Меги Гювенал
Извезани души (26)

Да се родиш. Татван, 2006 г.

Понякога животът се свежда до простички удоволствия, като споделена трапеза, няколко усмивки, песен. И нищо друго няма значение — щастието трепти и пулсира, изпълва и гали сетивата и пълнотата е абсолютна. Ирис бе роден ден преди мен, щяхме да празнуваме заедно и аз посветих цял следобед на топка ароматно тесто, купа зеленчуци и няколко сочни плода, за да поднеса за вечеря едни незабравими, свенливи и твърде доверчиви в мекотата си топли изкушения. Докато смесвах унесено брашно, яйца и подправки, впивах пръсти в бухналата плът на тестото и оформях сусамени питки със спанак и домати, си мислех, че смисълът на съществуването се изразява именно в това — да доставяш радост на близките си. С ръце, сърце и душа. И пухкавият нежен шепот на сиропиран домашен сладкиш, хрупкавото изкушение на запечена със захар круша или шумолящата песен на плодове, смело окъпани в сметана и полети с мед, съдържат достатъчност, каквато дори изкусната човешка сетивност успява да приеме и утоли. В чудния източен свят е кощунство да се ползва нож и аз бързо усвоих докосването, разчупването и диалога с хляба, подреждането на ароматни храни в общ съд, без да бъдат разделяни и унижавани до смаляване. Научих се да слушам захарните кристали, докосвайки грапавостта им, да плъзгам влюбено пръсти по хлъзгавата повърхност на маслото, опознах целостта на яйчения жълтък и ягодовите трапчинки, всяка капка чуден сок, потекъл по кората на твърда ябълка, и… постепенно, бавно и сигурно забравих всичко, което някога бе било важно за мен — култура на хранене, приоритети и правила за приготвяне и поднасяне на храната. Добрите обноски имат твърди етикети и включват предимно забрани. Ирис казваше, че калта диша, и ако поискам да я чуя, е нужно да се наведа над локвата, да потопя глава в нея и да слушам и с двете уши. Зад завеските на приличието човекът, както се оказва, крие неподозирана гама сетива и аз бях очарована и запленена от чувствеността на мига. Миг, изживян пълноценно и подарен без остатък. Това всъщност бе и съществото на неговия първи урок. Вече приемах Ирис за свой учител, без да осъзнавам тогава на какво всъщност ме учи. Източната кухня е всепризнат афродизиак и рецептите понякога съдържат немислими съставки, съчетания и комбинации и с някои все още не мога да свикна, но само интелектуално — вкусът, очите и сетивата ми обикновено отбелязваха начало на пиршество, а чаровният ми учител се усмихваше и казваше, че няма как да се избавя от себе си, ако не се познавам изцяло. И аз ронех с ръце прозрачни оризови зърна, завивах ги в дъхавата коприна на меки сосове с босилек и немислимия сумак, потъвах в парата на готовите ястия и признавах източното изкуство за уникално. Храната добиваше изражения, каквито не бяха ми хрумвали в родна България, а изобилието на треви, подправки и идеи провокираше въображение и любов. Именно любов на най-неочаквани места и ситуации. Тук всичко бе просто любов.

— Тези сармички са чудесни.

— Три часа ги навивах — засмях се и разлях по чашите сока от изцедените нарове.

— Значи си им отдала заслуженото уважение. — Ирис се смееше с глас на смущението ми и пълнеше чинията си с лакомства.

— Не трябва ли да си по-скромен в това?

— Трябва само едно нещо — да благодаря на ръцете ти.

В Турция хората не си пожелават добър апетит, нито четат молитви преди хранене. Те изяждат всичко по чинийките и блюдата в мълчание, което е знак за добро представяне на домакинята, и после казват простичкото „Елине саълък“, което реално няма дори аналог в българския език, но приблизително означава „да бъдат здрави ръцете ти“ или „благодаря на ръцете ти“. Отговорът е особен — „Афиет олсун“(винаги с апетит, апетит да бъде).

Съпругът ми в годината на нашето запознанство често месеше и точеше питки със сирене, бухтички и дори баници, за да ме научи, и ловко скриваше изумлението си от неумението ми да майсторя чудеса в кухнята, но разговора, който проведохме, когато пристигна да иска ръката ми от баща ми и съответно го разсмя от сърце, все още помня: след дълги паузи с преглъщане и изчервяване все пак изказа желание да бъде моят единствен повелител, спътник, роб и другар и поднесе тъничък златен пръстен с камъче… аз самодоволно изтърсих, че не умея да готвя. „Аз мога“ бе щастливият отговор, последван от „Не знам да гладя ризи“. „И това мога, дори мога да ги плета и бродирам“. Тук гръмко се бяхме разсмели и той съвсем потъна в земята, но родителят ми бе милостив и каза „да“, преди Джан да припадне от притеснение и срам. Днес, лапайки сармички, сякаш се съревноваваше с Ирис, той отбеляза, че съм усвоила изкуството на Изтока и трябва да се благодари на Ирисовите ръце преди на моите.

Гледах ги как въртят очи шеговито и тъпчат усти и си мислех, че хедонизмът е човешка направа, но служи за осъзнаване на мига. И който не знае това, някак пропуска най-значимия урок на самия живот — краткостта му.

Всъщност аз вече отдавна не мислех, бях изгубила свойството някъде по пътя между мятанията в огън и лед и спирките за почивка, най-често провокирани от чувства, емоции или цялостната им липса, и можех единствено да усещам. Тези земи те предизвикват да бъдеш отдаден зрител, участник и повествовател едновременно и когато понякога между острите завои и паданията успявах да зърна безпогрешния пътеводител в лицето на един или друг загрижен близък, съумявах да продължа да гледам, пристъпвам и вкусвам. А имаше толкова много, едно безкрайно богатство, дълбока хазна, чудна Сезам, наречена Изток. Тук всичко бе великолепно, пищно и същевременно тихо и дискретно и въздействаше нежно и без излишен шум също като любовта. Как да не се довериш…

В малките магазинчета за подправки, където по-рано този ден напазарувах сумак, кишниш, корени и семена, избрах сушени кайсии и сливи, или между редичките на пазара, отрупани с дъхави пъпеши, чувалчета със стрити растения и шишенца с непознати течности, откривах същото очарование, каквото попивах от Ирисовите очи или усмивката на съпруга си, палавите ръчички на Ванесса, колбичката чай, поднесена от услужлив еснаф, и опиянението ме следваше по петите навсякъде. Когато го събрах, завързах с панделката на празника и подпечатах със сърцето си, можех спокойно да впиша дълбоко в себе си този ден като пълноценен и добър. Но радостта е нетрайна и човешката същност — ненаситна, за съжаление, и аз с изумление открих, че тъгата все още диша в мен. Продължавах да искам, да желая и да копнея.

— На масата останаха две пурички със сирене и две кюфтенца от булгур, кое искаш?

Ирис отново ми четеше мислите. Нямах представа как го прави и защо, но свободният избор се целеше дори тук, в незначителни неща като остатъци от вечеря, и подозирах, че не минава минута дори, в която да не ми преподава.

— Нищо не искам вече…

— Ако бе така, не би го заявила.

— Добре де, булгурчетата ще взема.

— После, като свършат пуричките, ще ги мислиш обаче.

— Ами остави ми едната тогава.

— Как ще я разделиш с Ванесса?

— Е, прекаляваш. Няма да ям, преядох. Сигурно и ти, щом и с храната ме изпитваш.

Той се засмя и ме помоли да не го приемам така. Смигна ми и каза, че навярно е шанс да иска само мен пред възможността да се чуди защо му е султанска титла, ако в крайна сметка ще спи далече от харема или от мен, ако не е султан. Мислех, че се обърквам, но набързо обясни, че говори на моя език, и весело дръпна покривката от масата. Масата ни за хранене е от масивно стъкло и представлява огромна, тежка елипса с дървен ствол наместо крака, с ниша в средата, в която цъфти букет червени рози.

— Няма храна. Има хоризонт, побран в рамка. През стъклото виждаш розите, виждаш килима и една играчка, изпусната от детето. Изборът вече не е ограничен между булгурчетата и пуричките — свалихме пердето, но все още му е тясно в тази елипса. Не гледай там. Обърни се.

— Отсреща ще видя стени и мебели.

— Знаеш ли, че зад тях има и друго?

— Нямам достатъчно мисъл за проследяване на всичкото, което е зад.

— Представяш ли си — космоса, вселената. Онова, което поглъща и тях в себе си.

— Не мога…

— Но можеш да усетиш колко е ненужно да се блъскаш в избора между две лакомства, дори от тях да зависи животът ти… Меги… Любовта е чиста от форми… Любовта не е моите очи или твоите устни… Не е и дилемата дали ще нараниш, или зарадваш кого и кога. Ела под масата. Ела де…

Снижих се до него на колене и се зачудих какво следва. Всъщност исках да му кажа, че в мен дилеми вече не съществуват, аз знаех какво искам и го знаех твърде ясно. Исках онова, което носи. Простичко. И всичко онова, което е. Което вече никак не бе простичко и означаваше да го слушам, вместо да го гледам само.

— Погледни оттук, какво виждаш?

— Искаш да изброявам краката на столовете, шарките по дървесината на шкафа и фигурите по килима ли?

— Не… Искам да погледнеш като Ванесса. Тя е точно толкова — до под масата. И нейният избор е да гледа от долу нагоре, иначе нямаше да седи тук постоянно, а щеше да виси отнякъде. Ние сме там, където сме си избрали да бъдем.

Мислех, че започвам да разбирам. И все пак снимките се повреждаха, извадех ли ги от албумите или рамките. Информацията от лентата в апаратчето придобиваше форма, която ние се стараехме да опитомим, но всичко бе с цел да зарадваме и да се радваме. Потенциалът на човешкия ум бе безкраен и непознаваем, но водеше винаги до едно — формата. И тук като светлинна стрела блесна мисълта, до която се опитваше да ме доведе с всичко това дори на рождения ни ден, който празнувахме заедно — истината бе някъде извън мен. Човешката същност можеше да произведе много, но винаги ограничено и недостатъчно, затова на земята нямаше пълно щастие, нямаше любов без форма и нито лъч безусловност в нито една човешка проява. Не знаех дали това прозрение трябва да ме радва, или натъжава, и оставих мисълта да отлети, преди да оформи въпроса. Просто се наведох и го целунах. Целувката в този урок се явяваше най-сладката форма и много трудно щеше да ме откаже от нея. Нещо в собствеността ми не беше наред, понеже близо до Ирис аз забравях присъствията наоколо, и почти се изненадах, когато мъжът ми влезе в хола с поднос купички с ядки и се разсмя, като ни видя под масата. Настани се до нас, постави ги на пода и се зае да чупи твърди шамфъстъчета за детето. За момент бях забравила и за нея и като я видях как с клатушкане мъкне едно голямо плюшено пате към баща си и зяпа отдалече, за да получи ядка, съвсем се сринах. Моята любов и всичко, което усещах и изпитвах, можеше да ранява. Можеше да убива навярно и със сигурност не познавах и частичка от Ирисовото чудо, което се опитваше да влее в дървената ми глава.

— Моля те… моля те… това е непоносимо… научи ме… моля те. Моля.

— Аз нямам какво да ти дам… — в очите му блестяха сълзи и тежката тишина, която погълна всички ни, усетих като бетонна плоча върху ми. — Никой на нищо не може да те научи… Ние можем само да ти покажем накъде да обърнеш вътрешния си поглед, а нататък си сама.

В този момент се намирах в средата на хаоса. В тишината на хаоса, наречен от хората още безпътица. Каквото и да сторех, щеше да бъде поредният погрешен ход и винаги щеше да има ранени. Изборът да тръгнеш навътре и да следваш сърцето си само лишаваше обичливи същества от техния избор. Светът бе навървена по бодлива тел сатенена панделка и криеше толкова много рани, осъществени или не, че да продължаваш да стъпваш, бе велико безумие. Ето, тук бе и отговорът — бездействие. Не стъпка по стъпка, а липса на стъпки. В някаква стара книга на будистки учител бях чела, че най-сложната и трудноизпълнима медитация е да седиш неподвижно в празна стая срещу празна стена. Всички човешки неволи се раждаха именно от неумението ни да стоим мирно. Умът. Моят враг в този момент бе умът.

Не знам кога се разплаках и не помня нищо нататък. Ирис люлееше Ванесса, притискайки я до гърдите си, мъжът ми ме носеше към канапето и имах усещане за потъване — тих, дълбок океан с множество живинки в него, подводни течения и скали ме всмукваше, блъскаше в твърдината си, заливаше и лишаваше от дъх и светлина. Нежната нишка между възможността за отдаване и отпускане и вероятната борба за нова глътка се размиваха и сливаха, понякога блесваше подобие на процеп в отвесни скали и аз копнеех за него, сякаш водеше към свободата, но свобода от какво — въпросът приличаше на режещо острие и страхът от загуба ме захвърляше обратно на океанското дъно… Не знаех сънувам ли, или чувствам реално, но редуващите се ужас и безразличие приличаха на черно-бял калейдоскоп без особено интересни фигури в него и просто затворих очи с примирението да се случва каквото трябва. Отказът от свободната воля и изборът понякога водят до правилния ход на нещата и хармонията се завръща сама, освободена от усилията ни да я пренареждаме според себе си.

В просъницата чух песен. Мъжът ми пееше тихичко и с Ирис барабаняха с пръсти по малки дървени дарбуки, които бях избрала в един индийски магазин за подарък. Днес в дома си имаме две подобни, целите украсени с връвчици, мидички, костички и зъби, които случайно и Джан бе купил за вкъщи. Този инструмент е особен заради мекия отсечен звук, резултат от опънатата в основата му кожа, и реално не произвежда музика, а само такт. Опияняващото въздействие ме запрати отново в дълбините и после ме измъкна оттам като стихия, понесла ме на крилете си. Седнах при тях и попих ритъма, а главата ми сама се задвижи наляво и надясно и мисля, дори не чувах звука, а само тихото потупване на пръстите им, сякаш докосваха не кожата на инструмента, а тъничката мозъчна ципа в главата ми, едва удържаща лудостта ми. В сърцето. Прозрях, че трябва да я пусна в сърцето, а не да я мисля. Затворих очи и се отдадох на усещането.

Изкуството е обширна тема, обхващаща както майсторството на таланта, така и потреблението на аудиторията, и свежда всичко до възприятия, мисли, провокирани чувства, знание, смисли, символика и идеи. Пъстротата и обменът са чудни, но слушайки пръстите на тези двама мъже, които реално не чувах, разбрах, че човешкият метод е само средство за общуване между хората и представлява копие, отражение или клонинг на една друга действителност, от която всъщност произхожда и която ние не познаваме, макар извора да пазим в себе си. „Неръкотворно изкуство“ бе странно понятие, което в този момент изпълваше сетивата ми, спускаше се надолу, а после се въздигаше и все кръжеше около сърцето — навярно единственият възможен отговор и съдържател на отговори. Ставаше все по-сложно и забързано, а за мен — и страшно. Усещах, че моментът е различен, чуден и единствен, и някак съвсем неоснователно, но ярко стигнах до осъзнаването, че това навярно е и пътят към общуването с Бог. Неръкотворното изкуство, което пазим в себе си и не познаваме, но познанството със същества, които го умеят, представляваше нашият път към него. Моят път. И съдържаше всичко, което исках, и нищо, което да можех да осъзная.

— Ванесса спи… — Далечният глас на Ирис промъкна действителността в очите ми и аз станах да отнеса дъщеря си в креватчето й. После го изпратихме. И спахме непробудно до обяд на другия ден. Това бе най-особеният празник, на който някога бях присъствала. Нямаше торта, но имаше музика. Нямаше допир, а пламтеше от любов. Нямаше и лъскави подаръци, но ми даде началото към всичко.