Меги Гювенал
Извезани души (45)

Лаврови дръвчета, разходки и работа по никое време. Алания, 2006 г.

Играта с децата, тишината, слънчевите плажове и мързелуването ми се отразяваха отлично и навярно бих могла да прекарам в сладко бездействие цялото лято, ако една сутрин не бях разтворила виртуалната карта на местността, която сочеше, че само около нас съществуват повече от 12 старинни града. Изследователският ми дух запърха нетърпеливо и започнах да събирам багажа. Щяхме да оставим Ванесса тук и да обиколим историческите места сами, макар да не знаех как ще се случи в тези убийствени горещини, нито откъде да започнем. На Джан не му се мърдаше. Бе обикалял безброй пъти всички места в детството си и ленивият живот под грижите на майка му го задоволяваше напълно.

— Не можем да разгледаме всичко. Ти знаеш ли колко е, месец няма да стигне.

Поехме към Алания една петъчна утрин заедно с Алейна, която бе изявила желание да се разходи с нас и да навести в града родителите на годеника си. Оставихме колата с багажа на платен паркинг около централния плаж, взехме хавлиите и банските и се запътихме да поплуваме с изгрева. Бях изненадана от мекия ситен пясък и липсата на каквито и да е камъни. Водата бе бистра и вълшебна и по нищо не личеше, че е само на десетина километра от скалистия плаж на Махмутлара. Когато слънцето се издигна и стана непоносимо горещо, събрахме нещата си и тръгнахме на разходка. Самият плаж бе до огромна каменна платформа, осеяна със статуи, палми и различни чудати дървета, пейчици за почивка и кътчета с туристически сергии, а в края й се намираше известната пещера Дамлаташ, чийто вход бе скрит под клоните на вековен фикус. Взехме си вода и билети и влязохме. Входът отвеждаше до високата част на пещерата, почти до самия й таван, и наоколо имаше няколко пейчици, заградени с огромни сталактони. После метални стълби водеха надолу към по-широка зала с места за почивка, а от нея се влизаше в ниска ниша, където човек би могъл да остане само приседнал. Пещерата не беше голяма, но бе едно от чудесата на този край. Високото съдържание на карбоноксид, влажността и особената радиация лекуваха астма от всякакъв вид окончателно. Лечението се провеждаше около два месеца, като болните първоначално седяха само в горната част на пещерата в продължение на няколко дни сутрин и следобед, после под лекарско наблюдение слизаха в широката зала и накрая стигаха до нишата. Беше пълно с хора. Една жена сподели, че първите два дни е усещала силно главоболие, придружено от световъртеж и гадене, на третия ден започнала да изхвърля секрети от гърлото и след още ден се чувствала добре, а лечението вече наближавало края си. Каза, че няма нито един случай на неизлекуван от астма тук. Красотата на сталактитите с особен ръждив цвят, мекият звук на капеща вода и приятната прохлада сами по себе си бяха лечение. Не се изненадах, че пещерата датира от 20 000 години преди Христа, и вътрешно се поклоних на хората, запазили я до наши дни.

Отстрани стълбички водеха нагоре към старинна крепост. Достигането до нея бе трудно, а като че ли и невъзможно в непосилните горещини, но приказките, разказвани за нея от местните хора, не ми даваха мира и краката ми сами се движеха. Вече едва си поемах дъх, когато зърнах старинната църквица във вътрешната крепост — Ая Йорги (Свети Георги), от 6 век. Рисунките и иконите по стените едва се забелязваха, но бе опазена наред с всички древни византийски странности, неприемливи за селчукците или султан Аладин Кейкубат, реставрирал ги през 9 век. По-късно през годините, когато се връщах тук, открих още една старинна църква — Едерлези, на десетина километра от града в малкото селце Хаджи Мехмет, с чудни украшения от дърворезба, запазени до днес, и недалече — бистър извор с лековита вода, наречен на Св. Георги. Казват, че е била скривалище за тукашните ортодоксални християни, укриващи се от мюсюлманите и църквата, нарекла ги еретици. Днес се счита за свято място и е посещавана от поклонници от всички вери.

Крепостта бе безкрайна. В единия й край Къзълкуле — Червената кула, радваше със странната си осмоъгълна форма и петте етажа, в които бяха разположени етнографски ценности, артефакти, старини, мраморни плочи с древни надписи, и с чудатия вход, нисък, колкото да премине през него дете, изработен по заповед на тогавашния Султан Ефенди с цел всеки посетител да се приведе доземи в знак на почит, за да може да мине. Кулата бе отлично стопанисвана и запазена заедно с всички останали постройки в крепостта. А мен отново ме теглеше към занданите.

Легенда разказва, че могъщият византийски владетел Аргилес живеел тук с величайшото си семейство и имал дъщеря, красива като зората, на име Елени. Един нещастен ден крепостта била обсадена от морски пирати и техният предводител Василий обещал да не руши и убива, ако Елени му стане жена. Кралят сключил договор с него и сватбените приготовления започнали. Но Елени не можела да се омъжи за пирата, сърцето й било дарено на едно бедно пастирче. Когато разказала за него на баща си, той я хвърлил в тъмница, за да премисли. В тясната килийка девойката дълго плакала. Толкова дълго, че сълзите й се събрали в солена и горчива река, промъкнали се през единственото прозорче, отправило взор към залива долу, и потекли поройно към морето. По пътя си реката напоявала земята и от нея покълнали прекрасни лаврови дръвчета, нарове и иде (Elaeagnus). Чакал кралят, но не дочакал, дъщеря му съхнела от любов в своя затвор и мъката й я превърнала в уханието, което и до днес изпълва трептящия въздух сутрин по роса или щом завали, разнася се над целия град и трепти с дафинова прелест, сякаш нечии ветрени пръсти разтъркват листенцата преди разсъмване, за да напомнят за нея. Около крепостта дръвчетата иде са безбройни, разпукнали цветове и сочни златни плодчета, а наровете са тежки като алени момински устни, пламнали за целувка. Опияняващата поезия на Алания, красотата и омаята бяха най-ценната старина тук във всяко ъгълче, камъче или тревичка. Навярно някакво странно природно недоразумение бе писало историята на крале и султани, бе отнемало и дарявало земи, а в лимана от началото на земята до днес живееше единствената владетелка — Любовта, пременена в топазеножълтата рокля на безкрайните поля, с корона от морски перли и с разпилени над скалите коси.

Следващата ни спирка бе Терсането на Алания — странна чудна постройка с куличка, приличаща на дълъг колан, опасал цялото крайбрежие под крепостта. Съдържа пет големи „очи“ — особени арки, водещи към вътрешността на постройката, в която се кипрят китни залички, наблюдателници и връзка към Топхането — четвъртито застрояване, където са били инсталирани топове и оръдия във военно време. Единственият вход от морето към укрепленията е една малка пещера, наречена Дяволската дупка, криеща безброй изненади и засади. Тогавашните султани са били недосегаеми. Последна реставрация е извършена от султана на Кипър — Махмут, дал име и на квартала по̀ на изток. Днес наоколо се поместват военноморски музейчета, в които може да се научи достатъчно за тогавашната история, а също и природонаучни, археологически, етнографски музеи, в които се пазят най-ценните находки в местността.

Харесваше ми да обикалям камъните и да катеря скалите, но жегата бе непоносима и в ранния следобед вече едва успявах да си поема дъх. Мечтаех за сенчеста градина, в която да се веят огромни ветрила и да се сервира прохладен чай от жасмин, затова пропуснахме посещението на Ехмедек — друга интересна крепост, Бедестен — Сюлеймание джамията, която също е била хан, а и чаршия за преминаващите кервани, и чудната църква, наречена Дарпхане от местното население заради невъзможния достъп до нея нито по море, нито по черни пътища. Опасността обаче не бе причина да не ги разгледам на следващата година и мога да споделя, че на това място се раждат най-красивите залези на света.

Алейна бе станала нетърпелива за срещата си с годеника и ни замъкна към центъра. Модерните ресторанти, огромните витрини на многоетажни търговски центрове и лъскавите хотели трудно успявах да впиша в облика на този град, но бе интересно да разгледам само да не бяха ненормалният трафик и безкрайните върволици от автомобили напред-назад на всяка улица. В ума ми изникнаха широките руски проспекти, по които имаше място за всеки, тръгнал да пътува, а после се върнах в малките китни български градчета, където с автомобил можеше да се премине само встрани от центъра, а в него по широки пешеходни алеи, заградени от стари дървета, се разхождаха пенсионери и майки с колички, тичаха деца и се приютяваха кафенета и сергийки. Тук всичко бе на високи обороти, сякаш ако отправиш поглед нагоре, няма да зърнеш древните крепости и тихото спокойствие на планините Тарос. Напрежение изпълваше въздуха и ние побързахме да вземем момчето от мястото на срещата и да се отдалечим към брега.

— И ще живееш тук, след като се омъжиш?

— Не помниш ли — Любовта живее тук, сама го каза.

— Е, навярно живее, но не в центъра.

— Като навсякъде, Меги…

Алейна хвана за ръка срамежливия на пръв поглед младеж и хукна към обещаващата сянка на една широка чайна, разположена на самия бряг. С мъжа ми ги последвахме и седнахме на масичка в края. Момчето се казваше Юмит, беше дългокосо и носеше по няколко обеци на всяко ухо, имаше кожена гривна с метални кръстове по нея и говорейки, съставяше изречения на няколко езика, умело пропускайки турския. Чувствах се като леля, която не умее да се изразява, и опитвах с ръкомахане и жестове да разговарям с него, стараейки се да обяснявам нещата така, както се обяснява на чужденец, неразбиращ и дума от местния език.

— Какъв си всъщност? Откъде си?

— Ами оттук съм…

— От Алания? Турчин си?

— Да.

— Защо, за бога, ме измъчваш да ти говоря на тарзански вече час и не казваш, че знаеш турски…

— Заради тебе…

Гледах го недоумяващо и се чудех на Алейна и съпруга ми, които весело се посмяха за моя сметка. В края на краищата развеселиха и мен и почти спрях да забелязвам старанията на Юмит да изглежда като чужденец в родината си. Научих, че планират сватба следващото лято, и получихме неофициална покана за нея; казаха, че ще наемат жилище в Махмутлара, за да може Алейна да е близо до майка си и Алев и защото годеникът й щял да си намери работа в някое от тамошните ресторантчета. Разбрах също така и че община и кметство Алания планират реставриращи и застроителни действия от следващата година за Махмутлара заради притока на туристи и в момента тече спор за възможността да се продават имоти и на чужденци — нещо, което до 2006-а бе абсолютно забранено. Натъжих се, но нямаше как — светът се развива.

Пихме чай, загледани в морето, и тръгнахме на разходка из големия градски пазар — най-интересното място за туриста. Тук имаше от пиле мляко и навсякъде се чуваше руска реч. Сергийките бяха накацали една до друга и стоките висяха по тях и над тях, окачени сякаш на самото небе: пъстри копринени шалове, носии, костюми за ориенталски танци, а после кожени палта от лисици, норки и мечки на цени, за които всеки би мечтал, но които бързо се променяха според вида и говора на клиентите. Имаше дюкянчета, разположени по дължината на цяла уличка, подобни повече на складове или гаражчета с натрупани в тях стоки и усмихнати продавачи отпред, канещи на чай, дори на обяд и сладка приказка — само и само да поспреш и погледнеш. Спреш ли обаче, бе невъзможно да си тръгнеш с празни ръце. Мъжът ми и Юмит мъкнеха торби с покупки и мечтаеха да избягат, както подозирах вече, когато на една закачалка зърнах прелестна червена блуза и се засилих да питам за цената.

— А, не, Меги, не, стига толкова…

— Шшшт, искам я.

— Свършиха ми парите!

В този момент към магазинчето се приближи младо русо семейство и учудено заразглежда етикетите за цени. Реших, че може да са руснаци, и ми хрумна гениална идея. Собственикът, разбира се, не знаеше езика и учтиво ръкомахаше към тях, за да привлече вниманието им навътре към пъстрите рафтове. Заслушах се и научих, че търсят меки зимни пуловери. В следващите час и половина съпругът ми и двамата годеници пиха чай и лимонада, насядали на малки триколчета пред дюкяна, а аз спомогнах за продаването на няколко пуловера, шубички и разни дреболии, с което спечелих за себе си красивата червена блуза от манекена отвън и още доста неща, понеже, докато превеждах на младите руснаци, влязоха и други, незнаещи и дума на турски. Собственикът ни поръча и обяд и със зачервено лице ме запита къде живея и ме покани да работя при него. Джан ме гледаше на бой и не продума през цялото време, а аз му заявих, че и без него мога да пазарувам, както се оказва, и с достойнство понесох пълната торба нови дрехи сама към колата на паркинга.

Вечерта бяхме поканени в дома на Юмит. Родителите му се оказаха мили и гостоприемни хора и прекарахме чудесни часове с тях. А последвалата нощ носеше аромат на жасмин и дафинови листенца, разпръснат из въздуха…