Меги Гювенал
Извезани души (44)

Разлистена нежност. Алания, Махмутлара, 2006 г.

Бе едва 7:30, утрото трептеше по лъскавите листа на екзотичния фикус, спуснал клони над терасата, и сееше около мен нежен аромат на нацъфтял жасмин. Не можех да откъсна очи от красотата наоколо. Хоризонтът бе безкрайно син, плиснал и облял земята като с копринена завивка. Чудни хибискуси поклащаха едри бели цветове в танц с топлия ветрец, палмите приличаха на издигнати към Бог ръце. Ароматът на миди, сол и морският плясък изпълваха сетивата ми и почти забравих за чая си, изстинал безславно. Хандан — майката на съпруга ми, го приготви час по-рано, като изнесе на терасата малка метална лейка, напръска клонките на близкия храст градински чай, погали го, откъсна листенца от най-крехките и ги потопи в кана с топла вода. После отдели лимон от дървото в края на алеята, изцеди няколко капки и ми пожела уханно утро. Отпих. Хладината на тръпчивия вкус ме разсъни и върна в действителността. До мен „Тавасин“ лежеше разтворен на страничка със стихове на фарси. Бях добила приятния навик сутрин, преди да се събудя съвсем, да почитам от ценната книжка и с това да изпълвам деня си със смисъл. Докоснах унесено книгата и я затворих. Някъде отгоре, навярно от етажите над мен, се разнесе нежна мелодия на цигулка.

— Свири сестричката на Алейна — Алев, внуче на наша далечна леля.

— Свири прекрасно…

— Да. Тя е на 14 и… е инвалид. После ще те заведа при нея. Очакваше ви…

— Какво означава Алев…

— Така се наричат белите езичета на пламъка.

Гостувахме им дни след пристигането ни, когато дойде мила покана за следобеден чай. Леля Невин бе приготвила вкусни бадемови курабии с карамелена глазура, бе извадила на терасата стъклена масичка върху поставка на бял порцеланов делфин и бе нагънала меки ленени салфетки на сини делфинчета, ръчно изработени за специални случаи. Възпълничката й фигура гъвкаво се провираше между камъшените кресла, доливаше чашите, насипваше по чинийките късър или руска салата, подреждаше около нас и се суетеше задъхано, щастлива от възможността да се запознаем. Непрекъснато говореше и усмихнатото й лице сияеше и цъфтеше. Тя бе дъщеря на руски емигрант, доплавал до земите на Турция на стар кораб, взет от бреговете на Грузия, в далечните години, когато била още малко момиченце, принудено да последва родителите си и да напусне родината си. По онова време баща й непрекъснато пиел, въргалял се в полусъзнателно състояние на палубата и с фъфлене обяснявал на невръстната си дъщеря, че скоро ще акостират на сирийския бряг, където ги очаква нов живот. Майка й мълчала, прегръщала я и се молела на Бог да се случи чудо и да ги спаси от безкрайния ислямски свят, към който сигурно плават. До самата си смърт, месеци след пристигането им в Турция, баща й вярвал, че е на сирийска земя. Починал от възпаление на черния дроб в една студена сутрин в Ерзурум, когато земята била покрита с петметрова пухкава снежна пелена и термометрите отчитали тридесетградусови температури под нулата. Едва се запролетило, и майката взела детето, купила еднопосочен билет за турските тропици с намерение повече никога да не мръзне, и се установила в Анталия, където отгледала Невин съвсем сама. Работила тук и там, превеждала на случайно срещнати туристически групи или изгубени по безбройните ориенталски пазари руснаци, кътала парите за черни дни и времето минавало, без да усетят. Задомила дъщеря си щастливо за момче рибарче от добро семейство с надеждата никога да не изпита собствените й неволи, породени от любовта към водката и свободния живот на съпруга й; оставила й добра зестра, събирана с труд, и чеиз, с нищо неотстъпващ на тези на турските момичета, и една сутрин, целувайки я по челото за сбогом, се върнала в родината си. Невин била щастлива, родила две красиви деца, смугли като мекия средиземноморски залез, с къдрави абаносови коси и дълбоки влажни очи, наследени от баща им. Един ден съпругът, притиснат от сиромашия и отчаяние, натоварил децата и жена си на стария очукан картал, купен от дядо му за сватбен подарък, и поел към Истанбул — града на възможностите, в търсене на щастие и богатство. Там нещата не се наредили по-добре и времето му се късало между скромната квартира в Аксарай, където живеели, и прашната бетонна фабрика, в която заработвал прехраната им. Невин се опитвала да си намери работа, но не успявала, тъй като Аксарай било странно място, осеяно с клубове и домове за развлечения, и клиентелата се състояла предимно от мъже, търсещи бърза ласка и удоволствие, а моралът й не позволявал да се пусне по това течение. Руски и румънски девойки заливали улиците, зиме развявайки скъпи кожуси и пищни атлазени рокли под тях, лете оскъдното им облекло и безбройните патрулки на полицаите я стряскали и тя стояла вкъщи с децата, без да успее да се интегрира и да спомогне за финансирането на семейството. Когато Алейна поотраснала и започнала да се заглежда по витрините и златарските инкрустации, изкусно подредени на всяка крачка, за да изпълват очите на всеки преминаващ, и замечтала да носи коприна и сатен, леля Невин събрала в два куфара и няколко кашона оскъдното им наличие и се върнала в Анталия. Мъжът й останал в Истанбул, пленен от една застаряваща румънска жрица на любовта. Нанесла се в дома на свекър си, докато намери удобна квартира за себе си и децата, и не след дълго се озовала в този апартамент в Алания, където днес пиехме чай.

— Майка ми беше наследствена руска дворянка, горда, силна, ние носим в сърцата си благородство и такъв живот не е за нас. Но турско и руско смесено дава друг плод — смръщваше за миг вежди, а после поглеждаше с любов към мургавата Алейна, седнала в края на терасата на мек миндер, бродираща покривчица за чеиза си.

С подозрение и съмнения хвърлих бегъл поглед към Ванесса, носеща кръвно наследство от четирите краища на света, и се зачудих какво ще ми сервира съдбата с нея.

— Къде е сега Илмаз?

— Синът ми е дурачок. А може и умен да е, кой знае. Залюби една вдовица, изгубила мъжа си в престрелките край Ширнак, наследила голяма вила в покрайнините на Алания и достатъчно средства да живее охолно. Той се пренесе при нея и се учи на бащинство с малкия й син.

Всичко изглеждаше наред, само не вписвах Алев в историята. Момиченцето бе светло като слънчево сияние с меките си руси плитки и сини очи, слабичка фигурка, свита в инвалидната количка в средата на салона за гости, за да може да ни вижда и чува. Откак бяхме дошли, не бе проронило и дума, само гледаше тъжно и се усмихваше, ако се обърнем към него.

— Тя е моето любимо дете. Всичките ми надежди са за нея. Не ми е кръв, а така да прилича на мен — благородна, тиха, нежна.

Леля Невин се завтече към нея и я целуна звучно по бузата. Детето бе скромно и тихо, а по-късно научихме, че от години не говори и не се движи, без да има физическо увреждане или друга болест. Невин бе нейна приемна родителка от 1999 година, годината на страшното земетресение в Измит и Адапазар, когато бяха загинали десетки хиляди хора, а стотици хиляди бяха останали сакати и безпризорни. В Алания пристигнала група деца за разпределение по домовете на желаещите да помогнат и тя веднага се влюбила в малкото обездвижено момиченце. За съжаление не можела да го осинови, не отговаряла на всички изисквания и се надяваше, че когато малката навърши пълнолетие, държавата няма да й я отнеме, а ще зачете привързаността и грижите за нея и ще я остави в семейството. От пръв поглед в Алев се влюбих и аз.

В последвалите дни често я извеждахме на разходка рано сутрин, когато въздухът все още можеше да се диша, или на свечеряване по хладно присядахме в някоя градинка, потънала в пищна растителност, и заедно поглъщахме солените морски пари и чудните аромати на цветята. Понякога вървяхме с часове по грапавата плажна ивица и споделяхме тишината наоколо и светлините на големия град, проблясващи в далечината.

Махмутлара е квартал на Алания, отдалечен на около десетина километра от центъра и на години от модерния облик на Турското Средиземноморие. Тук хората бяха запазили дивната простота на земята и девствения облик не привличаше чуждестранни богати туристи, което спъваше общината в развитието, и се случваше най-много да асфалтират някоя улица веднъж годишно, нямаше ги надиплените едно над друго пъстри заведения и коктейлбарове, липсваха плажните шумотевици и хайлайфът на големите градове и бе тихо и приятно. В центъра на Махмутлара имаше голяма чайна, разположена на площада, с високи разперени палми наместо чадъри с ярка марка, пазещи сянка в знойните часове на деня, с обикновени дървени столове и маси с очукана боя и сервитьорчета на не повече от четиринадесет, винаги усмихнати и разговорливи. Често седяхме там, докато Ванесса играеше в близкия детски кът с люлки и пързалки, стопанисван от общината, ядяхме гюзлеме и пиехме турски чай, а минеше ли количката с домашна лимонада и захарен памук, очите на Алев светваха, сякаш бе малко детенце. Понякога посещавахме и лунапарка в края на квартала и макар кончетата, количките и влакчето да не работеха там от години и единствено пазачът да седеше, колкото да намери раздумка с някой преминаващ, прекарвахме незабравими часове. Сутрин Алев обичаше топли гевречета със сусам и неусетно добих навик да ставам рано, да притичвам до съседната улица, където един селянин ги продаваше още топли, после да запарвам чая, преди домашните да се събудят, и да подреждам столове и прибори на широката ни тераса за двете семейства за закуска. Ако се случеше да е твърде рано, грабвах хавлията и плажното масло и отивах на плажа, където в сутрешните часове все още нямаше никого. Стъпвах внимателно по кръглите камъни, едри колкото яйце и повече, влизах в топлата вода на това чудно море и плувах навътре без страх и с неописуемо удоволствие. В Махмутлара нямаше луксозни плажове заради странните скалисти образувания под водата. Липсваха пясъчна настилка и средства тези скали да бъдат разбити на ситни късове, а след това на камъчета и на пясък от големи машини, както правеха по̀ на запад, и хората се страхуваха от подхлъзване и злополуки. Тук плувахме предимно надвечер, когато е по-хладно, или рано сутрин, преди слънцето да плисне зноя си над морето. Но да съзерцавам морето, седнала под някоя огромна смокиня или между сенчестите листа на малките бананови горички наоколо, за мен бе най-вълнуващо преживяване.

Нагоре по склона почти нямаше къщи. Със съжаление мислех как след години на мястото на дървените бараки, сглобени за почивка и сянка на работниците, обработващи портокаловите и банановите насаждения, ще поникнат скъпи хотели и ресторанти, недостъпни за обикновения човечец. Това се бе случило и с Алания — една прекрасна перла на турския бряг, и с Анталия, Бодрум, Мармарис. И въпреки всичко крайбрежието в тази страна бе уникално и незаменимо.

Свекър ми веднъж ме качи на близо километър нагоре по скалите, докато едва успявах да го следвам под жаркото слънце с тежкото си сабо в ръка и с усещането, че стъпвам върху току-що изригнала лава. Горе видяхме странни старинни колони и разрушени стени от древна крепост, за която никой не знаеше нищо. Тук реставрации още не бяха предприемани, но мястото се наглеждаше от общината и бе доста запазено. Никъде не открих отпадъци или човешки следи, само непроходима растителност, гъста мрежа летящи насекоми, комари и оси с нечувани размери и много, много сладка умора и плодове, за които дори не знаех, че земята може да ражда, с най-странни форми и окраски. Изпитах удоволствието да откъсна жълто черупчесто чудо между наперените игли на един самодоволен кактус, разраснал се на ширина метър и повече, да вкуся сочната му сърцевина и дори да не искам да знам как се нарича на латински. Протягах ръка между обсипаните с лъскави листа клонки на огромни фикусови дървета и берях от плодовете им, мажех по лицето си за разхлаждане огромни черни къпини и пиех кокосово мляко в горещината направо от свеж откъснат плод, пробит с отвертка. После на връщане от разходките ни обикновено спирахме в дворчето на селянин, запазил старата си къща непокътната между новите кооперации, заради огромните смокини и лози, чиито плодове продаваше на символична цена. Той ни наливаше прясно изцеден наров сок, откъсваше едри чепки грозде от асмата, нареждаше в кошничка десетина яйчица, събрани от полозите на кокошките в задния двор, и сядаше при нас да запали отморяваща цигара. Човекът бе на повече от 70 години и в този селски дом насред Махмутлара се радваше на обичта на многолюдната си челяд, цялата събрана около него. Идеалната чайна — както наричаше този двор свекър ми, където можеш да се разпериш като у дома си, без да те е еня, че някой англичанин ще се чуди в кой век е попаднал — и поглеждаше скришом към свекърва ми, застинала в строгата хладина на старото английско възпитание.

На мен определено ми допадаше всичко тук. При възможност извеждах дори Алев с цигулката навън, за да посвири на съседите, а тя ме придружаваше с радост въпреки трудното придвижване на количката й по прашния чакъл на неуредените още улички. В сърцето ми се разлистваше южна нежност, подхранвана от топлотата на човешките отношения в този край, свежия аромат на хибискуси и жасмин под прозореца ми и тихото присъствие на неизречената, съхранена в сърцата ни обич.

Притесняваше ме само едно нещо — големият кладенец в двора на селянина с гроздето. Бе същият като в сънищата ми в Мерсин.