Меги Гювенал
Извезани души (15)

Руси. Диарбакър. 2005 г.

— Меги, няма се плашиш, всичко е загубено.

Аз просто бях на седмото небе от щастие. Ако има човек на тази земя, когото наистина обичам повече от себе си, то това е Руси — по-малкият ми брат. Ведро същество, което на пръв поглед изглежда сърдито на света, но съумява да внесе радост и усмивки и в най-закоравялото сърце. Обикновено център на внимание навсякъде, бе свикнал да говори много и предимно хуморески, обърнати единствено към него. Откакто се роди в един напечен първоюнски следобед, малко след шестия ми рожден ден, и ококори любопитни черни копчета към мен, та чак до днес това момче е душата ми в пълния смисъл на думата. Бях увиснала на врата му и през сълзи се смеех на опитите му с дърдорене да си поеме въздух:

— Трябваше да ме предупредиш да не нося багаж, че ти е нужен някой да те остърже от автогарата и да те отнесе у вас.

Небрежно-елегантният му вид ми припомни случка отпреди години, когато на сутринта след абитуриентската му нощ отидох да си го прибирам и го сварих сериозно съсредоточен да се опитва да напъха сакото си в джоба на панталона и се оплакваше, че някой искал да го обеси. Смъкнах завитата около врата му вратовръзка и по целия път до нас слушах, че не той, а светът се е напил и се мъчи да го събори, макар че целият ухаеше на уиски, за което получих оправдание: поливал се с бутилката да му расте косата. Днес носеше кадифена шубичка, панталонче и черна ризка и изглеждаше по-красив от всякога. По пътя ми разказа за двадесет и четиричасовото си пътуване. Седял до мъж, който през целия път джвакал дъвка, и на приблизително стотина километра от Татван автобусът спрял, за да качи овчар и двадесетина овце, замръзнали насред пътя. Оказало се, че агънцата са доста разговорливи, и Руси не беше скучал. Ванесса го гледаше подозрително, докато накрая не заджоголи на бебешки, и мисля, се разбраха.

— Дека го царствения? М?

— В болница е.

— Как тъй?

— Падна по гръб и се удари.

— Винаги съм твърдял, че лъвовете само външно приличат на котки.

Посетихме мъжа ми в болницата, а до два дни домът ми се препълни с цветя и съчувствени картички от колеги и командири. Остроумията на брат ми помогнаха в голяма степен да понеса случката леко и да забравя за горчивата утайка от последните си съмнения. Остана с мен до изписването на Джан, който бе получил два месеца болнични за възстановяване, и заедно решихме, щом стане възможно, да се разходим до Мардин, преди да заминем за Анкара за операцията на Ванесса. Джерен ни посети заедно с астеймена и други колеги на мъжа ми и обявиха дата за годеж, а после около час разговаря надълго с мъжа ми в кухнята, което не убягна от зоркото око на Руси.

— Има ли причина да разбия нечий нос?

— Не.

— Значи твоя, щом не казваш.

— Не знам какво става, остави ме на мира. С нас всичко е наред.

Обаче не беше наред. В Татван започваха зимните панаири, които продължиха цяла седмица, и един по-мек ден всички излязохме да разгледаме. Имаше гълтачи на огън, илюзионисти, сергии с кожи и ръчни плетива, захарен памук и танци. Придружиха ни Мухаммер и жена му — младо семейство с три дъщерички, най-малката на годинка, и всичко бе чудесно, докато Мухаммер не пийна две бири и не задърпа мъжа ми някъде из тълпата. Изчезнаха и след два часа обикаляне му позвъних да го открия, за да се прибираме. Телефонът му бе изключен, стъмваше се, на панаира бяха останали само мъже и аз сериозно се притесних, понеже нямах и ключове за вкъщи. Брат ми свали якето си да покрие спящата в количката Ванесса и тръгнахме за базата. По пътя един възрастен мъж ме дръпна силно, огледа ме и се изплю звучно на пътя. Руси скочи и го хвана за яката и едва успях да го удържа, понеже моментално около нас се насъбра тълпа намръщени кюрди, и можех да предвидя последствията. Грабнахме спящото бебе, изоставяйки количката на тротоара, и на бегом се прибрахме в базата, където седнахме в една камелия в градината и зачакахме мъжа ми да се върне. След дълго студуване пак позвъних и ми отговори, че си е вкъщи и лежи. Прибрахме се, без повече да губим време, и аз му поисках обяснение как и защо ме изостави сама насред татвански панаир, пълен с кюрди. Смотолеви, че не е искал, и заспа. На другия ден не го открихме вкъщи, беше излязъл рано и на портала ме осведомиха, че е взел разрешение за пътуване до Ван — града от другата страна на езерото. Брат ми многозначително ме поглеждаше и чакаше обяснения. В следобедните часове позвъни жената на Мухаммер и след молба да ме посети пристигна с децата. Оплака се, че мъжът й си имал любовница, студентка във Ван, и се изнесъл при нея. Аз вече си представях собствения ми съпруг в прегръдките на Джерен или някоя ванска студентка, но плачещата жена насреща не ми оставяше време за размисъл — мъжът й се обадил, че разпродава дома им, да си вземела децата и да заминела за Къркларели — родното й място. Последвалите събития се случиха прекалено бързо, за да ги осъзная. Мухаммер наистина бе разпродал всичко и жена му живя у нас четири дни, преди да отлети при родителите си. Мъжът ми твърдеше, че е с него навсякъде, за да го уговори да не върши глупости, а след седмица заминаха за Ризе — град на Черноморието, на сватба на техен приятел. На половината път катастрофирали и Мухаммер остана сакат от кръста надолу, което брат ми доволно прокоментира: „Господ си знае работата, нека сега да кръшка“, а на Джан му нямаше нищо, за което откровено се радвах. Остана си вкъщи до пълно оздравяване и запоят с приятели беше дотук. Една вечер в задушевна и спокойна обстановка, когато пиехме чай пред телевизора, сподели, че няма отношения с Джерен, а й помагал да се отърве от нежелана бременност, преди генералът и астейменът да научат, да прекратят сватбените приготовления и да я накажат със заточение в бащиния й дом. Брат ми му смигна, че човекът не се наказва за лицемерие и лъжа, понеже не може да съди същността си, а на мен скръцна през зъби, че ако имам нужда от помощ, трябва да си я поискам, вместо да търпя. Нямаше какво да търпя всъщност освен себе си — мъжът ми нямаше вина за състоянията ми на нервност или ревност и докато се блъсках в собствените си призраци, нямаше да науча истината. Разбрах, че ако задавам нападателни въпроси, ще получавам и такива отговори. Ние сме отговорни за всичко, случващо се наоколо ни, и преследващите ни сенки носят само едно име — личното. Не беше лесно, но набутах всички съмнения в стария гардероб и пренесох мислите си към Мардин и ГАТА.

Тръгнахме едно слънчево утро с автомобил на военните към Диарбакър, откъдето щяхме да вземем самолет за Мардин след гостуване у родителите на войниче, които ни бяха поканили. Градът се оказа чудесен. Диарбакър означава „област на бакъра“ и още „бакърено изложение“. Там имаше множество старинни джамии и хамами, конаци с древна архитектура, а ханът на Хюсрев паша е истинска туристическа реликва и всеки посетител трябва да го види. Построен през 1527 г., бил сборище на суфите, от което последвало и неофициалното му название — Ханът на лудите. В градината му днес мястото е отбелязано с красив шадраван, около който се събират всички поклонници, тръгнали на хадж към Мека. Атракция са и Диарбакърските стени — Diyarbakir Surlari — по дължина се нареждат втори в света след Китайската, а после идва ред на Антиохийските и Истанбулските градски. Зад тези стени са приютени крепостите и замъците на Диарбакърската цитадела, а за тях легенди разказват, че са строени от хурии и ангели. Датират застроявания и реставрации и от времето на император Константин ІІ, а многобройните фрески, надписи и рисунки сочат присъствие на не една цивилизация. Особено интересни са изображенията на слънце и звездни карти, двойка двуглави орли, лъв, тигър, бик, кон и скорпион и надписите на много езици, разказващи различни легенди. Стените на места са петоъгълни и шестоъгълни, построени на базалтова основа, отново с базалтови наслоявания и камъни, донесени от Караджа планина на ръка. Стената е приблизително 5 700 метра дълга с височина 8 — 12 метра и широка около 4 и има четири главни порти: Източна — Harput Kapisi, Урфа — Urfa Kapisi (Rum или Halep Kapisi), Мардин — Tell Kapisi, и Нова — Satt или Dicle (тигрова) Kapisi. Тези четири врати са били важен център за търговията на Месопотамия и интересно е, че са се отваряли само при изгрев-слънце, а по залез са били здраво залоствани и никой посетител не можел да влезе или излезе от града. През 1853 г. един от гостите — H. Petermann, е бил оставен под звездите поради късно пристигане и в резултат написва своите мемоари „След залез-слънце“. По стените на крепостите и замъците във вътрешността има невероятни изображения и надписи, датиращи от различни епохи. „Седемте братя“, „Озарението“, „Ликът на Зората“, „Дъщерята на краля от замъка със седемте кули“ и още множество релефи разказват вълшебни истории и легенди. Записани са думи на мъдреци от селчукски времена и Абасидите, шамански древни знаци красят колоните и камъните и е много, много красиво. В Диарбакър са интересни и църквите. В предислямски времена тук са намирали утеха шемсите — поклонници на Слънцето, евреите и християните. Има запазени грегориански храмове (арменски), якуби — древносирийски, ортодоксални (румски), асирийски и халдейски. Съхранени са Meryem Ana Süryani Kadim — Храм на Светата Дева, Keldani, Surp Gregos, Surp Sarkis (Çeltik Kilisesi), Saint George (Kara Papaz Kilisesi) — Черната църква на Св. Георги (Тъмния свещеник, както го наричат тук), и много други. Храмът на Божията Майка е активен и днес. В града друга туристическа атракция са трите древни моста с изписани по тях сури от Корана и суфи мъдрости, чиито особена структура, предназначение и история са не по-малко интересни. Красиви палати и съвременни замъци са разпръснати в околността и поречията на Тигър и Ефрат, а един от тях — Палатът на Ататюрк, е истинско произведение на изкуството.

Обикаляхме и разглеждахме, изненадани и очаровани. Семейството на войничето, което ни бе поканило на гости, неотлъчно ни следваше и се грижеше за удобствата ни. Хранехме се в старинни постройки с автентична атмосфера, опитвахме блюда с незабравим вкус и си почивахме по неповторим начин. Когато се свечери, с няколко автомобила ни отведоха до един конак, в който щяхме да нощуваме. Оказа се собственост на по-големия брат на войника и беше изцяло на наше разположение. По диарбакърски обичай гостите не бива да живеят в хотели, а следва да бъдат посрещнати като най-скъпи близки. Кюрдското гостоприемство още веднъж извеза красиви спомени в сърцето ми, а Руси гледаше занемял и не можеше да повярва. Тук луксът и удобствата се измерваха по различен начин, а понятието удоволствие побираше всички възможни сетива. Целият замък бе изпъстрен със скъпи персийски килими, подовете и стените, вътрешните колони бяха облечени с тях, имаше малки стълбици от черен мрамор с персийски стъпки, водещи към вътрешността на къщата, където в чудно басейнче плискаше води уловен и заграден в шадраванче извор. Навсякъде полюшваше клони огромна растителност, а стъклени арки водеха към чудна зимна градина с множество диванчета и удобни кресла. Беше отрупано с антики и дори аз след всичко, което бях видяла из Турция, гледах занемяла. Огромни платна на известни художници красяха зали с меко осветление, черен роял стоеше смълчано под тях и очакваше нечии гальовни пръсти, а две красиви восъчни фигури на мускетари приканваха към входа на кабинета — огромна дървена библиотека с масивна мебел и безброй книги на различни езици. Побутнах Джан да каже кои са хората, които живееха тук.

— Къща за скъпи гости, една от многото вили на работещите за „Форд“ в Диарбакър.

Едва сега се досетих, че всъщност всички автомобили, които ни извозваха, бяха форд. На сутринта беят ни взе от вилата и ни отведе в магазина си, където ни очакваше прословутата диарбакърска закуска, на която, ако кажа, че имаше от пиле мляко, няма да сгреша. От вълнение не можех да се храня, а апетитът ми съвсем секна, щом чух предложението на собственика да ни подари автомобил за лично ползване. Ако синът му не приключваше скоро службата си, бих помислила, че става дума за рушвет, и сигурно щях да създавам проблеми, но меката усмивка на човека ми разясни, че подобни подаръци тук са нещо нормално. Разбира се, отказахме. С много обещания за ново гостуване отлетяхме за Мардин с частния им самолет.