Меги Гювенал
Извезани души (47)

Сиде, моя любов. 2006 г.

От часове седяхме на празния плаж върху белите шезлонги и гледахме нощното море. Луната бе кръгла като светеща монета и хвърляше меки отблясъци по водата. Фенерче, празни бирени кутийки, торбичка с мидички и везан шал, който по-рано днес си купих от една руска сергия, няколко мъниста от скъсаната ми седефена гривна и топлите пръсти на Джан, заровени в пясъка до моите; животът можеше да бъде побран в шепа форми и да е напълно достатъчен. Нямаше друго място на земята, където да чувствам толкова пълнота. Това бе от онези моменти, в които времето спира, и не ти се иска да се обръщаш назад, за да видиш къде се е загубило. Остава само насладата, че наоколо съществува причина, която да осмисли липсата му.

През годините неведнъж се питах искам ли да изоставя другия свят и да остана тук завинаги. Близо до старите лодки, свити срамежливо в сянката на модерните яхти на котва около мостика, в тесните ивици пясък, втъкани сякаш от майстор на килими между чудните силуети на каменните къщици с дървени чардаци и ситния крив паваж, стигащ почти до водата. Издадените напред скали, под които неведнъж се бяхме крили в малките часове на нощта не заради някаква забрана, а защото тази земя извикваше палавите хлапета в нас и тръгвахме да търсим приключения, потънали пиратски съкровища или себе си. Тук на здрачаване, когато глъхнещата песен на морето пригласяше на чайките, душата ми се въздигаше в неустоим копнеж да прелее и да поеме поредната вълна на вечността.

Спомням си първата среща със Сиде, никога няма да я забравя. Както и двете стаи в обраслата с бръшлян стара къща, които наехме след няколко изпълнени с пиянски шум нощи в хотела на бай Неджо, обърнал семейния бизнес в платформа за лично забавление след развода с холандката, за която бе женен цели 30 години. Жената от зелената къща ни даде ключовете със смигване и поглед, в който се четеше несъмнено съпричастие, и си тръгна, без да пророни и дума. Вътре намерихме скърцащо дюшеме, продънено канапе с лъскави инкрустации и изтъркана тапицерия и един вграден долап с няколко стари юргана в него. Тогава се смяхме от сърце на късмета си да попаднем в едно от най-луксозните кътчета на света и да няма къде да седнем и да опънем нозе, после отидохме до пазарчето за цветя, купихме бяло цъфтящо мушкато в керамична саксия и го сложихме до дивана. Вечер разпъвахме юрганите на пода, отнасяхме саксията до стената и брояхме звездите през прозорците без пердета. Целият ни багаж онова лято се състоеше от общ сак с две хавлии, бански, едно шарено парео за мен и две тениски за него. Когато си облечен отвътре и отвън с любов, значимите за другите хора неща, като красиви мебели, облекло или накити, пищни блюда и вещи, остават незабележими, почти невидими и ненужни. Дори ти самият се размиваш неусетно в дъгата от усещания и ставаш едно с якамоза, солта по морската пяна и въздуха, който любимото същество до теб диша, за да живее.

Нашата любов бе от онези, които пропускат битовите неуредици: бавно и несигурно побеждава неопитността и слива телата така, както неусетно се доближават душите, не оставя потни отпечатъци по завивките, а дълбоки трайни резки в съзнанието, и не ражда, а заличава стари белези от човешко докосване, болезнени драскотини или страдание, дори радост и доволство. Безразсъдна и нескончаема подобно стихията на морето в дъжделивите дни, които безгласно благославяхме заради ритмичното потропване на капките по покрива и възможността да сме себе си, без да мислим за наемателите на етажа над нас. Горещината и лепкавият въздух само подсилваха усещането за изгубване и разтваряне в другия, а в хладните мокри утрини, когато наситеният аромат на жасмин и екзотично горчивият полъх на крайбрежния ветрец пронизваха сетивата ни до разпадане, закусвахме под навеса на терасата с вълнено одеяло върху коленете само резен хляб и парче топено сирене и научавахме, че очите на другия са вратичката, през която в сърцата се влива безкрайното обаяние на света. Светът, чието име запечатахме в тези четири буквички — Сиде. И щяхме да идваме пак тук като завръщане в себе си всеки път, щом слънцето се изкачи толкова нависоко, че стане недостижимо.

На езика на местните хора Сиде означава нар — символ на изобилието, нишан (белег) за берекет и късмет. Градът съществува от времето на хитите. Шест века преди Христа е бил наричан Лидия, после Перс, Искендер, а най-цъфтящите дни тук са били от 1 до 3 век с римляните. Огромният амфитеатър с места за над 15 000 души, където през годините гледахме не една постановка, дългата върволица колони, особените бели постройки, били някога домове, галериите, камъните, плочите и фреските, всичко в Сиде бе вълшебно. И храмът на Дионис — най-почитания бог тук, за когото се разказват безброй приказки и легенди. Една от онези, с които грижовните баби приспиват внучетата си вечер, е за детето, родено от земна жена, силна като богиня, избраница на самия Бог Баща, който никой човек не познавал и не смеел да погледне, за да не изгори. Раждането на Дионис поставило началото на нова ера на земята — ерата на пробуждането, и оттам насетне всеки роден човек носел в сърцето си частичка от божествената същност. Построявайки храм в чест на Дионис, хората нарекли полуострова Слънчев, а по-късно дали името Сиде — слънчевия нар — обвивката, която съдържа семената на божествената тайна в себе си.

По нещо някак ми напомняше Стария Несебър, който винаги ми липсваше. Съвсем малко, колкото да свържа двете места в сърцето си и да ги обичам еднакво.

Ако в онези слънчеви дни съпругът ми бе предложил да изоставим всичко и да заживеем в двете празни стаи или дори на влажния течащ таван в зелената къща без мебели, само с керамичната саксия с мушкатото, бих приела без колебания. Бих приела дори стотиците страници протокол, с който се сдобих впоследствие и който стана мой неизменен спътник чак до днес, макар и превърнат в ниска масичка за чай заедно с две едри червени тухли, намерени на пътя, и две рапанчета, изровени от пясъка на плажа. На земята има места, които те разпознават, а до момента на срещата тихичко са те викали с песента на вятъра, докосващ бебешката ти люлка; с очите на майката, вливащи любов из пътя ти, когато заминаваш, без да се обръщаш, и търсиш именно своите стъпки, чужди и далечни на пръв поглед, а извиращи от сърцето. И чувството за принадлежност те изпълва всеки път, минеш ли покрай стар занаятчия, подредил инструментите си пред дюкяна и запалил лула; покрай пазарчето, което днес е неузнаваемо, но все така пъстро, или просто в щипката захарен памук, стопил се по пръстите ти с онази истинска, лепнеща от неутоление жажда.

В последния ден от онова първо наше пътешествие до Сиде помолих съпруга си да ми обещае, че ще се събуждаме винаги до лазурната шир на морето. А той ми обеща това и за внуците ни.

— Искаш ли вече да се прибираме…

— Кога се е случвало преди изгрева…

— Не ти ли е хладно?

— Не и тук… Оставила съм си студа за Татван.

— Шшшш, не го казвай. И там имаме море и любов.

Същата вечер се върнахме при леля Леман и седяхме тримата на двора в мълчание до късно след полунощ, споделяйки песните на подпийналите по баровете туристи, прибиращи се по квартирите си, като всеки от нас бе погълнат от мисли или мечти, а сънят неусетно ни бе отвел до покритите с тензухени балдахини метални кушетки до часа на изгрева, когато отново измих очите си с безкрайната синева на морето. После облякох най-бялата си риза, закичих в косите си най-красивото цвете и оставих Джан да ме отведе до вечния индианец, свирещ на китара в едно крайплажно капанче. Той всъщност бе стар английски студент, забравил света след първите си стъпки в Сиде някъде назад в годините, отминали в песни. Бе останал тук, облечен с тогавашния си костюм на индианец ашиви от народите пуебло, които бяха неговата първа любов след злощастно пътуване до Юта. Бе донесъл една неизлечима любов чак до бреговете на Турция и не спираше да я пее с чувствен и дълбок глас в ритъма на тамошните кънтри сърца.

Към обяд обикновено ставаше твърде горещо и пренаселено и тръгвахме на обиколка по магазинчетата. Едрите разноцветни диаманти, златните накити и съкровищата, изложени върху полички с кремава коприна, изглеждаха като самородна добавка към цялостния облик на Сиде. Дюкянчетата с подправки редом до тях, а после откритите сладоледени къщи и ресторантчета с дървени масички и бамбукови кресла, накацали върху камъни и настилки с древни надписи, оставени там преди столетия. Наоколо нямаше нито квадрат съвременна земя. Спяхме и се движехме направо върху историята. И колкото и да се опитвах да запомня всяка подробност, а днес — и да я опиша, чувствах как е непосилно и невъзможно. Защото всеки път бе ново и бе точно толкова непознато, но близко.

За да не изменим на традицията си, и сега се отправихме на разходка с корабче. Взехме го от Манавгат — малко встрани от Сиде и по-модерна негова част, и тръгнахме по реката към устието й. Бяхме само двамата, капитанът и възрастна двойка поляци, дошли на почивка. Пуснахме котва недалеч от брега да похапнем и изслушахме безкрайните извинения на капитана, че на борда няма готвач. Последният избягал след получаване на възнаграждението си и го оставил сам. Затова менюто ни включваше голям печен на скара сом, няколко цели марули, от които си късахме сами, и купа с пресни домати и краставици, последвани от тава измити сочни плодове. Никой от нас нямаше нищо против това и с готовност помогнахме на човека да сервира и отсервира. Когато стигнахме устието на реката, ни остави да стъпим на безлюдния плаж и да поплуваме. Мястото бе отдалечено и се достигаше само с лодка, бе и твърде опасно, за да бъдат допуснати туристи с деца, и по тази причина не бяха построени съоръжения, мостове или каквото и да било за по-лесно идване тук. Разрешаваше се къпане само в морето, а нагоре по реката предупреждаваха да не тръгваме въпреки примамливата растителност и красотата. Някъде по пътя вятърът отвя сламената ми шапка и за защита от знойния пек смъкнах една от покривките на яхтата и увих главата си с нея. После, без да се обръщам, тръгнах нагоре към реката.

— Не, не, върни се! Там не бива…

Мъжът ми хукна след мен, но аз се затичах, изхлузих сандалетите си в движение, спуснах се към хлъзгавия бряг и потопих крака в полудялата забързана към морето вода. Успях да се задържа изправена само няколко секунди обаче и последното, което чух, бяха крясъците му да не мърдам. С такава сила ме понесе реката и уж морето бе толкова близо, а се оказа безкрайно далече, докато някаква сила ме дърпаше надолу и ме избутваше напред, притискаше главата ми под водата и не можех нито да виждам, нито да дишам. После нещо остро се заби в ребрата ми, раздра гърба ми и болезнено ме хвана намясто. Някакъв издаден напред клон трябва да беше, а ризата ми се оказа подходящо здрава да ме задържи на него. Джан се чуваше гневен и малко изплашен, когато с две ръце ме хвана и ме измъкна на брега. Оказа се всъщност, че не говори. Навярно чувах ударите на сърцето му. Зад него капитанът крещеше и размахваше ръце, бързайки към нас, а възрастните поляци бяха залепили длани за устите си и изплашено ни гледаха. Повдигнах покривката от очите си и измънках, че ме боли. Мъжът ми ме понесе към яхтата с бърза крачка, но преди да ме качи на нея, ме потопи в солената морска вода.

Нараняването не беше сериозно, само че изглеждаше ужасно — драскотината се бе надула и подпухнала и имаше вид на втасало зачервено тесто. Не видях да ми тече кръв, но така и не изсъхнах, бях непрекъснато мокра. Намазаха ми гърба с някакъв домашен крем от лой и невен и покривката от чалма се превърна в увита на гърдите ми превръзка. Върнахме се бързо в Манавгат и оттам — направо в местната болница, където лекар ме прегледа, постави инжекция, два шева някъде и капка козметично лепило и предписа мазила, хапове против възпаление и обезболяващи. Искаше ми се да забравя за случката и да продължа почивката си, както досега, но последвалите дни прекарах на двора у леля Леман, гърчейки се от болка. И до днес мъжът ми ме подкача за вироглавството, породило онази случка, и повтаря, че Сиде прави с мен неща, които обикновено никога не се случват.

Щом се почувствах по-добре и можех да понеса пътуване, тръгнахме към Анталия. Със съжаление гледах назад към изгубващото се в средата на задното стъкло малко късче земя, отрупано с камъни. „Сиде, любов моя… ще се върна“ нашепваше сърцето ми и аз му вярвах. Вярвах му…