по прясно асфалтирания път, и когато изгубих управление и се блъснах челно в стената на една кирпичена къща, извика съседите и майка ми и после дни наред седя на земята до леглото и ми пя многострадални цигански песни, изпълнени с тъга и вина, докато не ми разрешиха да ставам и да излизам. Понякога рисувах в този тефтер. Например очите на Марияна, съученичка, чиято майка почина внезапно от сърдечен удар и която после в училище ни черпи с шоколадови бонбони „Черноморец“ и обясняваше, че майка й си отишла гладна. Нарисувах очите й, пълни със сирашки сълзи, и написах отдолу, че това не е светът, в който бих искала да живея. Рисувах и пишех и златните шевици по богослужебното облекло на свещеника, камбанния звън, известяващ смъртта на жена или мъж според броя на звуците; разказвах надълго и минарето на джамията в съседното село, и гласа на имама, призоваващ мюсюлманите към молитва пет пъти на ден. Хорските изражения по празник; шапките, килнати над очите след опело, или дългите седенки по крайпътните пейки надвечер; кривите артритни пръсти на бабите от махалата, чоплещи семки, и децата, до едно неугледни и мръсни, но много щастливи. Пишех дори себе си. Пишех, а написаното винаги завършваше с думите „това не е моят свят“. Често си мислех, че не бих искала да бъда доброто момиченце с панделки и че плетените на ръка роклички не биха ми отивали повече от някоя сива дреха от грубо сукно като това на военните шинели; че къщата на единия ми дядо тук и другия там с целия си комфорт и уют не изглеждат в очите ми така привлекателни, както биха били онези непознати скали от съня ми, разпръснати далече на изток, където навярно никога нямаше да отида. Редките случаи, в които виждах родителите си, повели за ръка малкия ми брат, когото така и не се решиха да оставят при нас на село; безкрайните самолети с дълги пухкави ивици в небето, след които разплакана тичах и молех да спуснат мама в България или да вземат мен. Дългите, изпълнени с очакване години в прогимназията, изпъстрени с пътувания от Варна до Пазарджик и обратно, но никога по-далече. Мръсните вагони в пътническия влак и ожулените седалки, надрасканите с химикал масички под големите затворени прозорци, когато пътувах ежедневно до пловдивската руска гимназия, потънала в мечти родителска прегръдка да ме отведе далече оттук. Баба ми се суетеше около мен, притеснена от липсата на девическа радост, и ме заведе при една чорлава селска знахарка с не много ясен къкълски произход, която ми даде горчиви треви и биле за щастие. Не помогнаха. За първи път се усмихнах от сърце в самолета за Москва, стискайки топлата ръка на майка си.

На руска земя се сдобих с още много тефтери. Събирах ги в голяма картонена кутия, облепена със станиол, която старателно криех под леглото си и не показвах на никого. Сред съучениците ми съществуваше мода да се разменят лексикони и дневници, в които лепяха изрезки от списания и цветни вестници, снимки с бебешки къдрици и картички на известни киноактьори, но своята колекция пазех само за себе си. Пишех за непознатата безкрайна земя на братушките, за красивите градове, които през ваканциите посещавахме; после рисувах по белите страници малките сини къщи в румънските селца на път за България с новия автомобил на баща ми; разказите ми се губеха в спиците на велосипедите, поели от един град към друг, когато в онези години в Румъния бяха единственият превоз на обикновения човек. Сините ливреи с жълти нашивки на служителите на „Интурист“ в Букурещ; блестящите униформи на войничетата пред софийския мавзолей; по-късно и сламените шапки, пъстрите шалове на жените и ситните лодчици на рибарите по гръцките острови, които посещавахме за семейна почивка. Пишех целия видим свят и рисувах невидимия. И винаги завършвах с думите „това не е моят дом“. Продължих и през годините на следването си в Пятигорск, красивия град звезда, полегнал в подножието на петте остри върха, отправени отвъд небето, понесли в полета си мелодията на вълшебния Еол — принца на ветровете. Разказвах надълго традициите на колегите ми от Ангола и Шри Ланка; оцветявах с прах от стрити цветя носиите на момичета от полуостров Зелени нос и Афганистан по страничките на тефтера си, докосвах недостижимото в сърцата им; мечтаех да се открия в различното и отново завършвах с познатите стари слова на бездомник. До момента, в който съпругът ми не ме отведе до Босфора — моста между двата свята. В онзи ветровит ден извадих тефтера и молива и успях да запиша на белия лист, че всеки, минал по този мост, се променя неузнаваемо, а вятърът го откъсна от ръцете ми и го отнесе към вълните надолу. Гледах как отлита, следвах въртеливите му движения с поглед и си мислех за случайността и зависимостта ни от нея. В онзи миг бях така погълната от мислите си, че бях пропуснала да положа на листа отсъствието на родина. Приех това за знак, че съм на правилния път да я открия още и още на изток.

През годините продължих да записвам. Някак усещах, че с това маркирам вече изживяното и видяното, за да не го повтарям отново. Сякаш човешкият живот бе грешка, от която следва да се поучим, но не бихме могли, ако забравим за нея. Страхове, огорчения и сълзи, любови и страсти. Растях, а с това неусетно се променяха и думите ми. Мислите ми се заплитаха в извезани невидими орнаменти от един дълъг копринен път, фин и раним като човешката душа; брод от първото вдъхване на болезнено разтворените дробове на новото човешко същество навътре към себе си — до самото начало на душата. Превърнаха се в дълъг разказ, който да събера сега между две ограничителни корици и после навярно да се опитам да прочета.

Няма да бъде лесно да избера моментите и образите, но ще оставя провидението да ме води. Като игра… Да затвориш очи с насочен към картата пръст и да „стъпиш“ там, където те отведе случайността. Или съдбата.