Меги Гювенал
Извезани души (2)

Към Битлис. Бериван. Турция, 2003 г.

Пристигнахме на летището в Битлис по обяд след дълъг полет от Анкара. Очакваше ни джип под наем, организиран от гостоприемни приятели, кратка почерпка и наставления за пътя. Бяхме тръгнали да искаме ръката на момиче, което бъдещият годеник никога не бе виждал — личеше по изражението му: през целия полет едва се удържаше да не заплаче.

Отидохме да я искаме от баща й всички вкупом, както повеляваше традицията. Присъствието ми на чужденка не бе особено желано, но трудно някой би ме спрял и аз награбих фотоапарата и джобния тефтер, готова да снимам и записвам. Селцето се намираше на прилично разстояние от Битлис, разположено встрани от ферми и големи населени места. Тесният път дотам криволичеше между голите хълмове като единствена животоносна артерия, никъде не се мяркаше човек, липсваха заставите и военните конвои, пъплещи около Битлис. Първите постройки се провидяха в далечината и се приготвих да снимам под предлог, че запечатвам събитието. Къщите бяха с плоски покриви, двустайни и без дограма, изработени ръчно от кирпич, който стопаните пекат сами и замазват с вар. По прозорците и вратите имаше окачени пъстри черджета за завет. По-късно научих, че мъжете зиме нощуват вътре, а лете в горещините — на покрива. Няма огради и ограничаване на собственост, всички живеят заедно и възпитават децата като в голямо семейство. Щом джипът забави ход, ни наобиколи цяла сюрия дечурлига — мърляви, боси, рижави и синеоки. Едно зачука по колата, друго подаваше грозде през прозореца към годеника, втрещен от обстановката или от страха от предстоящото. Семи(х) е добро момче, израснало в градски условия, но има родители с тежък характер. Този брак е вследствие на besik kertmesi — древна традиция за годяване от люлката. За късмет на Семи момичето бе живо и здраво. По тези земи нерядко се женят за половинките си, предопределени от раждане, дори при наличието на уродства и недъзи, в противен случай се задейства кървава разправа, наречена звучно kan davasi.

Едва успях да прибера косите си с кърпа, и една забрадена жена ме дръпна към най-високата постройка в селото. Почти ме набута в стайчето и без да обели дума, се върна за останалите жени. Бяхме четири плюс съпрузите си, които не видяхме до другия ден надвечер, когато си тръгнахме с обещание за невяста. Тук жени и мъже спят и се хранят отделно и дори гостите не могат да общуват помежду си. Поисках ли да изляза за глътка въздух навън, стопанката припряно дръпваше черджето на входа така, че да закрие другата стая, и стоеше на пост, докато мина. После идваше да ме прибира до мястото ми на дюшеците, разположени направо на пода — единствената мебел в стаите, — твърде удобно, както смятам да отбележа, с натрупаните пъстри възглавнички наоколо. Тази къща имаше и втори етаж — столова с кухничка, до която ни съпровождаха да се храним на маса и столове, организирани за посрещането ни. Местните ядат направо на земята върху покривка и на нея — лъскава синия, от една съдинка, с ръце. Синията, на която се поднася храна, представлява широк сребърен поднос и се счита за свещена вещ, затова не се поставя на гола земя. Опитахме и това удоволствие на закуска, докато съучастнически се споглеждахме, мечтаейки за дълбока чаша ароматно кафе. Тук се сервираше изключително чай качак в малки стъклени парещи чашки без дръжки. Вечерята бе официална — домакинята и още 7 забрадени жени, чиито лица не виждахме, отрупаха трапезата с всевъзможни лакомства: ориз, нахут, булгур, приготвен в издълбана тиква и печен на жар, кадън-буду кьофте, сач кавърма, лозови сармички, чеснови хлебчета, ухаещи на лют пипер и подправки, питки със сирене и не на последно място сладости, които още помня — сиропирани баклавички, шербет и сладки хапки, халва и поне 4 вида локум — с шамфъстък, бадеми, орехи, полят с петмез или мед. Ние се хранехме сами, домакинята и помощничките й седяха изправени зад нас и не продумваха дума. Опитите ми да ги накарам да седнат и да вечеряме заедно бяха увенчани с неуспех. Изобщо през цялото ни гостуване не чух и дума от стопанката, навярно не знаеше турски, а моите запаси от кюрдски думи включваха само „добре заварили“ и „благодаря“. Майката на Семи обясни, че кюрдските жени имат такъв обичай — не се хранят с гостите в знак на уважение, също и не говорят. Не знаех какво се случва в „мъжката“ стая и често надавах ухо, но тези кирпичени къщи се оказаха сериозно звукоизолирани. Успях да зърна чифт мъжки обувки пред входа, когато слизахме надолу, за да пием вечерния чай на дюшеците, но не ги разпознах. Мечтаех мъжът ми да се появи отнякъде и да ми каже, че сънувам и скоро ще си тръгваме. По онова време още не познавах традициите по тези земи, бях живяла само в Анкара — модерен милионен град с всички възможни удобства. В този ден не видяхме Бериван, беше затворена далече от погледите ни в друг дом наблизо. За нощуване покривките, масичките сехпа — педя високи дървени триколчета за сервиране на чай, килимите и всички излишни неща бяха прибрани в един сандък отпред пред къщи. Дюшеците наредиха един до друг, застлаха със спално бельо, което, да отбележа, бе твърде красиво за ползване — избродирани на ръка всевъзможни цветни фигурки на сърни, водопади и цветя, обшито с дантели; копринени кремави и розови юргани и меки възглавници. Бях прекалено изпълнена с впечатления от изминалия ден и с притеснения от различен характер, за да заспя, но неусетно съм се унесла и това бе една от най-спокойните ми нощи в Турция до момента — тишината, чистият планински въздух и липсата на човешка реч определено лекуват. На сутринта ме разбуди тиха песен… Бериван, облечена в синя лъскава рокля, седеше до вратата на пода и пееше. Сервираха закуската в спалното помещение върху синията: три вида маслини — черни, зелени, кафяви; бал-петмез, наречен чудо из тези краища (наистина се оказа това, за което толкова се говори: смес от домашен каймак — нещо, наподобяващо сметана, мед и домашен гроздов петмез, който намазахме на прясно изпечени меки кори, които тук ползват вместо хляб — юфка екмеи); имаше ароматно подобие на тутманик, наречено чьорек, в чиято сърцевина се мъдреха вкусни меки ядки и сушени кайсии; различни видове сирена със зелении и подправки в тях; наденички, печени на скара с чукнато яйце отгоре; пресни зеленчуци, плодове и чай. Церемонията по храненето се повтори и долу, в интерес на истината не виждах тези жени да се хранят, кога го правеха, не беше ясно, но Бериван поседя отстрани до нас по време на закуската и през повечето време ни пя. После сервира турско кафе според традицията за искане на булка. Очите — сведени, ръцете — покрити, стъпките — леки и безшумни. Първо се поднася кафе на свекървата и ако тя отпие и каже „татлъ“(сладко е), девойката бива приета за снаха. Едва тогава останалите получаваме своето кафе и го изпиваме в пълно мълчание. Очите на всички грееха тази сутрин, понеже щом Бериван бе дошла с открито лице при нас и ни черпеше с тази напитка, значи договарянето между мъжете оттатък бе приключило благополучно и бащата я бе дал за снаха. Предстояха приготовления за годежа и сватбата, които щяха да продължат цяла година.