Меги Гювенал
Извезани души (17)

Ирис 2005 г.

Пристигнахме вкъщи, доволни от хубавата разходка и добрия медицински резултат, приятно уморени от пътешестване и изпълнени с хубави спомени. Времето бе меко, снегът се сипеше като в пухкава зимна приказка и изпълваше сърцата ни с красота. Терористичните атаки бяха понамалели и Джан купи малка дървена шейна за Ванесса, с която дълго обикаляхме заснеженото крайбрежие и чудната долина под вулкана Немрут. В тихите вечери след някой хубав филм във военното кино седяхме обвити в топли одеяла на терасата, отпивайки ароматен чай, и се радвахме на споделеност и обич. Смехът и шегите в дома ни се бяха завърнали, малкото ни момиченце растеше и пакостеше и аз се чувствах най-щастливият човек на земята. Снабдихме се със ски оборудване и често посещавахме новопостроената военна скиписта и макар да не се научих да управлявам добре тези чудатости и най-често да се пързалях с шейна, чистото докосване до смълчаните борове и планината ме зареждаше с вдъхновение и живот. Научих се да рисувам без четки и моливи — едно астейменче от отряда на мъжа ми даваше уроци в дървената хижа на ски къмпинга и търпеливо показваше как се разпръсва облак настърган графит върху бяла хартия с дъх или плетени ръкавички. Новите усещания нямаха край и очаквахме всеки ден, изпълнени с любопитство и радост. Дни преди мъжът ми да се върне на работа, излязохме към центъра на градчето да видим какво ново в любимия ми дюкян за сувенири. Веднага се прехласнах пред висока статуя, изработена от единствен къс дърво, и масичка „Деве башъ“ (камилска главичка), която представляваше нещо наистина уникално — красива плетеница от изрязани и резбовани крачета, сгъващи и разгъващи се като хармоника в кръг, и също бе изрязана от едно парче дърво и служеше за поставка на синия или можеше да се съчетае с изрязано кръгло стъкло. Докато опитвах да се пазаря за цената, съзрях Джан в дъното на магазина, силно прегърнал някого. Човекът носеше дълго сиво палто с качулка, каквито тук слагаха само „сивите вълци“, и не виждах лицето му. Приближих, но те не се пускаха един друг и видях, че са просълзени. Любопитството ми нарастваше, но чаках безмълвно и накрая мъжът ми го пусна. Другият мъж сведе глава и застина, докато ми го представяха: „Ирис“.

Ирис… Просто Ирис. Име, което цял живот няма да забравя.

— Това е жена ми — Меги. Можеш да й говориш…

Качулката се отметна назад, няколко абаносови къдрици се спуснаха по раменете му и пред очите ми грейна най-красивото лице, което някога съм виждала. Високо чело, издължени дълбоки очи с цвета на спокойно небе, снежнобяла кожа, изящен нос и добре очертани меки устни, които се раздвижиха и дочух:

— Трябвало е да съм Идрис, но майка ми ослепяла, докато ме очаквала, затова ми дала име Ирис — зеницата ми, зрящото ми бебе.

Гласът му беше толкова тих, че едва го чувах, за секунда ме погледна, изчерви се и отново заби поглед в земята. Сервираха ни чай, напазарувахме, поговорихме, а Ирис през цялото време мълчеше. На път за вкъщи Джан ми разказа, че това е необикновен човек, когото много цени. Бил в отряда му в Измир — най-тихият и безпроблемен войник, по-късно случайността ги срещнала в Хаккари, където Ирис неведнъж спасявал живота му и винаги се оказвал в точното време на точното място, за да му бъде в помощ. Никога не говорел излишно, бил смирен и отдаден и били най-близки приятели. Между тях нямало тайни и преживели много неща, заради които един ден по детски решили да запечатат другарството си с кръвния знак на клетвата и се побратимили — акт, който не разбирали съвсем, но ги сближил за цял живот. Мъжът ми знаел, че родното място на момчето е някъде тук, но не смеел да го потърси — около него витаела странна тайнственост, която държала далече всички хора. Ирис живееше сам в една землянка недалече от Татван, в близост до селото на родителите си, починали преди години от замръзване. Селяните ги намерили мъртви и ги заровили на двора в снега, за да го дочакат, а той ги погребал, оставил семейния дом на по-големите си братя, построил за себе си малка къщичка на брега и заживял в нея.

— Вече няма да те мисля. Ще му кажа да те наглежда и придружава навсякъде, особено в пътешествията ти по селата със Зина.

— Хубаво. Не ревнуваш ли?

— Не и от него. Той е истински.

Ревността жегна мен. Осъзнах, че съпругът ми го цени повече от мен, дори и се зачудих що за птица е. Наистина изглеждаше странно и никак не се вписваше в образа „кюрд“. За да го опозная, приготвих вкусна вечеря по български и останах изненадана как на портала никой не прояви интерес да го задържи заради облекло и произход, а с усмивка го пуснаха да влезе. Донесе ми книга — „Руми“. После цяла вечер мълча и когато сервирах кафето, тихичко ни почете от нея. Откъсите, които беше подбрал, бяха изумителни и сочеха изход от личните ни проблеми и съмнения в последните дни. Ванесса през цялото време не слезе от скута му и накрая там и заспа. Ирис непрекъснато я милваше по главичката и се усмихваше, че децата нямат нужда от възпитание, а просто от обич и близост. Отново се наежих, понеже какво можеше да знае за децата някакво двадесет и няколко годишно момче, което дори не беше семейно. И на всичко отгоре бе толкова безсрамно красив, че не можех да откъсна очи от него, а той сякаш не знаеше и свиваше дългата си фигура на пода като нежелан гост. Беше ненормално срамежлив и трудно намирах общ език с него, но нямаше как — започна навсякъде да ме придружава и свикнах. Където и да отидех, усещах присъствието му като невидима сянка около мен, готова винаги да помогне. Гледаше бебето, дърпаше ми стола в сладкарниците, носеше торбите с продукти и винаги мълчеше. Говореше кратко само ако го запитах, и излъчваше необяснимо спокойствие. Чудех се как се издържа, понеже не виждах да ходи на работа, но тогава още не знаех, че хората могат да ползват съвсем малко света, в който живеят, и да нямат никакви нужди. Оплетох му широк бял пуловер със свободни ръкави, мислейки, че пасва на странното му облекло, и той с изчервяване го прие. Един ветровит ден, докато се разхождахме по кея край градската чайна и аз се увивах с шалове и яки, Ирис свали палтото и пуловера си, стегна разхлабените връзки на панталона и скочи във водата. Мислех, че ще се побъркам. Беше много студено, навсякъде имаше сняг и водата бе ледена, а на това място и много дълбока. Наведох се да видя къде е, а наоколо ми се скупчиха мръсни деца, викайки и пляскайки с ръце. Ирис подаде глава над водата и се усмихна — не изглеждаше нито измръзнал, нито притеснен, после се покачи по дъските, наметна на раменете си чердже, което му подадоха, и каза:

— Не бива да се страхуваш от студа, когато в теб не е по-топло…

Тълпата малчугани го запрегръща и той тръгна нагоре към чайната, без да се обръща, а аз забутах количката към базата. Казах на мъжа ми, че Ирис е луд и не искам да общувам с него.

— Нищо ти няма. Ще те научи да живееш.

Изминаха няколко дни, без да го виждам, и открих, че ми липсва. Разточих и опекох сладки кифлички и помолих Джан да го доведе на чай. Все така щастлив и красив, настани Ванесса в скута си и подхвърли, че не бива да си режа косата. По онова време едва ми бе израсла до раменете след принудително подстригване, понеже веднъж, докато сменях пепелници и палех свещи в хола, едната ми плитка пламна и за секунди изгоря, а другата остана дълга. Разказах му случката и той се засмя:

— Защото се страхуваш от огъня, огънят те пари и гори. Вярваш ли, дори на земята съществува пламък, който не причинява вреда.

Гледах го и се чудех може ли да говори нормално, без да сипе мъдрости. Приличаше ми на персонаж от стара приказка, който отваряше уста да проговори само след дадена последна парица и неусетно започнах да се вслушвам в думите му. Всичко, което казваше, имаше смисъл. Придружеше ли ме на някоя разходка, хората се скупчваха около него и искаха да го слушат, шегуваха се и се смееха заедно, а аз улавях всяка поднесена мисъл и променях светогледа си, преди да успея да мигна. Целият град го познаваше и се чудех къде се е крил досега. Животът му изключваше всякаква логика и нерядко исках да го разпитам — защо, как, кога… но едва успявах да се усмихна. В къщичката му имаше няколко книги, грижливо увити в плат и поставени на завет. Нямаше отопление, а само една стара метална готварска печка, кой знае откога, на въглища и дърва, която понякога палеше, и дежурното мангалче — дребната скаричка, която кюрдите по селцата ползваха. Цялата му покъщнина се състоеше от един дървен долап, побрал няколкото му дрешки, два ръчно съшити дюшека и два юргана, няколко купи, лъжици и нащърбен нож, за който не бях сигурна дали влиза в употреба. Нямаше нито чешма, нито чаша и пиеше вода от едно изворче наблизо, направо от него, а навярно се и къпеше в езерото. Много кюрдски семейства живееха дори по-бедно, но високата му ерудираност и интелигентност някак го изтласкваха от стандартния пейзаж, в който не се вписваше и без друго. Неведнъж предложих да оборудвам дома му с вещи, а той само се усмихваше на загрижеността ми и отвръщаше, че не му е нужно нищо. Един ден се ядосах и му казах, че никоя булка няма да влезе да живее тук.

— Да, няма, но по други причини, Меги.

— По какви причини?

Дразнех се от собственото си любопитство, но нямах спирачки — забулената му сексуалност живо ме интересуваше. Вече бях свикнала с него и бяхме достатъчно близки, за да си говорим така.

— Нямам такива отношения с жени и навярно няма да имам.

Прехапах език. Нима беше възможно! Но как наказва децата си животът, никой не знаеше.

— Можеш да споделиш с мен, ако има друго. Момчета например.

Той ме погледна изумено и се разсмя толкова силно, че се разхълца. Смя се дълго и от очите му бликаше искрено веселие.

— Не, не… На това ли ти заприлича? Не, господи, как ти хрумна… — продължаваше да се смее, а на мен ми се искаше да потъна в земята от срам. Нямаше значение, всъщност щях да си го обичам дори и с такава ориентация или онакава, не зная защо го казах.

— Не, Меги. Нито жени, нито мъже. Не ме интересуват по този начин, не са… не зная.

— Обет за безбрачие?

— Би могло да се каже, но не толкова конкретно. Ако човек си поставя правила и забрани, има повод да ги нарушава и да мисли за тях, а когато ги няма, е спокоен. Погледни езерото — белите содени ивици не се смесват със сините солни и се допълват в едно пространство без конфликт. В същото време не са ли едно голямо море? Не можеш да кажеш „белите ивици Ван“ и „сините ивици Ван“. Едно езеро е. Привидно ги различаваш, но все е вода.

— Но самотата не ти ли тежи? Не искаш ли да си имаш детенце? Да опиташ бащинството…

— Нека ти прочета нещо.

Разтвори томче с притчи от Башр-и Хяфи и зачете:

„Башр, с какво преглъщаш хляба си — запитали веднъж Багдадския мъдрец.

— С пролята дума за добър апетит го разреждам, на катък го правя и тъй преглъщам — рекъл.

— Що ще рече туй — зачудили се.

— Да не гълташ повече от глада си, да не пиеш повече от жаждата си — отвърнал.“

Ирис остави книжката и се усмихна.

— Била ли си на Ак дамар…

— Не, само съм слушала.

— Островчето нямало име, било запуснато и далечно. Веднъж един руски цар се разгневил на дъщеря си, построил там висока кула и я затворил в нея. Принцесата била влюбена в едно овчарче, за което не можела да се омъжи. Баща й, царят, ги разделил. Но любовта е по-силна от хората, тя винаги побеждава. Научил се къде е затворена любимата му овчарят и заплувал към нея. Преплувал цялото езеро. Девойката му се усмихнала от най-високото прозорче на кулата и му попяла. Грейнало му сърцето. От високата кула морето се виждало като на длан и всеки път, щом водите се полюшвали спокойни, девойката палела фенер и го вдигала нависоко, овчарят съзирал светлинката и отивал при нея. Научил се царят и решил да надхитри натрапника. Зачакал да дойде буря. Покачил се на кулата, завързал дъщеря си и размахал пред прозореца запален фенер. Зачудил се младежът защо ли го вика в такава буря, но без да губи време, тръгнал. Плувал, плувал, водата го дърпала надолу, докато не го удавила. И Ванското чудовище не могло да го спаси. Преди да издъхне, прошепнал „Ах, Тамара…“. Така кръстили острова. Залиняла принцесата, разболяла се. Царят тръгнал за Русия лек да търси. Докато се върне, тя предала Богу дух. Пазачите разказали, че преди да умре, цялата светела. Любовта й я отвела при любимия и по вените й вляла се в тях. Пътят навътре в сърцето бил единственият, който отвеждал до любимия. Оттогава островът се нарича Ак дамар — Бялата, светлата вена. Ще те заведа, нека се стопли.

Не ми се говореше, когато го слушах. Приказките му ме отнасяха в различни светове, непознати за мен. Той гушна спящата Ванесса и излязохме навън. От брега се виждаше островът — самотен, потънал сякаш в море от сълзи, задавени под мъглите. Мъжът ми така ни намери — загледани в Ак дамар.

— Хайде, скачайте в колата, отиваме.

Едва ли щяхме да намерим лодка в това време на годината, но решихме да пробваме. Отидохме на кея и се договорихме с един рибар, който ни откара с моторницата си. Беше страшничко, макар да нямаше вълни. На острова старинната църква се оказа в ремонт, изоставен за напролет, и не разгледахме много, но видях кулата. Видях и бурята — в сърцето си. Ирис сякаш прочете мислите ми, защото прошепна: „Не позволявай на царя да пали фалшиви фенери, Меги“.

Мъдростта на този човек ме изпълваше изцяло и животът ми се завъртя около него. Между нас нямаше напрежение, чувствах го близък и въпреки безумната му красота не гледах на него като на мъж, а виждах сърцето. Често сравняваше отношенията ни с ловец и сърна, оприличаваше думите си на летящи огнени стрели и ми казваше: „Не бягай от неизбежното“. Търсех го и го следвах, потъвайки все по-дълбоко в безкрайността на духа му, неподвластен на суетата. Джан съвсем се изгуби и го виждахме изключително рядко. Понякога го посещавахме на обекта в новата казарма — бе сътворил чудеса с калния парцел и сега там се мъдреше китна стъклена камелия с удобни меки мебели и камина за гости, в която неведнъж си устройвахме пикници и забави. Все още се удивявах на отношението към Ирис — никой не протестираше срещу присъствието му дори там, посрещаха го с усмивки и добре дошъл и навсякъде събираше тълпи. Всички хора му бяха приятели. Мъжът ми се шегуваше, че навремето, когато си харесвал някое момиче, било достатъчно да помълчат около нея двамата и тя била пленена завинаги, а Ирис свеждаше очи и се изчервяваше като момиче. Научих, че майка му е била красива иранка, открадната от баща му, и живели до края на дните си в нежна и тиха споделеност, отглеждайки четиримата си синове с много обич. Той не приличаше на своите братя, наричаха го изтърсака заради късната му поява и бил любимо дете, поискано и обещано на Бога. Баща му бил алиан, а майката — особен вид вярваща, която знаела, че Аллах съществува, но далече от джамии и църкви. Беше нечувано умен и цитираше древни поети, като Саади и Тагор, на фарси, познаваше четмо и писмо на три езика и бе учил с отличие в един вански университет, който за съжаление не завършил поради липса на средства. Пишеше поезия, красива и нежна поезия, която споделяше с нас само в усамотението и уюта на дома ни или по върховете на Немрут — вулкана, който възпяваше в рими и песни, а на един семеен празник ми подари най-чудната музика, записана на дискче — цигулката на Джан Атилла. Една от песните му остана моя спътница и до днес, а Ирис ми криеше сиди плейъра по канарите на вулкана и се смееше, че горе в планината музика не се слуша. „Разтвори сърцето си и слушай, запази тишина и слушай, толкова много има за слушане, остави се, за да чуеш.“ Носеше ми книги от градската библиотечка, която не зная как се бе съхранила по тези земи, и понеже не умеех да чета на турски, ми ги четеше сам, свит на пода в кухнята, докато готвех, или в детската, докато гладех, присъстваше навсякъде в ежедневието, ума и сърцето ми и се бе превърнал в част от семейството — една много скъпа и важна част, с която още не мога да се разделя. Ванесса свикна с него и плачеше, когато го няма, като в същото време сочеше снимките в рамчици, попитах ли я къде е баща й. Имах своите моменти на тъга, искаше ми се съпругът ми да не ме оставя за толкова дълго сама в присъствието на това чудо Ирис и неведнъж го отпращах с молба да не се връща, но не минаваха дни и той ме изненадваше с цвете, свито от салфетка, в плик за писма, оставен за мен на портала, смешно опакован геврек и завързан за връзка, поклащаща се от дръжките на бебешката количка пред входа, и много подобни очарования, на които сърце не ми даваше да кажа не. Понякога се натъжавах, мислейки как никое турско момиче не би приело подарък, по-дребен от няколкокаратов диамант, и се чудех защо животът тук бе толкова сложен. Ирис навярно следваше своята философия на аскет поради много причини, възможна от които би могла да бъде липсата на средства за един нормален семеен живот в тази безумна страна, но той с усмивка отричаше. Мъжът ми неведнъж ми бе обяснявал, че може да стане военен, ако поиска — узман чауш на двугодишен подновяващ се договор или полицай с подобни условия, че работа има и че Ирис всъщност се занимава и си печели, колкото му е необходимо, но аз не спирах да се притеснявам за него. Личната ми загриженост ми представляваше проблем не без основание и след една случка, когато, докато се опитвах да пазя равновесие на особено високи обувки, паднах, спъвайки се в купчинка заплетени жици насред пътя, той ме изправи и преди да ме пусне, го целунах в ъгълчето на устните, окончателно реших, че не бива. Понеже не се отдръпна. Помолих го да си тръгне и не го видях няколко месеца. Зина само цъкаше с език и палеше цигара от фас, напомняйки ми, че с глупавите си действия ще взема да объркам живота на сума народ. Никак не ми беше леко и никак не се гордеех със себе си. Всички световни войни са се случвали заради жени, а това момче бе най-близкият приятел на съпруга ми. Бях чела подобни дивотии в розовите романи на майка ми и не вярвах, че мога да изглупея дотам да заживея в розов роман. Времето минаваше, а нищо не се променяше. Имах моменти, в които ми идеше да закрещя към другите — не виждате ли какво се случва, обаче се оказваше, че се случва само в моята глава, и дори Джан не проумяваше защо не искам да виждам Ирис вече. А Ирис… Ирис продължаваше да ме гледа със същата своя любов, когато се срещахме, и да излъчва същото дивно спокойствие и тишина. Липсваше ми съвсем откровено и за лична утеха започнах да ровя из интернет и да търся любимите му автори на български или руски език. Тук да се намери творба на книжен носител бе щастлива случайност, особено на тези езици, и бях чест гост в един офис с принтер, където разпечатвахме съкровища на Саади, Тагор, Халил Джубран, Мевляна Руми, Дао, Дзен, песните на Кришна и още много известни и неизвестни имена в суфизма и източните философии; от друга страна, подобрих четенето си на турски език и дори се упражнявах в преводи и изобщо — последвалите месеци бяха изпълнени с интелектуална заетост. И всичко би било прекрасно да си остане така и не би дотежало никому, ако не бях започнала отново да пиша поезия. Римите в главата и сърцето ми ме премазваха. Свивах се на кълбо от емоции под заснежения прозорец на шестия етаж, не виждах и не чувах нищо и пишех, пишех по салфетки, късове вестници, тетрадки или направо на стената в кухнята и изваяните образи все повече ме изумяваха. Не бяха слова за нещастна любов — такава на практика нямаше, нито за щастлива — каквато също липсваше. Бяха за нещо, чието присъствие долавях, но не разпознавах, сякаш булото на забравата го обвиваше далече от ума ми или просто не беше родено и обърканото ми съзнание търсеше в необятността на нищото. Джан Атилла даряваше плачещата си цигулка над акомпанимента на черни клавиши, раздвижвани сякаш направо от сърцето ми. Джан не ми пречеше да си потъвам и свиреше на малката йоника вкъщи всякакви пъстри или безцветни настроения, но един ден приближи и прошепна: „Не си сама. Откога не си звъняла на брат си. Имаш баща, близки. Искаш ли да отидем при моите? Или в България?“.

Думите му разтвориха още по-дълбока бездна, защото вече осъзнавах — нямаше кой да ме издърпа от това. Просто нямаше кой, дори самият Ирис. Разбирах, че хората около мен са само необходима добавка в питието на болката — подсладител или пелин, и отровното съдържание исках да изпия сама. Самотата се превръщаше в най-добрия ми приятел, срастваше се с мен и се раждаше нещо, не особено приятно за другите. Ако можех да плача, бих опитала да си помогна, но сълзите са дар на изкуплението, толкова далечно в този момент от света ми.