Меги Гювенал
Извезани души (53)

С Ирис на път. 2006 г.

Не можех повече да бездействам и да не знам какво става. Джан ме заключи и излезе, а навън имаше война. Когато има война, не умират само виновни. Зазвънях на Зина през пет минути и най-накрая се свързах.

Стой си вкъщи, нападат селата, взривяват военни конвои, полудели са, никой не може да ги спре. Сакън да не си си показала носа навън!

Ти излизаш ли? Ирис къде е? Жив ли е? Кои села са нападнали?

Излизам, нали работя, кой да ми гледа дюкяна. Ирис не знам, ще видим.

Хич не ми приказвай да не излизам. Бериван е в някое от онези села, Ирис е на брега, а аз да стоя вкъщи!

Шшшт! Скоро да млъкваш! Затваряй телефона! Стой при детето на заградено, аз ще ти се обадя!

Тази жена не разбираше нищо, но нямаше смисъл да й обяснявам. Във всеки случай, ако позвънях на вратата й, нямаше да ме остави на пътя. Пуснах слушалката и започнах да кроя планове как да занеса Ванесса на някоя съседка и да тръгна към Бериван. Но преди това трябваше да видя, че Ирис е жив. Мъжът ми се върна вечерта на втория ден от заточението ми унил и тъжен и не донесе добри новини. Терористичните акции не спирали, цели села били опожарени, отряди за бързо реагиране, жандармерия, местна полиция, доброволци — всички се опитвали да овладеят положението, но без резултат.

Децата им са пораснали, мамицата им, и сега отмъщават. От 1984-та до днес все същата песен! Извинявай…

Как така изведнъж, всичко беше тихо…

Тихо? През март в Чатъшма загинаха много войници и 14 терористи. Оттогава няколко града, включително и Истанбул, където над 250 цивилни бяха ранени, горят в огньове, но ти не се занимавай с това.

Е с какво да се занимавам?! Излизаш навън и не знам ще се върнеш ли!

Войникът не умира, нали знаеш… Няма право.

Ех…

2006-а беше наистина рискова година и събитията бяха смразяващи. Същевременно четях в родната българска преса по интернет небивалици от рода на как Турция сама създава терористи и пълни затворите с малолетни, поддържа изкуствено военно положение и тормози кюрдския народ. А истината бе твърде ужасна. Поне десет европейски страни подпомагаха ПКК, терористичната групировка, с пари и оръжия, за да подкопават Турция икономически. Войната нямаше край, а бе неписана и мълчалива; Европа не вземаше явно отношение и пазеше дистанция, когато ПКК взривяваше и заличаваше цели кюрдски села. В поделенията и постовете валяха непрекъснати оплаквания и апели за помощ. Майки проклинаха синовете си, тръгнали след терористи; майки ставаха терористи заради синове. Бебета лежаха заклани в люлките си, грабежите и вандалствата не спираха, кървища и писъци заливаха улиците и настъпи военно положение, при което бе твърде опасно да се върви посред бял ден по улиците — независимо кюрд ли си, или друг. Колкото повече войската се опитваше да овладее действията на сепаратистите, толкова по-смели ставаха те. На моменти мислех, че ако им бъде позволено да се отделят в нова държава и създадат своя мечтан Кюрдистан, нещата ще се успокоят и ще настъпи мир, но изглежда тях ги интересуваше единствено да убиват, без значение кого. Останалите кюрди, мирното население, бяха сериозно пропищели от ПКК и аз виждах с очите си как проблемът не е създаването на нова държава в държавата, а нещо съвсем различно. Преди години, когато за първи път чух за терора тук, бях сравнила за себе си събитията с изселването на българските мохамедани в Турция, вярвайки на слуховете, че са искали да сътворят своя малка република (със столица Варна или Шумен) на територията на и без друго миниатюрна България, и държавата просто ги бе отблъснала. Мислех, че тук проблемът е подобен, и ровейки все по-надълбоко в случващото се през 2006-а, разбирах колко много греша. Кюрдите държава си имаха — Ирак, а отношенията се простираха далеч над външно видимата териториална вражда между турци и кюрди. Но като страничен наблюдател и човек, лишен абсолютно от разбиране, далече от политиката, спрях да се занимавам и без да обръщам внимание кой кого стреля, се върнах към плановете си да открия Бериван и Ирис. Съседката ми по онова време, жена над 40, уравновесена и спокойна майка на три големи деца, с готовност прие да се грижи за Ванесса за няколко часа или дни, според случая, и аз примерно изчаках мъжът ми да замине за седмица, обещавайки му да не мърдам от дома навън, заведох бебето при жената и хукнах към Зина. През деня в Татван бе мирно и тихо, но никога не бе ясно докога. Слязох от таксито и я открих да ме чака трепереща пред вратата на апартамента.

Заслужаваш да те заключа и да викна мъжа ти!

Нищо подобно не заслужавам. Мъжът ми е много далече и няма да дойде. По-добре да тръгваме веднага.

Момиче, осъзнай се!

Видях приготвена чанта до вратата, грабнах я и помъкнах Зина надолу по стълбите. Таксито чакаше отпред и щом седнахме, пое с пълна скорост към селото на Ирис. Нямаше го, но домът му беше отключен, затова влязохме вътре да го почакаме. Прибра се късно следобед и се изненада на внезапната ни поява. Силно го прегърнах…

Защо има война, Ирис…

Човекът така е устроен, Меги. Не може иначе. А ти? Накъде така?

И аз така съм устроена — засмях се. — Исках да се уверя, че си жив. И да намерим Бериван вече.

Ти си дезертьор и утре ще те накажат. Къде е Ванесса?

В базата. Тръгваме ли?

През нощта.

Изчакахме слънцето да клюмне зад хълма, впили очи в топлите води на езеро Ван, седнали един до друг в пълнотата на онази тишина, която ме държа будна цял месец по време на моето средиземноморско пътешествие. Не изпитвах и трепване страх, до този човек чувствах пълна безопасност и защита. Сякаш съществото му излъчваше спасение само по себе си, сякаш в негово присъствие нищо не можеше да ми се случи. Той бе някак над хорските тегоби, стремления и домогвания; в пространствата, в които се рееше душата му, отсъстваха омраза, оръжия или кръв. Завиваше сетивата ми с покой като с копринен шал, спуснат от другаде, отвъд, с някаква неземна прозрачност и ефирност. Бях му безкрайно благодарна и си мислех, че ако всички хора бяха като него, на земята не биха съществували войни. Потеглихме тримата с една камионетка, която Зина докара от селото наблизо с уверения, че не е нужно да забъркваме горкия таксиджия в нашата лудост. Нещата отстрани изглеждаха така, сякаш двамата изпълняваха някакъв мой детски каприз за намирането на Бериван, но аз виждах в очите им тревога — чувството, което ме бе подтикнало да изоставя собственото си дете в чужд дом и да поема към неизвестното. Пътувахме в мълчание и спокойно отговаряхме при всички проверки по пътя, като аз показвах обикновения си турски кимлик и криех военния. Едва на разсъмване зърнах първите кирпичени къщици на малко кюрдско село.